Джон Уиндъм
Денят на трифидите (12)

В задънена улица

Върху подобно предупреждение не правя никакъв коментар. Спрях.

Мъжът беше едър и рус. С пушката боравеше съвсем свойски. Без да я премества от целта си, той посочи два пъти настрани с глава. Приех го като знак да изляза от кабината. Слязох и показах празните си ръце. Когато наближих единия от паркираните камиони, иззад него се появиха още един мъж и едно момиче. Гласът на Коукър се разнесе зад мен:

— По-добре свали тази пушка, приятелю. Всички сте ми на мерника.

Русокосият се заозърта. Ако исках, това беше моментът да се нахвърля върху него, но само му казах:

— Той е прав. Но както и да е, идваме със съвсем мирни намерения.

Мъжът свали карабината, но не беше много убеден. Коукър излезе иззад прикритието на моя камион, заради който никой не беше забелязал появата му.

— Що за идея? Да се изядем като кучета ли? — каза той.

— Само двамата ли сте? — попита вторият мъж.

Коукър го изгледа.

— А вие какво очаквате? Митинг? Да, само двамата сме.

Тримата видимо си отдъхнаха. Русият обясни:

— Мислехме, че сте банда от някой голям град. Очакваме подобни нападения заради хранителните ни припаси.

— О — каза Коукър. — От което можем да си направим извода, че скоро не сте били в някой по-голям град. Ако това е единственият ви проблем, спокойно можете да го забравите. Всички банди, доколкото ги има, в момента са заети със съвсем други неща. В същност, ако мога така да се изразя, правят същото, което и вие.

— Мислите ли, че няма да дойдат?

— Абсолютно сигурен съм — той ги изгледа. — Вие от групата на Бийдли ли сте?

Тримата озадачено се спогледаха.

— Жалко — каза Коукър. — Това щеше да е първият ни успех от доста време насам.

— А каква е тази група на Бийдли? — попита русият. След толкова часове шофиране в напечената от слънцето кабина се чувствувах съвсем изсъхнал и повехнал. Предложих за разговора да намерим някое по-подходящо място от средата на улицата. Заобиколихме техните коли, газейки сред познатите купища от бисквитени кутии, сандъци с чай, парчета бекон, чували със захар, пакети сол и всичко останало, докато стигнахме до малко барче. Пред чаша бира ние с Коукър накратко им разказахме какво бяхме правили и какво знаехме. После дойде техният ред.

По всичко изглеждаше, че те бяха по-активната половина от една група, състояща се от шест човека. Останалите трима — две жени и един мъж — бяха настанени в къщата, избрана за тяхна база.

Някъде около обед на седми май, вторник, русокосият и момичето пътували с неговата кола към западната част на страната. Отивали да прекарат двуседмичната си ваканция в Корнуол и карали доста бързо до мига, в който иззад един завой близо до Крюкърн внезапно изскочил двуетажен автобус. Колата решително налетяла върху автобуса и последното нещо, което си спомнял русият, бил ужасяващият силует на автобуса, който му се сторил висок като планина, надвиснала точно над него.

Събудил се в някакво легло, за да открие, като мен, че наоколо царяла тайнствена тишина. Освен едно общо чувство за болка, няколко порязвания и пулсиращ главобол като че ли нямал кой знае какви повреди. И когато, каза той, прекалено дълго никой не дошъл, станал и проучил мястото, за да разбере, че се намира в малка селска болница. В едно отделение открил момичето и още две жени, едната от които била в съзнание, но неподвижна поради гипсираните си крак и ръка. В съседното имало двама мъже — единият бил сегашният му другар, а другият също бил с гипсиран крак. В цялата болница имало всичко единайсет души, осем от които виждали. От слепите двама били тежко болни и приковани на легло. Като начало неговото положение било значително по-загадъчно от моето. Те останали в малката болница, като правели всичко според силите си за тежко болните, чудели се какво се е случило и се надявали, че все някой ще се появи, за да им помогне. Нямали никаква представа от какво били болни двамата слепи пациенти, нито как да ги лекуват. Единственото, което можели да направят за тях, било да ги хранят и да се опитват да облекчат страданията им. И двамата починали на следващия ден. Един от останалите мъже изчезнал, без никой да разбере кога си е отишъл. Онези, които били в болницата за наранявания, получени при преобръщането на автобуса, били все местни хора. Щом почувствували, че са се пооправили, тръгнали да търсят близките си. И така, в крайна сметка, останали шест човека, двама от които със счупени крайници.

