Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трифидите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Day of the Triffids [= Revolt of the Triffids], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 127 гласа)

Информация

Издание:

Джон Уиндъм. Денят на трифидите

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1982

Библиотека „Галактика“, №34

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Кръстан Дянков

Преводач: Правда Митева

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Английска, I издание

Дадена за печат на 28.XII.1981 г. Подписана за печат на 10.III.1982 г.

Излязла от печат месец април 1982 г. Формат 32/70×100 Изд. №1549

Печ. коли 22,50. Изд. коли 14,57. УИК 13,63. Цена 2,00 лв.

Страници: 360. ЕКП 95366 5637–63–82

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820–31

© Правда Митева, преводач, 1982

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата 1982

c/o Jusautor, Sofia

 

© John Wyndham, 1951. The Day of the Triffids

Hunt Barnard & Co. Ltd., Aylesbury, 1969, Great Britain

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Денят на трифидите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Денят на трифидите
The Day of the Triffids
АвторДжон Уиндъм
Първо издание1951 г.
ИздателствоPenguin Group
Оригинален езиканглийски
Жанрпост-апокалиптична фантастика
Видроман

ПреводачПравда Митева
НачалоWhen a day that you happen to know is Wednesday starts off by sounding like Sunday, there is something seriously wrong somewhere.

Денят на трифидите е пост-апокалиптичен роман от британския писател Джон Уиндъм, публикуван през 1951 г. Книгата е преведена на много езици и е в основата на няколко филма, радиопиеси и комикси. Продължение на историята е романа Нощта на трифидите от Саймън Кларк, публикуван 2001 г. – 50 години след първата история.

Сюжет

Историята започва с появата на нов вид подвижни месоядни растения – трифидите. Въпреки рисковете свързани с тях, хората започват масово да ги отглеждат, тъй като трифидите се оказват ценен източник на ресурси. След един особено ефектен метеоритен дъжд почти всички хора ослепяват. Останали без надзор, трифидите излизат от фермите, в които са отглеждани и започват да избиват жалките останки от човечеството. Малцината, запазили зрението си, трябва да се борят за оцеляването си в един свят постепенно завладяван от трифидите...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания в България

В България книгата е издадена за първи път през 1982 г., от варненското издателство „Георги Бакалов“, като част от поредицата „Библиотека Галактика“. През 2005 г. е издадена и от софийското издателство „Унискорп“ (ISBN 954-569-018-6). И в двете издания превода е на Правда Митева. В първото издание е включен и предговор от Агоп Мелконян („Втора среща с Уиндъм“).

Адаптации

Радио

Историята е пускана няколко пъти като радио пиеса.

  • От BBC – през 1953, 1957 и 1968 г.[1]
  • От немското радио Westdeutscher Rundfunk (WDR) – през 1968[2]

Телевизия и кино

Всички излезли филми са със заглавие Денят на трифидите и са британски

  • 1962 г. – пълнометражен филм.[3]
  • 1981 г. – телевизионен сериал на BBC, 6 епизода по около 30 минути.[4]
  • 2009 г. – телевизионен сериал на BBC, 2 епизода по около 90 минути.[5]. Филмът се различава доста от оригиналната история, действието се развива в наши дни.
  • 2013 г. – предстоящ пълнометражен филм от САЩ.[6][7][8]

Комикси

1975 г. – черно-бял комикс в списанието „Непознати светове на научната фантастика“ (Unknown Worlds of Science Fiction) на Мравел.[9]

Източници

…И по-нататък

На следващата сутрин действувах абсолютно безсистемно. Оглеждах се, помогнах тук-таме и задавах много въпроси.

