Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трифидите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Day of the Triffids [= Revolt of the Triffids], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 127 гласа)

Информация

Издание:

Джон Уиндъм. Денят на трифидите

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1982

Библиотека „Галактика“, №34

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Кръстан Дянков

Преводач: Правда Митева

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Английска, I издание

Дадена за печат на 28.XII.1981 г. Подписана за печат на 10.III.1982 г.

Излязла от печат месец април 1982 г. Формат 32/70×100 Изд. №1549

Печ. коли 22,50. Изд. коли 14,57. УИК 13,63. Цена 2,00 лв.

Страници: 360. ЕКП 95366 5637–63–82

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820–31

© Правда Митева, преводач, 1982

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата 1982

c/o Jusautor, Sofia

 

© John Wyndham, 1951. The Day of the Triffids

Hunt Barnard & Co. Ltd., Aylesbury, 1969, Great Britain

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Денят на трифидите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Денят на трифидите
The Day of the Triffids
АвторДжон Уиндъм
Първо издание1951 г.
ИздателствоPenguin Group
Оригинален езиканглийски
Жанрпост-апокалиптична фантастика
Видроман

ПреводачПравда Митева
НачалоWhen a day that you happen to know is Wednesday starts off by sounding like Sunday, there is something seriously wrong somewhere.

Денят на трифидите е пост-апокалиптичен роман от британския писател Джон Уиндъм, публикуван през 1951 г. Книгата е преведена на много езици и е в основата на няколко филма, радиопиеси и комикси. Продължение на историята е романа Нощта на трифидите от Саймън Кларк, публикуван 2001 г. – 50 години след първата история.

Сюжет

Историята започва с появата на нов вид подвижни месоядни растения – трифидите. Въпреки рисковете свързани с тях, хората започват масово да ги отглеждат, тъй като трифидите се оказват ценен източник на ресурси. След един особено ефектен метеоритен дъжд почти всички хора ослепяват. Останали без надзор, трифидите излизат от фермите, в които са отглеждани и започват да избиват жалките останки от човечеството. Малцината, запазили зрението си, трябва да се борят за оцеляването си в един свят постепенно завладяван от трифидите...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания в България

В България книгата е издадена за първи път през 1982 г., от варненското издателство „Георги Бакалов“, като част от поредицата „Библиотека Галактика“. През 2005 г. е издадена и от софийското издателство „Унискорп“ (ISBN 954-569-018-6). И в двете издания превода е на Правда Митева. В първото издание е включен и предговор от Агоп Мелконян („Втора среща с Уиндъм“).

Адаптации

Радио

Историята е пускана няколко пъти като радио пиеса.

  • От BBC – през 1953, 1957 и 1968 г.[1]
  • От немското радио Westdeutscher Rundfunk (WDR) – през 1968[2]

Телевизия и кино

Всички излезли филми са със заглавие Денят на трифидите и са британски

  • 1962 г. – пълнометражен филм.[3]
  • 1981 г. – телевизионен сериал на BBC, 6 епизода по около 30 минути.[4]
  • 2009 г. – телевизионен сериал на BBC, 2 епизода по около 90 минути.[5]. Филмът се различава доста от оригиналната история, действието се развива в наши дни.
  • 2013 г. – предстоящ пълнометражен филм от САЩ.[6][7][8]

Комикси

1975 г. – черно-бял комикс в списанието „Непознати светове на научната фантастика“ (Unknown Worlds of Science Fiction) на Мравел.[9]

Източници

Сенки пред нас

За да се държа на разумно разстояние от тайфата, която тръгна за кафе „Роял“, влязох в Сохо през една странична уличка, възнамерявайки отново да се върна на „Риджънт стрийт“, но значително по-нагоре.

Вероятно гладът изкарваше все повече и повече хора от домовете им. Но независимо от причината, установих, че местата, в които навлизах, бяха много по-многолюдни от всички, през които бях минал, откакто напуснах болницата. По тротоарите и тесните улички хората непрестанно се сблъскваха, а тези, които искаха да продължат пътя си, се объркваха още повече от тълпите, които се струпваха пред вече постоянно чупещите се витрини. Нито един от навалицата обаче не беше съвсем сигурен пред какъв точно магазин се намира. Някои от по-предните се опитваха да установят това, като пипнешком търсеха да уловят познати предмети; други, рискувайки да се изкормят върху режещите като нож стъкла, се наемаха с опасното начинание да се промъкнат вътре.