До този момент те вече били осъзнали, че случилото се е достатъчно сериозно, което означавало, че поне за известно време трябвало да се грижат сами за себе си, но все още цялата истина била твърде далеч от тях. Решили да напуснат болницата и да си намерят някое по-подходящо място, защото предположили, че в градовете сигурно имало много повече виждащи и че вследствие дезорганизацията властта сигурно е попаднала в ръцете на тълпата. От този ден те започнали да очакват настъплението на тези тълпи, което според тях щяло да стане след привършването на хранителните запаси по градовете, и си ги представяли като една ненаситна армия, помитаща всичко по пътя си. Затова главната им грижа била да съберат достатъчно припаси и да се приготвят за обсадата.

И когато ги уверихме, че това е последното нещо, което има вероятност да им се случи, те се спогледаха някак тъжно.

Странна беше тази тройка. Русокосият се оказа служител във фондовата борса и се наричаше Стивън Бренел. Приятелката му беше симпатично, добре сложено момиче, което от време на време инсценираше раздразнителност, но не и искрено удивление пред следващата изненада, която животът можеше да й поднесе. Беше изкарвала прехраната си по доста мъгляв начин, като например — моделирала рокли и после ги продавала, изпълнявала дребни роли в киното, след като пропуснала възможността да отиде в Холивуд, изпълнявала функцията домакин в някакви странни клубове и подпомагала всички подобни свои дейности по най-всевъзможни начини, стига да се появяла подходяща възможност — очевидно една от тези „възможности“ била и предстоящата ваканция в Корнуол. Тя споделяше непоклатимото убеждение, че нищо сериозно не би могло да се случи на Америка и че всичко се свеждаше до въпроса да се издържи, докато дойдат американците, за да оправят нещата. Това беше най-неразтревоженият човек, когото срещах от началото на катастрофата, въпреки че от време на време въздишаше по ярките светлини, които, надяваше се тя, американците ще побързат да оправят.

Третият член, мургавият млад човек, страдаше от силна неудовлетвореност. Беше работил непрекъснато и пестял усилено, за да открие свой собствен магазин за радиочасти. Той имаше амбиции. „Да вземем Форд — казваше младежът — или да вземем лорд Нъфилд — той е започнал от работилница за велосипеди, не по-голяма от моя магазин, а виждате ли докъде е стигнал! Точно това смятах да направя и аз. А сега погледнете как идиотски се обърка всичко! Не е честно!“ Съдбата, според него, не искаше вече фордовци и нъфилдовци — но той нямаше никакво намерение да се примири с тая работа. Това било само един период, изпратен му за изпитание — един ден той щял да застане в своя магазин за радиочасти, твърдо стъпил на първото стъпало към милионерството.

Но най-голямото ни разочарование при срещата с тях беше, че не знаеха нищо за групата на Бийдли. Между другото, единствената група, с която се бяха сблъсквали, била в някакво село близо до границата с Девън, където няколко мъже, въоръжени с ловни пушки, ги посъветвали втори път да не отиват натам. Според тях тези мъже били местни жители. Коукър предположи, че това означава малобройна група.

— Ако принадлежаха към по-голяма, щяха да проявят по-малко нервност и повече любопитство — заяви той. — Но ако хората на Бийдли са някъде наоколо, трябва да можем да ги намерим по някакъв начин.

Той предложи на русокосия:

— Вижте, какво ще кажете да дойдем с вас? Ние ще се грижим за себе си, а когато ги намерим, за всички ни ще стане по-леко.

Тримата въпросително се спогледаха, а после кимнаха.

— Добре, помогнете ни да натоварим и веднага тръгваме — съгласи се мъжът.