Бях прекарал отвратителна нощ. Докато не легнах, все още не съзнавах напълно до каква степен бях разчитал, че ще намеря Джозела в Тиншам. И въпреки че бях много уморен след пътуването през деня, не можех да заспя; лежах буден в тъмното и усещах, че съм се провалил, а нямах никакви други планове. Така доверчиво бях прегърнал идеята, че тя и групата на Бийдли ще са тук, че не бях сметнал за нужно да измислям друг вариант, ако не ги намеря. И тогава за пръв път ми хрумна, че даже и да успея да ги настигна, това все още не означаваше, че ще я открия. Фактът, че беше напуснала Уестминстър малко преди да я потърся, във всеки случай означаваше, че трябва да е доста назад от основната група. Очевидно това, което се налагаше да направя, беше да разпитам подробно всички пристигнали в Тиншам през предните два дни.

Засега трябваше да приема, че Джозела е тръгнала насам. Това беше единствената ми следа. Оттук следваше да приема, че се е върнала в Университета и е намерила написания върху вратата адрес — при положение, че съществуваше напълно реалната възможност тя изобщо да не е ходила там, а отвратена от всичко, да се е измъкнала по най-бързия начин от зловонието, в което се беше превърнал Лондон.

Мисълта обаче, с която трябваше да се боря най-отчаяно, беше възможността тя да се е заразила от неизвестната за мен болест, унищожила и двете групи. Но тази възможност нямаше да обмислям, докато не ме принудеха обстоятелствата.

И тогава това напрегнато будуване в малките часове ме накара да осъзная ясно, че стремежът ми да се присъединя към групата на Бийдли беше нещо съвсем вторично пред желанието ми да намеря Джозела. Ако в крайна сметка ги намерех и тя не беше с тях… е, каква щеше да бъде следващата ми крачка щях да реша в зависимост от обстоятелствата, но във всеки случай нямаше да е примирение със съдбата…

Когато се събудих, леглото на Коукър вече беше празно и аз реших да посветя сутринта главно на събиране на информация. Една от трудностите беше, че като че ли на никой не му беше хрумнало да записва имената на онези, на които Тиншам не се бе харесал и отминали нататък. Името на Джозела не говореше нищо на тези хора, с изключение на няколко, които си припомниха с неодобрение. Опитите ми да я опиша не събудиха никакви конкретни спомени. Във всеки случай момиче, облечено в морскосин скиорски костюм, не беше идвало — това успях да установя, — но пък защо трябваше все още да бъде облечена с него. Приключих с въпросите си, след като безкрайно бях досадил на всички и удвоил собственото си безсилие. Съществуваше много малка възможност едно от момичетата, което беше дошло и заминало в деня преди нашето пристигане, да е била тя, но не ми се струваше вероятно Джозела да остави толкова бледи следи в съзнанието на хората — особено като се вземат пред вид предразсъдъците…

Коукър се появи чак на обед. Занимавал се с основно проучване на имението. Беше направил списък на животните и броя на ослепелите сред тях. Проверил земеделските сечива и машини. Открил източниците на прясна вода. Прегледал хранителните складове — и за хора, и за животни. Научил кои от момичетата са били слепи още преди катастрофата и прикрепил останалите към тях, да ги обучават доколкото могат.

Установил, че болшинството от мъжете са силно подтиснати от доброжелателното уверение на свещеника, че ще могат да вършат много полезни неща, като например ъ-ъ-ъ, да плетат кошници и ъ-ъ-ъ, да тъкат, и направил всичко възможно да ги ободри и обнадежди с по-добри перспективи. Срещнал мис Дюран и й казал, че ако в най-скоро време не се измисли някакъв начин слепите жени да поемат част от работата, тежаща върху плещите на другите, цялата система ще рухне само за десетина дни; и също, ако случайно бог откликне на молбите на свещеника при тях да дойдат още слепци, имението ще стане абсолютно неуправляемо. И тъкмо започнал да я информира за другите си наблюдения, наблягайки на необходимостта незабавно да се започне събиране на хранителни припаси и изработване на приспособления, с чиято помощ слепите мъже да могат да вършат полезна работа, когато тя рязко го прекъснала. Ясно виждал, че била много по-обезпокоена, отколкото признавала. Решителността, която я довела до скъсване отношенията с другата група, и сега я накарала с неблагодарност и и гняв да избухне пред него. На края го уведомила, че според информацията, която получила, нямало никаква вероятност както той, така и възгледите му да се окажат подходящи за нейната община.