Чувствувах, че бях длъжен да покажа на тези хора откъде да си намерят храна. Но трябваше ли да го направя? Ако ги заведях до някой все още неразграбен магазин, щеше да се струпа такава тълпа, която не само щеше да оголи помещението за пет минути, но щеше и да премаже някои от по-слабите си членове по време на грабежа. И независимо от това скоро от храната нямаше да има и помен и тогава какво щях да правя с хилядите, които крещяха за още. Бих могъл да поддържам живота на една отбрана група за неизвестен период от време — но кого трябваше да взема и кого да изоставя? И колкото и да се мъчех, не можех да се спра на нито едно решение, убедително в правотата си.

А това, което се разиграваше пред очите ми, беше една мрачна история без кавалерство и взаимни отстъпки. Ако двама души се блъснеха и единият разбереше, че другият носи някакъв пакет, той го грабваше и бързо отскачаше настрани, като се надяваше, че вътре има нещо за ядене, а ощетеният безпомощно ловеше въздуха или сляпо удряше, където свърне. Веднъж даже трябваше бързо да отскоча, за да избягна един възрастен мъж, който едва не ме събори, така стремглаво хукна по улицата, без да го е грижа за възможни препятствия. Изражението му беше безкрайно лукаво и той алчно притискаше към гърдите си две кутии червена боя. На един ъгъл пътят ми беше препречен от група почти разплакани от отчаяние хора, наобиколили едно объркано детенце, което можеше да вижда, но беше прекалено малко, за да разбере какво искат от него.

Започнах да изпитвам чувство на неудобство. С цивилизования подтик да помогна се бореше някакъв инстинкт, който ме караше да се държа настрана. Хората вече бързо губеха нормалните си задръжки. Аз самият също изпитвах необяснимо чувство за вина, че можех да виждам, а те не можеха. Това ме изпълваше със странното усещане, че се крия даже и когато се движех сред тях. Чак по-късно разбрах колко верен се е оказал този инстинкт.

Наближавах „Голдън скуеър“ и започвах да мисля, че е време да свия вляво, за да се върна обратно на „Риджънт стрийт“, където по-широкото платно щеше да ми осигури по-лесно придвижване. И тъкмо щях да тръгна по една пресечка, която водеше натам, когато един внезапен и пронизителен писък ме закова на място. Другите хора също спряха. Всички, които бяха на улицата, стояха неподвижно и обезпокоено въртяха гладите си наляво-надясно, опитвайки се да разберат какво става. Паниката се прибави към тяхното нещастие и нервно напрежение. Някои жени се разплакаха. Нервите на мъжете също не бяха в блестящо състояние. Издаваха ги предимно кратките ругатни в момент на уплаха. А звукът беше зловещ — един от тези, които те подсъзнателно бяха очаквали. И всички стояха и чакаха той да се повтори.

И той се разнесе отново. Беше изпълнен с ужас и завърши с тежко пъшкане. Но сега, понеже го очаквахме, не прозвуча толкова обезпокоително. Този път успях да определя откъде идваше. Само няколко крачки ме отведоха до входа на една алея. Тъкмо завих зад ъгъла и отново се раздаде вик, който премина в пъшкане.

Източникът се намираше само на няколко ярда[1] надолу по алеята. Едно момиче лежеше на земята, а някакъв едър мъж му нанасяше побой с тънка метална пръчка. Роклята й се беше скъсала на гърба и отдолу се виждаше кожата, набраздена от резки. Чак когато наближих, разбрах защо не бяга — ръцете й бяха завързани на гърба, а друго въже ги свързваше с лявата китка на мъжа.

Стигнах при тях точно в мига, когато беше вдигнал ръка да й нанесе нов удар. Не беше никак трудно неочаквано да грабна пръчката от ръката му и да я стоваря с известна сила върху рамото му. Той незабавно отправи тежкия си ботуш в моята посока, но аз вече бях отскочил назад, а и въжето на китката му силно ограничаваше движенията му. Докато търсех в джоба си нож, той нанесе втори ритник във въздуха и отново не уцелил нищо, обърна се и си го изкара на момичето — ритна нея вместо мен. После започна да я ругае и задърпа въжето да я изправи на крака. Цапардосах го по главата — не много силно, но достатъчно, за да го спра и ушите му да попищят малко — някак си не можех да се насиля да съборя сляп човек, пък бил той и такъв като този. Докато се съвземаше от удара, бързо се наведох и прерязах въжето, което ги свързваше. След това леко го тласнах в гърдите, той политна, завъртя се и загуби ориентация, но с освободената си ръка изпълни чудесен рязък суинг. Мен не уцели, но пък юмрукът му се стовари върху тухлената ограда, след което загуби всякакъв интерес към заобикалящия го свят — занимаваше го само болката от строшените кокалчета. Помогнах на момичето да стане, освободих ръцете му и докато го отвеждах надолу по алеята, зад гърбовете ни се разнасяха страхотните му ругатни.