Видът на „Чаркот Олд Хауз“ говореше, че на времето това е било укрепено имение. Сега отново го укрепваха. Някога, в миналото, защитният ров е бил пресушен. Стивън обаче смяташе, че ефикасно е успял да разруши дренажната система, така че постепенно той пак щял да се напълни. Имаше план да взриви изградените преградни стени и по този начин да възстанови пълния кръг. Но според чутото от нас излизаше, че това май няма да е необходимо, в резултат на което го обзе известна тъга и разочарование. Каменните стени на къщата бяха дебели. Поне от три прозореца на предната фасада стърчаха дулата на картечници, а Стивън ни посочи и още две, качени на покрива. Вътре беше складиран малък арсенал от бомби, снаряди и както гордо ни показа, няколко огнехвъргачки.

— Открихме оръжеен склад — обясни той. — Цял ден загубихме, докато домъкнем дотук всичко това.

И като гледах тези купища с оръжие, за пръв път осъзнах, че катастрофата със своята всеобхватност се беше оказала по-милостива от някои неща, които на пръв поглед не изглеждаха така фатални. Ако десет или петнайсет процента от населението беше оцеляло, имаше голяма вероятност малките групички като тази действително да се наложи да влизат в боеве с изгладнели банди, за да запазят собствения си живот. Но при сегашните обстоятелства може би всичките войнствени приготовления на Стивън бяха напразни. Те обаче имаха приспособление, което можеше да се окаже много полезно. Посочих огнехвъргачките.

— Тези трябва да вършат добра работа срещу трифидите.

Той се усмихна.

— Прав сте. Много са ефективни. Точно за това ги използваме. И между другото, единственото нещо според мен, което ги кара да бягат. Човек може да си стреля по тях, докато ги разпердушини, и няма да се помръднат. Предполагам, че не могат да разберат откъде идва опасността. Но малко да ги близне пламъкът и ще се пребият да бягат.

— Създавали ли са ви много главоболия? — попитах аз.

Според него не бяха. От време на време един, най-много два или три се приближавали, но бързо ги опърляли и прогонвали. По време на експедициите си обикновено се движели с коли из застроени райони, където вероятността да се срещнат трифиди е много малка.

Тази вечер, след като се стъмни, всички се качихме на покрива. Все още беше рано и нямаше луна. Около нас цареше пълен мрак. Колкото и да се взирахме, никой не успя да забележи и искрица от сигнална светлина. Нито пък някой си спомняше през деня да е забелязал отнякъде да се издига дим. Когато отново слязохме в осветената от лампата стая, беше ме обзело отчаяние.

— При това положение имаме само една възможност — каза Коукър. — Ще трябва да разделим областта на райони и да ги претърсим.

Но не го каза с убеждение. Подозирах, че и той като мен смяташе, че най-вероятно групата на Бийдли ще продължи да дава светлинни сигнали през нощта и някакви други, може би димни, през деня.

Така или иначе, други предложения нямаше, така че се заехме да разпределяме картата на райони, като се стремяхме във всеки да попадне и някоя височина с добър изглед.

На следващия ден отидохме до града с камион и оттам вече с по-малки коли започнахме издирването. Твърдо мога да заявя, че след обиколката ми из Уестминстър, когато търсех следите на Джозела, този беше най-тежкият ми ден.

Съвсем в началото не беше толкова лошо. Пред мен се простираха пътят, залян от слънчева светлина, и младата зеленина на ранното лято. Срещах табели, които сочеха към Икзитър, Уест и други места, като че ли животът все още си продължаваше по старому. Понякога, макар и рядко, виждах птици. А имаше и диви цветя из полята, които изглеждаха така, както винаги са изглеждали.

От друга страна обаче, картината не беше толкова привлекателна. По полето лежеше мъртъв добитък или слепешката блуждаеше наоколо. Неиздоените крави болезнено мучаха. Овце, заплели се в къпинак или бодлив тел, лесно се бяха отказали от борбата и покорно чакаха смъртта; други пасяха безразборно или неподвижно загиваха от глад с упрек в слепите очи.

Минаването покрай фермите вече беше много неприятно. За да съм в безопасност, отварях прозореца на колата не повече от инч, но затварях даже и него всеки път, когато забележех някоя ферма на пътя.