— Бедата на тази жена е, че иска да командува — каза Коукър. — То е в кръвта й — съвсем отделно от висшите й принципи.

— Абсолютна клевета — възпротивих се аз. — Може би искате да кажете, че нейните принципи са толкова непогрешими, че тя трябва да е отговорна за всичко — и оттук, следва, че е нейно задължение да води останалите.

— Все същото — отговори той.

— Да, но звучи много по-добре.

Коукър се замисли за момент.

— Ако веднага не се заеме да организира работата в имението, ще направи така, че тук ще настъпи невероятен хаос. Прегледахте ли оборудването?

Поклатих глава. Разказах му какво съм правил сутринта.

— Струва ми се, че шансовете ви не са много големи. Какво ще правите при това положение?

— Ще тръгна след групата на Майкъл Бийдли.

— А ако тя не е с тях?

— Нищо друго не ми остава, освен да се надявам, че е. Трябва да бъде. Къде другаде би могла да бъде?

Той понечи да каже нещо, но се отказа. После продължи:

— Мисля да дойда с вас. Много вероятно е и онези да не ми се зарадват повече от тези тук, като се имат пред вид някои неща, но все някак ще го преживея. Видях как едни хора загинаха и разбирам, че и с тези ще стане същото — по-бавно и може би по-мъчително. Не е ли странно? Като че ли в този момент благопристойните намерения са най-опасни. И дявол го взел, срамота е, защото това място би могло да съществува, въпреки големия брой на слепите. Нужно е само да се взима от Тиншам и това може да продължи още доста време. Организацията е единственото, което липсва.

— И желание за организация — допълних аз.

— Да, и това също — съгласи се той. — Знаете ли, бедата е там, че въпреки всичко, което се случи, тези хора още не са проумели нещата. Те не желаят да се залавят за работа — защото така ще признаят, че е дошъл краят. Някъде в дъното на съзнанието им мъждука надеждата, че са на нещо като лагер, че зависят от някого и все още чакат нещо да се случи.

— Това е вярно, но тук няма нищо чудно — съгласих се аз. — На нас самите ни трябваше доста време, докато се убедим в противното, а те не са видели това, което ние видяхме. И действително тук, извън градовете, всичко изглежда някак си не толкова внезапно, не така окончателно.

— Добре, но все пак те трябва да започнат да проумяват, и то скоро — ако искат да оживеят — каза Коукър и отново огледа помещението. — Няма да стане никакво чудо, което да ги спаси.

— Дайте им време. И те ще се убедят в това, както и ние самите. Вие винаги толкова бързате. Та времето вече не е пари.

— Парите вече нямат значение, но времето има. Трябва да се помисли за жътвата, да се стъкми мелница, за да се смеле брашното, да се осигури храна за животните за през зимата.

Поклатих глава.

— Всички тези неща не са толкова спешни, Коукър. В градовете сигурно има огромно количество брашно и както изглежда, прекалено малко хора, които да го използват. Още много дълго ще можем да живеем от стария капитал. Ако действително има нещо, което трябва да се направи незабавно, то е да се обучат слепите да работят, преди да имаме нужда от тяхната помощ.

— Все едно, но ако тук нещо не се направи, тези, които виждат, няма да издържат дълго. И трябва да грохнат само един или двама и мястото ще се превърне в истински ад.

С това трябваше да се съглася.

Късно следобед успях да открия мис Дюран. Като че ли никой друг не знаеше и не се интересуваше къде беше отишъл Майкъл Бийдли с групата си, но не можех да повярвам, че не са оставили указания за онези, които биха искали да ги последват. Мис Дюран не остана никак доволна. Отначало даже помислих, че няма да ми каже. И това не се дължеше само на явното ми предпочитание към компанията на другите. Загубата даже и на един здрав мъж, пък бил той и с неподходящи разбирания, беше много сериозна при сегашните обстоятелства. Въпреки всичко обаче тя предпочете да не прояви слабост, като ме помоли да остана. На края рязко каза:

— Имаха намерение да се отправят някъде към Бииминстър в Дорсет. Нищо повече не мога да ви кажа.