Като излязохме на улицата, тя започна да се отърсва от унеса си. Обърна към мен изцапаното си с размазани сълзи лице.

— Но вие можете да виждате! — възкликна недоверчиво момичето.

— Разбира се, че мога.

— О, слава богу! Слава богу! А аз си мислех, че съм единствената — каза тя и отново избухна в плач.

Огледах се наоколо. Няколко ярда по-надолу имаше бар, откъдето се чуваше грамофон, чупене на чаши и изобщо цареше страхотна веселба. Малко по-нататък видях друго, по-малко заведение, където все още нямаше никой. Сполучлив удар с рамо ни отвори вратата. Почти внесох момичето вътре и го поставих на един стол. После измъкнах краката на друг стол и запънах с два от тях дръжките на люлеещите се врати, за да обезкуражават други евентуални посетители. Чак след това насочих вниманието си към възстановителните свойства на бара.

Не бързахме. Момичето отпиваше по малко и подсмърчаше над първата си чаша. Дадох й време да се посъвземе — въртях чашата си в ръце и слушах грамофона от съседната кръчма как ромоли много популярна, макар и малко мрачна песничка, и крадешком я наблюдавах. Дрехите й, или по-право техните останки, бяха от добро качество. Гласът й също беше хубав — най-вероятно естествен, а не шлифован на сцената или в киното, защото и след шока беше запазил качествата си. Цветът на косите й беше рус, но значително по-тъмен от платинения. Имаше вероятност под размазаната мръсотия да се крие симпатично лице. Беше три-четири инча[2] по-ниска от мен, слаба, но не кльощава. Имаше вид на човек, притежаващ известна сила, но сила, която през приблизително двайсет и четирите й години не е била използвана за нищо по-съществено освен за удряне на топки, за танци, а може би и за езда. Добре оформените й ръце бяха гладки, а ноктите й — тези, които бяха останали — имаха дължина по-скоро декоративна, отколкото практична.

Постепенно алкохолът свърши своето. Към края на първата чаша тя се беше съвзела дотолкова, че инстинктите й отново да заработят.

— Господи, сигурно изглеждам ужасно?

Беше невероятно друг освен мен да е в състояние да я види, но си премълчах.

Тя стана и се приближи до едно огледало.

— Наистина, видът ми е ужасен. Къде…?

— Опитайте онази врата отсреща — предложих аз.

Изминаха около двайсетина минути, преди да се появи отново. Имайки пред вид ограничените средства, с които е разполагала, резултатът беше доста добър: духът й беше значително повишен. Сега тя по-скоро се доближаваше до режисьорската идея за това, как трябва да изглежда героинята след нанесения й побой, отколкото до истинската жертва.

— Цигара? — запитах и й побутнах втора подкрепителна чаша.

Докато възстановителният процес завършваше, ние разказахме един другиму историите си. За да й дам време, разказах първо своята. След като ме изслуша, тя каза:

— Дяволски се срамувам от себе си. Аз изобщо не съм такава. Наистина. Искам да кажа, такава, каквато ме видяхте. В същност аз съм достатъчно самостоятелна, въпреки че може да мислите противното. Но някак си цялата тази история ми дойде твърде много. Това, което се случи, само по себе си е достатъчно страшно, но ужасната перспектива беше още по-непоносима и аз се паникьосах. Започнах да си мисля, че може би съм единственият човек на този свят, който може да вижда. Това ме свърши и изведнъж се уплаших и изглупях, загубих ума си и заревах като девица от викторианска мелодрама. Никога, никога не съм предполагала, че мога да се държа така.

— Това не трябва да ви безпокои — казах аз. — Предполагам, че скоро ще започнем да научаваме още много неочаквани неща за себе си.

— Но това силно ме тревожи. Ако от самото начало започна така да се разкисвам… — тя остави изречението недовършено.

— В болницата аз самият бях много близо до паниката. Та ние сме хора, а не роботи.

Казваше се Джозела Плейтън. Струваше ми се, че името не ми е съвсем непознато, но нищо определено не се сещах. Домът й се намираше на „Дийн роуд“, „Сейнт Джонс ууд“. Кварталът горе-долу съвпадаше с моите предположения. Познавах „Дийн роуд“. Самостоятелни луксозни къщи, повечето грозни, но до една скъпи.

Нейното отърваване от всеобщото нещастие се оказа не по-малък късмет от моето — а може и по-голям. В понеделник вечерта била на някакво събиране, където, както ми се стори, алкохолът изобилствувал.

— Според мен някой, който смята, че това е забавно, е смесил питиетата. Никога не съм се чувствувала толкова зле, а не пих много.