Трифиди имаше в изобилие. Понякога ги виждах, че вървят през полето или неподвижно стоят покрай храстите. В много дворове си бяха харесали бунищата, където се бяха настанили, докато изчакат труповете да достигнат определената степен на гнилост. Сега ги гледах с отвращение, каквото никога преди не бях изпитвал към тях. Ужасни, неизвестни същества, които някой от нас някак си беше създал, а останалите в безгрижната си лакомия завъдили по целия свят. В случая даже не можеше да се вини и природата. Някак си ги бяхме отгледали, така както отглеждахме цветя или гротескни пародии на кучета… Започнах да ги ненавиждам, и то не толкова за навика им да се хранят с мърша, колкото заради факта, че те като че ли единствени можеха да блаженствуват от нашето нещастие…

Колкото повече напредваше денят, толкова по-силно ме обземаше чувството за самота. Спирах на всеки хълм или височинка и доколкото ми разрешаваха възможностите на бинокъла, внимателно оглеждах околността. Веднъж забелязах дим, но когато стигнах до източника, оказа се, че е някакъв малък влак, изгорял на линията — така и не разбрах как е станало това, тъй като наоколо нямаше абсолютно никой. Друг път видът на развяващо се флагче ме накарваше да хукна към къща, която заварвах потънала в тишина, но не и празна. А когато на един от съседните хълмове се мярна нещо бяло, бързо насочих бинокъла натам, за да видя само няколко овце, които панически бягаха, докато един трифид непрекъснато, но безрезултатно шибаше вълнестите им гърбове. Никъде не се виждаше и помен от живи човешки същества.

Когато спирах да се храня, не се бавех повече, отколкото ми беше необходимо. Ядях бързо, заслушан в тишината, която започваше да ми действува на нервите, и припряно отново потеглях, за да мога да чувам поне шума на двигателя.

Даже започнах да си представям разни работи. Веднъж видях ръка да ми маха от един прозорец, но когато приближих, ръката се оказа разлюляно пред прозореца клонче. Друг път забелязах човек, спрял насред полето, който се обърна и ме изгледа, но бинокълът ми показа, че той нито е могъл да спре, нито да се обърне: беше плашило. Чувах гласове, които ме викаха едва доловимо през шума на двигателя. Спирах и загасях мотора. Нямаше гласове, нямаше нищо: само далеч, някъде много далеч, мучеше неиздоена крава.

И тогава си помислих, че тук-там, разпръснати из околността, сигурно има мъже и жени, които мислят, че са абсолютно сами, единствени оцелели. И изпитах към тях такава жал, каквато изпитвах към всички, сполетени от нещастието.

Следобед, отпаднал духом и силно обезверен, упорито продължавах да кръстосвам моя участък от картата, защото все още се надявах, че това, което ми подсказваше вътрешното чувство, може и да не е истина. На края обаче се убедих, че ако въобще в моя район имаше някоя по-многобройна група, то тя съзнателно се криеше. Разбира се, не бях успял да мина по всеки страничен път и алея, но почти можех да се закълна, че звукът от съвсем анемичния ми клаксон е достигнал до всяко кътче. Приключих издирването и се върнах при паркирания камион в най-мрачното настроение, на което никога не съм подозирал, че съм способен. Все още никой от останалите не се беше върнал и за да убия времето, а и защото изпитвах силна нужда да прогоня този мраз, настанил се в душата ми, влязох в близкото барче и си налях чаша хубав коняк.

Стивън беше следващият. По всичко изглеждаше, че експедицията му се беше отразила по същия начин, защото той само поклати глава в отговор на въпросителния ми поглед и веднага посегна към отворената от мен бутилка. След десетина минути към нас се присъедини и амбициозният радиотехник. Той водеше със себе си рошав младеж с див поглед, който, по всичко личеше, не се беше бръснал и мил от няколко седмици. Тази личност била на път; очевидно това е била единствената му професия. Една вечер — за деня не беше сигурен — той си намерил хубав хамбар, в който удобно можел да прекара нощта. И тъй като този ден бил изминал много повече мили от обикновено, заспал моментално, щом легнал. На сутринта се събудил в някакъв кошмар и като че все още не беше съвсем сигурен дали лудият е той, или светът около него. Според нас той наистина беше малко луд, но независимо от това все още имаше съвсем ясна представа за какво се използва бирата.