Върнах се и съобщих това на Коукър. Той се огледа наоколо. После поклати глава, но някак скръбно.

— О’кей, утре се отписваме от този пансион.

— Говорите като пионер — казах аз. — Или по-скоро като пионер, отколкото като англичанин.

В девет часа на другата сутрин бяхме вече изминали около дванайсет мили от пътя си, пътувайки както преди с двата камиона. Постави се въпросът, дали да не вземем някоя по-удобна кола и да оставим камионите на хората от Тиншам, но аз не исках да се разделям с моя. Лично бях събирал багажа и знаех точно какво има в него. Освен сандъка с противотрифидни снаряжения, които бяха предизвикали силното неодобрение на Майкъл Бийдли, бях си разрешил малко да разширя съдържанието на товара си и бях подбрал неща, които сметнах, че трудно ще се намерят извън големите градове; неща като малък набор от батерии, няколко помпи, комплекти с хубави инструменти. Всички тези неща по-късно щяха да могат да се намират, но в един период от време здравият разум трябваше да ни държи далеч от градове с всякаква големина. Обитателите на Тиншам имаха начин да се снабдяват от градове, все още незасегнати от болестта. Два товара така или иначе нямаше да имат голямо значение за тях, затова си тръгнахме, както бяхме дошли.

Времето се беше задържало хубаво. В по-високите части въздухът все още беше чист, въпреки че повечето села бяха вече неприятни. Много рядко виждахме някоя неподвижна фигура, лежаща сред полето или край пътя. Както и в Лондон, изглежда, някакъв инстинкт беше подтикнал хората да си намерят прикритие. Улиците в селата бяха празни, а полята наоколо пусти, като че целият човешки род и повечето животни се бяха изпарили. Така беше, докато стигнахме в Стийпъл Хъни.

От хълма, по който се спускаше пътят, се виждаше цялото село. То се беше скупчило от другата страна на каменен мост, прекрачил игрива рекичка. Беше малко и тихо селце, сгушило къщите си около една сънлива църквица и заобиколено от пунктира на бяло варосаните си стени. Зидът му говореше, че близо век и повече тук не се беше случвало нищо, което да наруши спокойния живот под сламените покриви. Но както и в другите села, сега тук нищо не помръдваше, нито един комин не пушеше. И точно когато вече бяхме преполовили хълма, някакво движение привлече погледа ми.

На другия край на моста, от лявата страна, една от къщите беше малко настрани от пътя, така че прозорците й гледаха косо към нас. На една скоба върху стената беше закачен надпис „Странноприемница“ и от прозореца точно над надписа нещо бяло се ветрееше. Като наближихме, успях да различа човека, който се беше надвесил навън и енергично ни махаше с някакъв пешкир. Заключих, че е сляп, иначе щеше да излезе на пътя да ни спре. Размахваше пешкира прекалено жизнено, за да е болен.

Сигнализирах на Коукър и спрях, щом преминахме моста. Човекът на прозореца отпусна пешкира си. Извика нещо, което не можах да чуя от шума на моторите, и изчезна. И двамата изгасихме двигателите. Беше толкова тихо, че можехме да го чуем как тропа по дървената стълба вътре в къщата. Вратата се отвори и той излезе навън, като държеше двете си ръце протегнати напред. В този миг нещо като светкавица изплющя от храстите вляво и го удари. Той извика само веднъж и се строполи на земята.

Взех пушката и излязох от кабината. Пообиколих малко, преди да успея да различа трифида, притаил се в сянката на един храст. После отнесох с изстрел върха му.

Коукър също беше слязъл от камиона и застанал близо до мен. Погледна човека на земята, а после обезглавения трифид.

— Той беше… не, по дяволите, не може да го е чакал, нали? — каза той. — Трябва да се е случило просто така… Той не е знаел, че човекът ще излезе точно от тази врата… Искам да кажа, той не е могъл да знае, нали?