Вторника смътно си го спомняше като едно безкрайно страдание и страхотен махмурлук. Към четири следобед решила, че това повече не се търпи. Позвънила и дала нареждане да не я безпокоят, та ако щат да падат звезди, да стават земетресения или да настъпи самият ден на страшния съд. След този ултиматум погълнала голяма доза приспивателно, което на празния й стомах подействувало като нокаут.

Оттогава до тази сутрин, когато баща й влязъл, препъвайки се в стаята й, не е знаела нищо.

— Джозела — казал той, — доведи, за бога, доктор Мейл. Кажи му, че съм ослепял. Че съм съвършено сляп.

С учудване разбрала, че било вече почти девет часа. Станала и бързо се облякла. Прислугата не отговаряла нито на нейните позвънявания, нито на тези на баща й. Когато слязла да ги извика, с ужас открила, че те също са ослепели.

И тъй като телефонът не работел, единственият изход бил да вземе колата и сама да доведе доктора. Тихите улици и липсата на всякакво движение й се видели странни, но трябвало да измине почти една миля, преди да се досети какво се е случило. Тогава изпаднала в паника и почти обърнала колата, за да се върне обратно, но разсъдила, че от това нямало да има никаква полза. Все още съществувала някаква възможност докторът като нея да се е отървал от болестта, каквато и да била тя. И така, отчаяна и все повече губеща надежда, Джозела продължила напред.

Била изминала вече половината „Риджънт стрийт“, когато двигателят започнал да киха и да кашля, докато на края спрял. В бързината, преди да тръгне, не била погледнала бензиномера: в резервоара нямало нито капка.

Известно време стояла слисана и уплашена. Всички лица наоколо били обърнати към нея, но тя вече знаела, че нито един от тези хора не можел да вижда, за да й помогне. Излязла от колата с надежда, че ще намери някой гараж наблизо, или ако не успее, решила да продължи пътя си пеша. Тъкмо затръшнала вратата зад гърба си и някой извикал:

— Хей, приятел, чакай за секунда!

Обърнала се и видяла един мъж, който се приближавал към нея.

— Какво има? — попитала. Видът му изобщо не й харесвал.

Като чул гласа й, той променил държанието си.

— Загубих се. Не знам къде съм.

— Това е „Риджънт стрийт“. Кино „Ню гелъри“ е точно зад вас — отговорила тя и тръгнала да си ходи.

— О, мис, само ми покажете къде е бордюрът — помолил я той.

Джозела се поколебала и в този миг мъжът се приближил. Протегнатата му ръка докоснала ръкава й. Хвърлил се напред и болезнено сграбчил и двете й ръце.

— Значи ти можеш да виждаш, така ли? Защо, по дяволите, ти да можеш да виждаш, когато аз не мога, нито пък някой друг?

Преди да успее да разбере какво става, той я бил завъртял и препънал и тя вече лежала на улицата с коляното му опряно в гърба й. Сграбчил и двете й китки в една от огромните си лапи и започнал да ги връзва с някаква връв, която извадил от джоба си. После се изправил и я издърпал да застане отново на краката си.

— Така, отсега нататък ще гледаш вместо мен. Гладен съм. Заведи ме някъде, дето има готина кльопачка. Айде тръгвай.

Джозела се помъчила да се отскубне.

— Никъде няма да ви водя. Веднага развържете ръцете ми. Ще…

Той бързо прекратил съпротивата й с един удар през лицето.

— Стига си се будалкала, малката. Айде! Тръгвай! Храна, ясно ли е?

— Никъде няма да вървя.

— Ще вървиш и хоро ще играеш — уверил я той…

И тя тръгнала.

През цялото време търсела случай да се отскубне, а пък той това и очаквал. Един път почти успяла, но мъжът реагирал твърде бързо. Тя даже се отскубнала, но той я препънал и още преди да се е изправила отново здраво я държал. След този инцидент намерил въжето и я вързал за китката си.

Първо отишли в едно кафене и тя го завела до хладилника. Моторите били спрели, но все още храната била прясна. Следващият обект бил някакъв бар, където мъжът си пожелал ирландско уиски. Забелязала една бутилка, кацнала на висока полица, която той не можел да достигне.

— Ако ми развържете ръцете… — предложила тя.

— Ха, та да ме цапардосаш с някой бутилка. Аз да не съм вчерашен! Не, ще пия шотландско. Къде е то?

Казвала му какво има в различните бутилки, които напипвал.

— Сигурно съм била умопомрачена! — възкликна Джозела. — Сега виждам, че поне в половин дузина от случаите съм могла да го надхитря. Най-вероятно, ако не бяхте дошли, по-късно щях да го убия. Но човек не може изведнъж да се промени и да стане жесток — поне аз не мога. Струва ми се, че отначало не разсъждавах нормално. Имах чувството, че такива неща не се случват в наше време и че скоро някой ще дойде и ще сложи край на всичко това.