Беше минал още около половин час, когато се появи Коукър. Придружаваше го едно кутре вълча порода и една невероятна стара дама, облечена, както по всичко личише, в най-хубавите си дрехи. Нейният чист и изряден вид се набиваше на очи точно толкова, колкото липсата му при другия ни новобранец. Пред прага на бара тя благовъзпитано се поколеба. Коукър я представи.

— Това е мисис Форсет, единственият собственик на Универсалните магазини на Форсет — десетина къщички, две кръчми и една църква — цялата тази колекция известна като Чипингтън Дърни. И мисис Форсет умее да готви. Господи, как готви!

Мисис Форсет ни изгледа с достойнство, пристъпи напред доверчиво, седна предпазливо и се остави да я принудим да изпие чаша портвайн, последвана от още една.

В отговор на въпросите ни тя си призна, че фаталната вечер и последвалата я нощ спала необичайно дълбоко. Не се впусна в подробности за причината, а и ние не я питахме. И тъй като нищо не я събудило, тя продължила да спи до обяд на другия ден. Когато се събудила, не се чувствувала добре и затова до към средата на следобеда не направила никакъв опит да стане. Наистина, сторило й се малко странно, че никой не я търси в магазина, но решила, че провидението се грижи за нея. Когато най-после станала и отишла до вратата, видяла, че „едно от тези ужасни трикраки неща“ стояло в градината й, а някакъв мъж лежал на пътеката близо до входната врата — поне можала да види краката му. Тя тъкмо се канела да излезе, за да отиде при него, когато забелязала, че трифидът се размърдал и успяла да затръшне вратата точно навреме. Ясно беше, че моментът е бил отвратителен и споменът за него така я развълнува, че тя си наля още една чаша портвайн.

След тази случка мисис Форсет зачакала да дойде някой и да махне трифида и човека. Действително, струвало й се, че необяснимо дълго се бавят, но пък съдържанието на магазина й осигурявало един съвсем приличен живот. Все още чакала, обясни тя, като със затрогваща разсеяност си наливаше четвърта чаша портвайн, когато Коукър, заинтересуван от дима, излизащ от нейното огнище, обезвредил трифида и влязъл.

Тя му дала храна, а той от своя страна й дал съвет. Не било лесно да я накара да разбере действителното положение. На края й предложил да поразгледа селото, като отваря очите си на четири за трифиди, и казал, че към пет часа ще се върне да разбере как й е подействувал огледът. Когато се върнал, намерил я облечена, стегнала багажа си и съвсем готова за път.

Прибрахме се в „Чаркот Олд Хауз“ и вечерта отново наобиколихме картата. Коукър започна да определя новите зони за издирване. Гледахме го без никакъв ентусиазъм. На края Стивън каза това, което всеки, а според мен и Коукър, си мислеше.

— Слушайте, ние покрихме район в радиус от петнайсет мили. Съвсем ясно е, че не са някъде наблизо. Или информацията ви е погрешна, или те са решили да не спират тук, а са продължили нататък. Според мен ще бъде абсолютно губене на време, ако продължаваме да търсим по този начин.

Коукър остави пергела, с който работеше.

— Тогава какво предлагате?

— Струва ми се, че бихме могли да покрием много по-голяма площ, и то много по-бързо, по въздуха. А и по-успешно. Залагам си главата, че всеки, който чуе шум от самолетен двигател, ще се покаже и ще даде някакъв знак.

Коукър закима.

— Как не се сетихме за това по-рано. Тук някъде трябва да има някакъв хеликоптер, разбира се, но къде да го намерим и кой ще го кара?

— О, аз мога да подкарам една от тези машинки — каза уверено радиотехникът.

В тона му се почувствува нещо неестествено.

— Летели ли сте някога? — попита го Коукър.

— Не — призна радиотехникът, — но мисля, че не е кой знае колко сложно. Само трябва да му хванеш цаката.

— Хм — каза Коукър, гледайки го с недоверие.

Стивън си спомни, че недалеч се намирали две бази на ВВС, а от Йовил започвал маршрутът на въздушните таксита.

Въпреки всичките ни съмнения радиотехникът удържа думата си. Той непоклатимо вярваше, че вроденият му инстинкт към машините няма да го подведе. След като се поупражнява половин час, той вдигна хеликоптера във въздуха и го закара в Чаркот.

