Атанас Далчев
Пръстен

Изпроводи го до кръстопътя

и набожно го прекръсти пак,

сляха устни — и със взор помътен

го следя, докато падна мрак.

 

Тръгна си най-после за дома

стройната и хубава мома.

 

Прекоси и мина през полетата,

слезе на затихналия път.

А като преди шумят дърветата

и нивята в тъмнината спят.

 

Но преди засмяната мома

вечер връщаше ли се сама?

 

И от скръб по него тя несетно

неговия пръстен изтърва;

трепнала, дири го дълго сетне

низ пръстта и сухата трева.

 

Де ще го намери в таз тъма

плахата и горестна мома?

 

Върна се без пръстен и разплакана.

Пръстена забрави сутринта.

Но напусто милия си чака тя

ден и нощ на пътната врата.

 

Без да иска, младата мома

го обручи с хладната земя.

 

1925 г.