Преди да напуснат бара, станало сбиване. Няколко мъже и жени открили отворената врата и влезли. Непредпазливо той й наредил да им каже какво има в намерената от тях бутилка. Всички замълчали и обърнали към нея невиждащите си очи. Нещо си прошепнали, а после двама от мъжете внимателно пристъпили напред. Изразът на лицата им бил много решителен. Тя задърпала въжето и извикала:

— Внимавайте!

Без ни най-малко колебание похитителят й насочил към тях тежкия си ботуш. Ритникът се оказал успешен. Единият от мъжете изкрещял и се превил от болка. Другият се хвърлил напред, но тя отскочила настрани и той с трясък се стоварил върху тезгяха.

— Гледайте си работата и не я закачайте — изревал мъжът, който я държал и заплашително обръщал лицето си ту в една, ту в друга посока. — Тя е моя, мамка ви! Аз я намерих.

Ясно било обаче, че другите нямали намерение да се откажат толкова лесно. Даже и да можели да видят страшното изражение на лицето му, надали биха се спрели. Джозела започнала да разбира, че зрението, макар и от втора ръка, сега далеч надвишавало и най-ценните богатства и никой, който го притежавал, не би го отстъпил без жестока битка. С протегнати напред ръце другите започнали да се приближават. С крак тя успяла да обърне един стол и да го препречи на пътя им.

— Елате! — извикала на мъжа и го помъкнала след себе си.

Двама души се спънали в обърнатия стол, а една жена паднала отгоре им. Настанала голяма бъркотия. Тя се промушила между борещите се и двамата се измъкнали на улицата.

Джозела трудно можела да намери друго обяснение за постъпката си, освен че перспективата да изпълнява ролята на очи за другата група й се видяла по-мрачна от сегашното й положение. Мъжът, разбира се, не й благодарил. Той само й наредил да го заведе в друг бар, но празен.

— Мисля — каза тя, — че ако се гледа безпристрастно, може би той не беше много лош човек, въпреки че видът му говореше съвсем друго. Само че беше уплашен. Дълбоко някъде в себе си той беше много по-уплашен от мен. Даде ми да ям и да пия. Започна да ме бие само защото беше пиян и аз не исках да ида с него в къщата му. Просто не знам какво щеше да стане, ако не бяхте дошли. — Замълча, а после добави: — Но безкрайно се срамувам от себе си. Това показва на какво е способна съвременната жена, нали? Писъци и истерични припадъци — по дяволите!

Тя изглеждаше и очевидно се чувствуваше много по-добре, въпреки че когато посегна към чашата си, все още потрепваше.

— Мисля — казах аз, — че в цялата тази история се държах доста тъпо, но просто съм имал късмет. Трябваше да си направя по-дълбок извод, след като видях онази жена с детето на „Пикадили“. Само по някаква случайност не съм попаднал във вашето положение.

— Животът на всеки, който е притежавал голямо съкровище, винаги е бил в опасност — замислено каза тя.

— Отсега нататък това никога няма да ми излиза от главата — казах аз.

— То вече добре е заседнало и в моята — отбеляза Джозела.

Няколко минути седяхме и слушахме гюрултията от съседния бар.

— А сега какво? Какво ще правим оттук нататък? — попитах на края аз.

— Аз трябва да се върна в къщи. Там е баща ми. Очевидно вече няма никакъв смисъл да продължавам да търся лекаря — даже и той да е един от щастливците.

Стори ми се, че иска да добави нещо, но се поколеба.

— Ще имате ли нещо против, ако и аз дойда с вас? — попитах. — Струва ми се, че сега не е моментът хора като нас да се мотаят сами.

Тя ми отправи поглед, пълен с благодарност.

— Благодаря ви. Аз сама щях да ви помоля, но си помислих, че може би има някой, когото искате да потърсите.

— Няма никой. Или поне не в Лондон.

— Много се радвам. Не че толкова се страхувам, че някой може да ме хване отново — вече твърде много ще внимавам, — но да ви кажа честно, страхувам се от самотата. Започвам да се чувствувам толкова… толкова откъсната и безпомощна.