Четири дни машината кръжеше из въздуха, като все повече разширяваше кръговете си. Два дни наблюдаваше Коукър, останалите два го заместих аз. Всичко, което открихме, бяха десет малки групички. В нито една от тях не знаеха нищо за хората на Бийдли и в нито една от тях не открих Джозела. Когато намерехме някоя група, кацахме. Обикновено бяха по двама или трима. Най-голямата се състоеше от седем човека. Посрещаха ни радостно развълнувани, но скоро, щом разберяха, че и ние сме представители на подобна група, а не авангард на спасителната операция в общ мащаб, интересът им бързо спадаше. Това, което можехме да им предложим, не се различаваше съществено от това, което вече имаха. Някои от тях, под влияние на изживяното разочарование, безразсъдно ни обиждаха и заплашваха, но повечето просто изпадаха в предишното си униние. Всички до един не проявяваха желание да се присъединят към други групи и по-скоро бяха склонни да се запасят с каквото могат и се устроят колкото е възможно по-удобно, докато чакат пристигането на американците, които бяха длъжни да намерят някакъв изход. Тази идея като че беше широко разпространена и здраво заседнала в съзнанието на хората. И опитите ни да ги убедим, че ако има оцелели американци, то те са прекалено заети със своето собствено спасяване, се приемаха с охота, с която човек посреща кофа студена вода във врата си. Американците, уверяваха ни те, никога няма да допуснат подобно нещо да се случи в собствената им страна. Но въпреки всичко и независимо от тази фикс-идея за всесилния янки оставяхме на всяка група по една карта, където беше отбелязано приблизителното местонахождения на откритите вече групи, в случай че променят мнението си и решат да се съберат, за да си помогнат сами.

Тези полети съвсем не бяха връх на удоволствието, но във всеки случай бяха за предпочитане пред самотното издирване по земята. На края и на четвъртия безплоден ден обаче се взе решение търсенето да се прекрати.

Поне другите взеха такова решение. Аз имах различно мнение по въпроса. Бях лично заинтересован, а те не бяха. Когото и да намереха те, сега или по-нататък, щеше да бъде чужд за тях. Аз търсех групата на Бийдли като средство, а не като крайна цел. Ако ги намерех и разберях, че Джозела не е с тях, тогава щях да продължа търсенето. Не можех обаче да очаквам останалите да продължат да си губят времето с това издирване само заради мен.

Интересно беше, че през цялото това време не срещнах нито един човек, който търси друг човек. Всички, като изключим Стивън и приятелката му, бяха завинаги откъснати от приятели и роднини, които да ги свързват с миналото, и започваха нов живот с хора, които им бяха съвсем чужди. Доколкото разбирах, единствен аз бях завързал бързо нова връзка — и то толкова краткотрайна, че тогава едва ли осъзнавах колко важно е това за мен…

След като решението да прекратим търсенето беше взето, Коукър каза:

— Хубаво, но сега трябва да обмислим какво ще правим оттук нататък.

— Ами ще събираме запаси за зимата и ще караме както досега. Какво друго бихме могли да правим? — попита Стивън.

— Мислех за това — отговори Коукър. — Може би до едно време ще е добре, но какво ще правим после?

— Е, ако действително съвсем закъсаме за провизии, наоколо има още толкова много — каза радиотехникът.

— А американците ще дойдат преди Коледа — обяви приятелката на Стивън.

— Слушайте — търпеливо отвърна Коукър, — не можете ли за известно време да се държите така, като че ли американците са се изпарили от този свят? Опитайте се да си представите свят, в който няма никакви американци — можете ли?

Момичето го гледаше втрещено.

— Но… трябва да има — каза тя.

Коукър тъжно въздъхна и насочи вниманието си отново към радиотехника.