— А може би е могъл? Всеки случай, действуваше поразително точно — казах аз.

Коукър ме изгледа с безпокойство.

— Дяволски точно. Но вие не вярвате, че те наистина…?

— Съществува някаква негласна уговорка да не се вярват разни неща, свързани с трифидите — казах, а после добавих: — наоколо може да има и други.

Огледахме внимателно всички скришни места в близост до къщата, но нищо не открихме.

— Ще ми се да пийна нещо — предложи Коукър.

Като изключим праха по тезгяха, малкият бар в странноприемницата изглеждаше съвсем нормално. И двамата си наляхме уиски. Коукър изпразни своята чаша на един дъх. После разтревожено се обърна към мен.

— Тази работа не ми хареса. Не, изобщо не ми хареса. Бил, вие трябва да знаете много повече за тези отвратителни неща от останалите хора. Той не беше… Искам да кажа случайно е бил там, нали?

— Според мен… — започнах, а после замълчах и се заслушах в бързото барабанене навън. Отидох до прозореца и го отворих. Изпразних и втория спусък във вече обезглавения трифид, но този път ниско в основата на стеблото. Барабаненето спря.

— Бедата с трифидите — казах аз, след като отново напълнихме чашите си — е главно в това, което не знаем за тях. — Разказах му една-две от теориите на Уолтър. Коукър ме гледаше стреснато.

— Но вие не мислите, че те наистина „разговарят“, когато потропват така?

— Никога не съм бил сигурен — признах аз. — Но стигам дотам, че смея да твърдя, че това е някаква сигнализация. Уолтър обаче го смяташе за истински „говор“ — а той действително знаеше за тях много повече от всички мои познати.

Изхвърлих двете празни гилзи и отново заредих пушката.

— И той наистина е споменавал за тяхното преимущество пред слепия човек?

— Да, това беше преди няколко години — забелязах аз.

— И все пак — странно съвпадение.

— Нетърпелив сте, както винаги. Почти всеки удар на съдбата може да се приеме за странно съвпадение, ако човек се замисли по-внимателно или изчака по-дълго.

Допихме чашите си и тръгнахме да излизаме. Коукър погледна през прозореца, хвана ръката ми и посочи навън. Два трифида току-що бяха излезли иззад ъгъла и се насочваха към храста, в който се беше притаил първият. Изчаках ги да спрат, а после обезглавих и двата. Излязохме през прозореца, където не можеше да ни стигне никакъв трифид, и като внимателно се оглеждахме, се отправихме към камионите.

— Още едно съвпадение? Или може би идваха да проверят какво е станало с приятелчето им? — попита Коукър.

Излязохме от селото, като се движехме по тесни междуселски пътища. Струваше ми се, че сега срещахме повече трифиди, отколкото през първото ни пътуване — или може би просто бях станал по-чувствителен към присъствието им? Но нямаше нищо чудно и да бях прав, защото тогава се движехме все по главни пътища, а от опит знаех, че се стараят да избягват твърдите повърхности, те някак си не са удобни за корените им, подобни на крайници. Постепенно обаче се убедих, че сега наистина срещаме повече, и даже започна да ми се струва, че те не са съвсем безразлични към нас. Разбира се, не можех да бъда сигурен, че тези, които виждахме да ни приближават, не се движеха в тази посока просто случайно.

По-сериозен инцидент се случи, когато един изплющя срещу мен, като минавах покрай някакви храсти. За щастие все още не беше усвоил прицелването по движещо се превозно средство. Малко беше поизбързал и остави следите си във вид на малки капчици отрова върху предното стъкло. Преди да успее да удари отново, вече бях отминал. Но оттогава, въпреки горещината, винаги държах прозореца откъм моята страна затворен.

През последната седмица бях се замислял за трифидите само когато ги срещнех. Тези, които бях видял в къщата на Джозела, и онези, нападнали групата ми в района на „Хемпстед“, ме разтревожиха, но през по-голямата част от времето винаги имаше по-спешни неща, за които да се тревожа. Но сега, като се замислях за нашето пътуване, състоянието на имението в Тиншам, преди мис Дюран да го разчисти с помощта на ловните пушки, и положението в селата, през които минавахме, започнах да си задавам въпроса, каква част от жителите дължаха изчезването си на трифидите.