Започвах вече да виждам нещата в нова светлина. Чувството, че сме се отървали, постепенно се изместваше от растящото безпокойство за ужасите, които може би ни очакваха. Беше невъзможно да не изпитвам известно превъзходство и оттам самоувереност. Нашите шансове да се спасим от катастрофата бяха милион пъти по-големи от тези на останалите хора. Там, където те трябваше да докосват, да опипват и да се досещат, ние просто трябваше да влезем и да си вземем. Но това далеч нямаше да бъдат единствените проблеми…

— Чудя се — казах аз, — колко ли са оцелелите като нас, които могат да виждат? Аз срещнах един мъж, едно дете и едно бебе, а вие — нито един. Струва ми се, че зрението действително ще се окаже нещо много рядко. Някои от невиждащите вече са успели да проумеят, че единственият им шанс да оцелеят е да заловят някого, който може да вижда. А когато всички го разберат, перспективите ни няма да са много розови.

Тогава си мислех, че бъдещето ни предоставя две възможности: или самотно съществование с вечно надвисналата заплаха от залавяне, или в група от избраници, на които бихме могли да разчитаме, че ще ни предпазват от други групи. Виждах се в ролята на водач и пленник на фона на отвратителни кървави битки, които други банди водеха с нашата за отвличането ни. Съзнанието ми все още беше заето с тези неприятни мисли, когато, ставайки, Джозела ме върна към действителността.

— Трябва да вървя — каза тя. — Бедният татко. Минава четири часът.

Когато отново излязохме на „Риджънт стрийт“, изведнъж нещо се сетих.

— Елате. Струва ми се, че тук някъде трябва да се намира един магазин…

Магазинът все още си беше на мястото. Въоръжихме се с няколко полезни ножа в кании, закачени на специални колани.

— Чувствувам се като пират — каза Джозела, докато закопчаваше колана си.

— Струва ми се, че е по-добре да си пират, отколкото играчка в ръцете на пирати.

Няколко ярда по-нагоре по улицата се натъкнахме на голяма луксозна лимузина. По вида й само можех да кажа, че имаше от ония двигатели, чийто шум наподобяваше котешко мъркане. Но когато запалих, звукът ни се стори по-силен от шума на натоварено улично кръстовище. Отправихме се на север, като лъкатушехме между изоставени автомобили и блуждаещи хора, които, чувайки шума от колата, неподвижно замръзваха на местата си. Отвсякъде, където минавахме, хората с надежда обръщаха глави към нас, докато се приближавахме, и тъжно ги обронваха, когато отминавахме. Една от сградите на пътя ни беше обвита от яростни пламъци, а някъде откъм „Оксфорд стрийт“ се извисяваше димът от друг пожар. На „Оксфорд съркъс“ беше значително по-многолюдно, но успяхме да се измъкнем безпрепятствено, минахме покрай сградата на „Би Би Си“ и се насочихме на север към шосето, пресичащо „Риджънт парк“.

Изпитахме облекчение, когато се измъкнахме от улиците и стигнахме откритото пространство — пространство, където нямаше нещастни, пипнешком блуждаещи хора. Единствените неща, които се движеха по обширните тревни площи, бяха две-три малки групички от трифиди, които се клатушкаха в южна посока. Някак си бяха успели да изтръгнат коловете си и сега ги влачеха след себе си заедно с веригите. Спомних си, че имаше няколко екземпляра с неподрязано жило, част от които бяха завързани за колове, но болшинството бяха оградени с двойна ограда в едно пространство близо до зоологическата градина и се зачудих как ли са успели да се измъкнат. Джозела също ги забеляза.

— На тях им е все едно — каза тя.

През останалата част от пътя нищо повече не затрудни движението ни. Само след няколко минути спряхме колата пред къщата, която моята спътница ми посочи. Излязохме от автомобила и аз бутнах градинската врата. Къса алея извиваше покрай редица от храсти, които скриваха почти цялата фасада от улицата. Когато завихме зад ъгъла, Джозела изведнъж извика и хукна напред. Някакво тяло лежеше по корем на земята, но главата беше така обърната, че се виждаше едната страна на лицето. Само един поглед ми беше достатъчен, за да разпозная ярката червена рязка, разсичаща бузата.

— Спрете! — изкрещях аз.

Може би гласът ми е бил доста уплашен, защото тя спря.

Бях вече забелязал и трифида. Той се спотайваше в храстите, недалеч от проснатото тяло.

— Назад! Бързо!

Джозела все още гледаше човека на земята и се колебаеше.

— Но аз трябва… — започна тя, обръщайки се към мен. После замълча. Очите й се разшириха и тя изпищя.

Рязко се обърнах и видях един трифид, който се извисяваше само на няколко фута зад мен.

Автоматично закрих очите си с ръце. Чух как изсвистя жилото, насочено към мен, и нямаше изпадане в безсъзнание, нямаше я даже и мъчителната пареща болка. В такива моменти човек е способен да мисли със светкавична бързина, но независимо от това по-скоро инстинктът, отколкото разумът ме накара да се хвърля върху него, преди да е имал време да удари повторно. Блъснах се в него, преобърнах го и още докато падах, ръцете ми се вкопчиха в горната част на стеблото, опитвайки се да откъснат чашката и жилото. Стеблата на трифидите не се чупят, но затова пък могат да се мачкат. И преди да се изправя, то беше абсолютно размазано.