— Тези запаси няма да ги има вечно. Доколкото мога да проумея, в този съвсем нов свят ни е даден много добър старт. Завещан ни е достатъчно капитал от всичко, с който можем да започнем, но той няма да трае вечно. Да, ние не бихме могли да изядем всички хранителни запаси, които съществуват в момента, даже поколения напред, но те ще се развалят. И много от тях — съвсем скоро. Това се отнася не само за храната. Всичко, макар и по-бавно, но съвсем сигурно ще се разпадне. Ако догодина искаме да ядем пресни неща, ще трябва да ги отгледаме сами. Ще дойде време също, когато всички трактори ще са се износили или ръждясали и няма да има повече гориво, за да ги подкараме — така или иначе ще се наложи да се обърнем към природата и да благословим конете — ако ги има. Това е само отсрочка — просто една изпратена от съдбата отсрочка, — докато преодолеем първоначалното зашеметяване и започнем да се организираме, но не е повече от отсрочка. По-късно ще трябва да орем, а още по-късно да се научим как се правят палешници, а след това ще се наложи да се научим и как се топи желязото, за да направим палешниците. В този момент ние се намираме на път, който ще ни връща назад, назад и още по-назад, докато успеем — ако изобщо успеем — да се научим да произвеждаме всички неща, които износваме. И чак тогава ще можем да спрем и да преодолеем тази инерция, която ни връща назад към дивачеството. Но веднъж направили това, може би ще успеем отново да запълзим нагоре.

Той се огледа, за да разбере дали следваме мисълта му.

— Ние можем да направим това — ако пожелаем. Най-ценната част от нашето добро наследство са знанията. Благодарение на тях ние няма да започнем оттам, откъдето са започнали прадедите ни. Всичко, което ни е необходимо, го пише в книгите, само трябва да си направим труда да го намерим.

Останалите любопитно го наблюдаваха. За пръв път го виждаха изпаднал в едно от ораторските си настроения.

— Обаче — продължи той, — доколкото аз съм могъл да науча, четейки история, това, което е необходимо, за да се развиват и използват знанията, е свободно време. Там, където всеки трябва да работи непрестанно само за да осигури прехраната си и няма свободно време за мислене, там знанието е в застой и хората също. Мисленето трябва да се извършва преди всичко от хора, които пряко нищо не произвеждат — от хора, които на пръв поглед изглежда, че живеят изцяло на гърба на другите, но в действителност представляват едно дългосрочно капиталовложение. Знанието се е развивало в градовете и големите институти — а селото със своя труд ги е поддържало. Съгласни ли сте с това?

Стивън сбърчи вежди.

— Горе-долу. Но не разбирам накъде биете?

— Ето накъде. Броят на хората в общината. Една община с нашата сегашна големина не може да се надява на повече освен да просъществува за кратко и постепенно да загине. Ако останем тук толкова, колкото сме сега — десет души, — краят съвсем неизбежно ще бъде бавна и безполезна смърт. Ако има деца, времето, което ще можем да им посветим, откъсвайки го от работата, ще бъде достатъчно само да им дадем едно съвсем елементарно образование. Още едно поколение и ще се превърнем в диваци или тъпанари. За да си запазим, за да можем въобще да използваме знанията в библиотеките, ние трябва да имаме учителя, лекаря и ръководителя и трябва да сме в състояние да ги храним, докато ни помагат.

— Е? — каза Стивън след кратка пауза.

— Мислех си за това място, което видяхме с Бил в Тиншам. Разказахме ви за него. Жената, която се опитва да го ръководи, има нужда от помощ, при това — голяма нужда. Тя разполага с около петдесет-шейсет човека, от които виждат само десетина. Затова не може да се справи. И тя знае, че не може, но не желаеше да го признае пред нас. Не искаше да се чувствува наш длъжник, като ни помоли да останем. Но ако се върнем и й предложим да останем, сигурен съм, че ще се чувствува много щастлива.

— Милостиви боже! — възкликнах аз. — Мислите ли, че съзнателно ни е изпратила в невярна посока?

— Не зная. Може би съм несправедлив към нея, но ми се струва странно, че не видяхме и не чухме нищичко за Бийдли и компания. Не е ли така? Но независимо дали го е направила съзнателно или не, резултатът е същият, защото съм решил да се върна там. Ако искате да чуете причините — ето ги. Те са две. Първо, ако някой не хване здраво в ръце тази община, тя ще загине — което ще бъде загуба и срам за всички хора там. Втората е, че местоположението на онова имение е много по-добро от това. Разполага със стопанство, на което му трябва много малко, за да бъде в пълен ред. Практически това е една напълно самозадоволяваща се единица, която при нужда може и да се разшири. Докато тук, за да постигнем подобно ниво, ще е необходим много повече труд.