В следващото село карах бавно и се оглеждах внимателно. В някои градини лежаха тела, които бяха там от няколко дни — и почти винаги недалеч от тях успявах да забележа и по някой трифид. Имах чувството, че трифидите атакуваха само на такива места, където имаше мека почва, в която да заровят корените си, докато чакат. Много рядко можеше да се види някое тяло, но никога трифид там, където входните врати на къщите излизаха право на улицата.

Струваше ми се, че се досещах какво беше станало в повечето села. Хората, излезли да търсят храна, са били в сравнителна безопасност, докато са се движели из павираните участъци, но в момента, в който са се отделяли от тях или даже са минавали покрай някоя градинска ограда или стобор, опасността жилото да изплющи е била много голяма. Преди да паднат, някои са успявали да извикат и когато не са се връщали, останалите започнали да се страхуват. От време на време, подгонени от глада, някои отново излизали. Една малка част може би са имали късмет и са се връщали, но повечето са се загубвали и скитали до пълно изтощение или докато попаднели в обсега на някой трифид. Останалите вероятно са се досещали какво става. Тези, които имали градина, може би са чували изплющяването на жилото и разбирали, че пред тях има два пътя — или да умрат от глад в къщи, или да споделят участта на тези, които вече били излезли. Много оставали вътре, като се хранели с припасите, които имали, докато чакали помощ, която никога нямало да дойде. В подобно положение трябва да е бил и човекът от странноприемницата в Стиипъл Хъни.

Мисълта, че съществуваше възможност в някои от къщите, покрай които минавахме, все още да има хора, успели да издържат досега, не беше никак приятна. Отново изникваше същият въпрос, пред който бяхме изправени в Лондон — чувството, че човек е длъжен, според всички норми на цивилизацията, да се опита да ги намери и да направи нещо за тях, и отчайващата истина за пропилените усилия, с които щеше да завърши всеки подобен опит, както беше станало и преди.

И отново същият въпрос. Какво може да направи човек, имащ най-добрите намерения, освен да удължи страданието? Да поразмахва чистата си съвест още малко, за да види отново резултата от напразните си усилия.

Няма никакъв смисъл, твърдо реших аз, да се влиза в района на земетресението, докато сградите все още падат — спасителните операции трябва да започнат чак след като всички трусове затихнат. Но здравият разум съвсем не правеше нещата по-лесни. Старият професор беше прекалено прав, когато подчерта колко трудно приспособимо е човешкото съзнание…

Трифидите усложняваха нещата до неочаквани размери. Разбира се, имаше много други разсадници освен плантациите на нашата компания. В тях ги отглеждаха за нас, за частни лица или за разни други клонове на индустрията, в които се използваха техните деривати. Мнозинството от тези разсадници, по климатични съображения, се намираха в южната част на страната. И въпреки всичко, ако това, което вече бяхме видели, беше показател за начина, по който се бяха освободили и разпространили, изглежда, броят им е бил далеч по-голям, отколкото предполагах. Перспективата, че с всеки изминат ден все повече от тях съзряваха, а подрязаните екземпляри възобновяваха жилата си, съвсем не беше успокоителна…

Със само още две спирания, едното за храна, а другото за гориво, напредвахме добре и около четири и половина следобед влязохме в Бииминстър. Стигнахме самия център на града, а следи, които да подсказват присъствието на групата на Бийдли, все още не бяхме видели.

На пръв поглед градът беше точно толкова лишен от живот, колкото всички останали, през които бяхме минали този ден. Главната търговска улица, в която навлязохме, беше гола и пуста, с изключение на два камиона, паркирани в единия й край. Бяхме изминали около двайсетина ярда, когато иззад единия камион излезе човек с насочена карабина. Той съзнателно стреля над главата ми, а после свали мерника.