Джозела не беше помръднала от мястото си, стоеше като закована.

— Елате тук — казах й аз, — в храстите зад вас има още един.

Тя уплашено погледна през рамо и дойде при мен.

— Но той ви удари! — промълви тя недоверчиво. — Защо не сте…?

— Не знам. Но трябваше да бъда.

Погледнах лежащия на земята трифид. Изведнъж си спомних за ножовете, с които се бяхме снабдили, имайки пред вид съвсем други врагове. Отрязах жилото от основата му и го разгледах внимателно.

— Ето тук е обяснението — посочих торбичките с отрова. — Виждате ли, те са изпразнени, изхабени. Ако бяха пълни или поне наполовина пълни… — драснах с показалец по шията си.

На това обстоятелство и на устойчивостта, която си бях изработил срещу отровата, дължах живота си. Но независимо от това върху дланите и врата ми имаше бледочервени ивици, които дяволски сърбяха. Разглеждах жилото и разтърквах червенината.

— Много странно… — промърморих повече на себе си, но Джозела ме чу.

— Какво е странно?

— За пръв път виждам трифид с толкова изпразнени отровни торбички. Трябва да е жилил като дявол.

Съмнявам се обаче дали тя ме чу. Вниманието й отново беше насочено към лежащия на земята човек и тя наблюдаваше скрития наблизо трифид.

— Как можем да го измъкнем?

— Не можем, докато не се справим с онова нещо там — отвърнах аз. — А освен това страхувам се, че вече не можем да му помогнем.

— Искате да кажете, че е мъртъв?

Кимнах:

— Да, няма никакво място за съмнение. Виждал съм и други, които са били ужилвани. Кой е той?

— Старият Пиърсън. Обработваше ни градината и беше шофьор на баща ми. Толкова добър старец. Познавах го от дете.

— Съжалявам… — започнах аз, като се мъчех да измисля нещо по-уместно, но тя ме прекъсна.

— Вижте! Вижте там!

Ръката й сочеше към пътеката, която минаваше покрай къщата. Женски крак, обут в черен чорап, се подаваше иззад ъгъла.

Внимателно се придвижихме напред, а после се изместихме на безопасно място, откъдето се виждаше по-добре. Едно момиче в черна рокля беше паднало напреки на пътеката и цветната леха. Хубавото й свежо лице беше прорязано от червена бразда. Джозела изхлипа. От очите й потекоха сълзи.

— О, това е Ани! Бедната малка Ани.

Опитах се да я поуспокоя.

— И двамата едва ли са усетили нещо. Когато ударът е смъртоносен, той действува безмилостно бързо.

Наоколо не открихме друг скрит трифид. Вероятно един и същи беше убил и двамата. Пресякохме пътеката и влязохме в къщата през страничния вход. Джозела извика. Никой не й отговори. Извика пак. Стояхме и се ослушвахме в мъртвата тишина, изпълнила дома й. Тя се обърна и ме погледна. И двамата мълчахме. После предпазливо ме поведе по коридора към една тапицирана врата. Едва я беше отворила, когато нещо изсвистя и удари вратата и рамката на около инч от главата й. Тя моментално затръшна вратата и ме погледна с разширени очи.

— Има един в салона — говореше уплашено, почти шепнейки, като че ли трифидът можеше да я чуе.

Отново се върнахме в градината през страничния вход. Вървейки по тревата, за да заглушим стъпките си, заобиколихме къщата, докато стигнахме до място, откъдето можехме да надникнем в салона. Вратата, която водеше към градината, зееше отворена и стъклото на едното й крило беше разбито. Следа от кални петна изкачваше стълбите и продължаваше вътре по килима. Тя свършваше с един трифид, който стоеше по средата на стаята и лекичко се поклащаше. Върхът му почти опираше в тавана. Недалеч от влажната му мъхната основа лежеше тялото на възрастен мъж, облечен в халат от ярка коприна. Хванах Джозела за ръката. Страхувах се да не се втурне вътре.

— Това… баща ви ли е? — попитах, въпреки че почти бях сигурен в отговора.

— Да — каза тя и закри лицето си с ръце. Тялото й леко потрепваше.

Стоях неподвижно и внимателно следях трифида да не тръгне към нас. После се сетих за носна кърпичка и й подадох моята. В случая нищо повече не можех да направя. След известно време тя се посъвзе. Спомняйки си за хората, които бяхме видели през деня, аз й казах:

— Знаете ли, струва ми се, че бих предпочел това, отколкото да бъда като онези, другите.