Това, което е най-важно обаче — че общината е достатъчно многобройна. Дотолкова, че да можем да си позволим да отделим време за учене — да обучим сегашните слепи и техните виждащи деца, които ще се родят по-късно. Вярвам, че това е възможно, и ще направя всичко, което е по силите ми, за да успея — и ако високомерната мис Дюран не може да го приеме, да ходи да се хвърли в реката.

— Сега въпросът е този. Мисля, че бих могъл да се оправя и сам, но знам, че ако отидем всички заедно, ще успеем да реорганизираме имението и да започнем работа само след няколко седмици. И тогава ще заживеем в една община, която ще се разраства и ще има дяволски добри шансове да издържи на всичко. Другата възможност е да си останете една малка групичка, която с времето ще изпада във все по-голяма самота и отчаяние. Така че какво ще кажете за моето предложение?

Въпроси и разисквания имаше, но колебание — не. Тези от нас, които бяха участвували в издирването, бяха се докоснали до ужаса на самотата, която ни очакваше. От друга страна, никой не беше свързан със сегашното ни жилище. То беше избрано само заради защитните му възможности, но едва ли би могло да ни предложи нещо друго. И почти всички вече се чувствуваха подтиснати от тази изолация. Затова мисълта за по-голяма и по-разнообразна компания сама по себе си беше привлекателна. Само след един час вече ни занимаваха въпросите, свързани с транспорта и подробностите по преместването, така че предложението на Коукър, малко или повече, беше възприето. Единствено приятелката на Стивън изказа известни съмнения:

— Това място Тиншам не е ли много отдалечено? — разтревожено попита тя.

— Не се безпокойте — успокои я Коукър. — Отбелязано е на всички хубави американски карти.

Същата нощ разбрах, че няма да отида с останалите в Тиншам. По-късно може би, но все още не…

Първият ми порив беше да тръгна с тях, пък било то само поради една причина — да изтръгна от мис Дюран истинското местонахождение на Бийдли и групата му. Но после, отново смутен, трябваше да призная пред себе си, че не знаех дали Джозела е с тях. Даже напротив — според цялата информация, която бях успял да събера, тя не беше с тях. Вече бях почти сигурен, че не беше минавала през Тиншам. Но ако не беше тръгнала да ги търси, тогава къде можеше да е отишла? Едва ли в сградата на Университета е имало друг адрес, който не бях успял да забележа…

И тогава в съзнанието ми като светкавица проблясна една мисъл. Спомних си за разговора, който водехме в онзи разкошен апартамент. И сега я виждах как седеше облечена в синята вечерна рокля и диамантите проблясваха на светлината на свещите… „Какво ще кажеш за Съсекс Даунс? Знам една чудесна стара ферма малко на север…“ Сега вече знаех какво трябва да правя…

На другата сутрин казах на Коукър. Той ми съчувствуваше, но беше ясно, че се старае да не подклажда прекалено много надеждите ми.

— О’кей. Направи както смяташ, че е най-добре — съгласи се той. — Надявам се… е, както и да е, знаеш къде ще бъдем, така че можете да дойдете и двамата и да помогнете да стъпим на врата на тази жена, за да започне да разсъждава разумно.

Същата сутрин времето се развали. Когато отново седнах в познатия камион, дъждът се лееше като из ведро. И въпреки всичко се чувствувах въодушевен и изпълнен с надежди; и даже да валеше десет пъти по-силно, това пак не можеше да развали настроението ми или да промени плановете ми. Коукър излезе да ме изпрати. Знаех защо толкова държеше на това, въпреки че не ми го беше казвал. Все още го тормозеше споменът за първите му прибързани действия и последствията от тях. Застана до кабината. Косата му беше залепнала, във врата му се стичаше вода. Протегна ръката си.

— И внимавай, Бил. Както знаеш, вече няма линейки, а тя ще предпочете да пристигнеш цял. Желая ти успех. И ме извини за всичко пред дамата, когато я намериш.

Той каза „когато“, но тонът му означаваше „ако“. Пожелах им всичко хубаво в Тиншам. После отпуснах амбриажа и се понесох по калния път.