— Да — отговори Джозела, след като помълча малко. После погледна към небето. По меката му бездънна синева като перца се носеха няколко леки облачета.

— О, да — повтори по-уверено тя. — Бедният татко. Не би могъл да преживее слепотата. Прекалено много обичаше всичко това. — Тя отново погледна в стаята. — Какво ще правим? Не мога да го оставя така…

В този момент в останалото здраво стъкло забелязах отражението на нещо, което се движеше. Бързо се обърнах и видях как един трифид се измъква от храстите и тръгва през тревата. Идваше право към нас. Чувах как шумолят мъхнатите листа, когато стеблото се мяташе напред-назад.

Не биваше да губим повече време. Нямах представа още колко могат да се крият наоколо. Грабнах Джозела за ръка и тичешком се върнахме там, откъдето бяхме дошли. Когато се напъхахме невредими в колата, тя най-после истински се разплака.

Реших, че ще се почувствува по-добре, ако се наплаче. Запалих цигара и заобмислях следващия ни ход. Съвсем естествено, тя не би възприела идеята да оставим баща й там, където го бяхме намерили. Сигурно щеше да пожелае да му направим истинско погребение — и както изглеждаше, копането на гроба и изобщо цялата работа трябваше да я свършим ние двамата. А преди даже да сме започнали подобни опити, трябваше да намерим начин да се отървем от трифидите, които вече бяха там, и да държим настрана всички нови, които биха се появили. Изобщо трябваше да зарежем тая работа, в края на краищата това не беше мой баща…

Колкото повече обмислях новосъздалото се положение, толкова по-малко ми харесваше. Нямах представа колко трифиди би могло да има в Лондон. Във всеки парк имаше поне по няколко. Обикновено държаха част от тях с подрязани жила и те можеха да си ходят, където си искат, но често имаше и други, необезвредени, които бяха или завързани, или оградени със сигурни метални мрежи. Спомняйки си за тези, които бяхме видели да пресичат „Риджънт парк“, помъчих се да се сетя по колко трифида имаха навика да държат в кошарите около зоологическата градина и да отгатна колко бяха успели да се измъкнат. Освен това имаше доста и по частните градини: би трябвало да се предполага, че те са обезвредени, но човек никога не може да предвиди докъде може да стигне глупавото безразсъдство. После имаше няколко разсадника, няколко експериментални бази…

Докато седях и размишлявах, нещо започна да ми се върти из съзнанието, някакви асоциации, които в началото не можех да свържа. Известно време се мъчех да открия връзката, докато изведнъж ми просветна. Почти можах да чуя гласа на Уолтър:

— Казвам ти, един трифид има много по-големи шансове да оцелее, отколкото един сляп човек.

Разбира се, той говореше за човек, ослепен от трифидно жило. И въпреки всичко, това ме потресе. Нещо повече — уплаши ме.

Започнах да си спомням. Не, беше го казал след най-общи размишления — и въпреки всичко в този момент изглеждаше някак свръхестествено.

— Отнеми ни зрението — казваше той — и ние вече с нищо няма да ги превъзхождаме.

Разбира се, съвпадения винаги е имало, но човек ги забелязва само понякога…

Хрущенето на чакъла, насипан по алеята, ме върна към действителността. Един трифид клатушкайки се се приближаваше към нас. Бързо се наведох и вдигнах стъклото.

— Тръгвайте! Тръгвайте! — извика Джозела истерично.

— Тук сме в безопасност. Искам да видя какво прави.

В този момент разбрах, че един от проблемите ми е разрешен. Понеже самият аз бях свикнал с трифидите, бях забравил как повечето хора гледаха на тези с неподрязани жила. Отведнъж разбрах, че за връщане тук изобщо няма да става и въпрос. Относно необезвредените трифиди Джозела споделяше общия принцип: колкото се може по-далеч от тях.

Този спря до градинската врата. Можех да се закълна, че се ослушва. Стояхме съвършено тихо и неподвижно. Джозела го наблюдаваше с ужас. Очаквах, че ще шибне колата, но той не направи нищо. Вероятно като заглъхнаха гласовете ни, е решил, че сме извън обсега му.

Малките голи пръчици рязко загракаха по стеблото. Той се заклати, тромаво зави вдясно и изчезна в съседната алея.

Джозела въздъхна с облекчение.

— О, да се махаме оттук, преди да е дошъл пак — замоли се тя.

Включих двигателя, обърнах колата и отново потеглихме към Лондон.

Бележки

[1] Английска мярка за дължина = 91.4 см. Б.ред.

[2] Английска мярка за дължина = 2,54 см. Б.ред.