Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трифидите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Day of the Triffids [= Revolt of the Triffids], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 127 гласа)

Информация

Издание:

Джон Уиндъм. Денят на трифидите

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1982

Библиотека „Галактика“, №34

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Кръстан Дянков

Преводач: Правда Митева

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Английска, I издание

Дадена за печат на 28.XII.1981 г. Подписана за печат на 10.III.1982 г.

Излязла от печат месец април 1982 г. Формат 32/70×100 Изд. №1549

Печ. коли 22,50. Изд. коли 14,57. УИК 13,63. Цена 2,00 лв.

Страници: 360. ЕКП 95366 5637–63–82

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820–31

© Правда Митева, преводач, 1982

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата 1982

c/o Jusautor, Sofia

 

© John Wyndham, 1951. The Day of the Triffids

Hunt Barnard & Co. Ltd., Aylesbury, 1969, Great Britain

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Денят на трифидите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Денят на трифидите
The Day of the Triffids
АвторДжон Уиндъм
Първо издание1951 г.
ИздателствоPenguin Group
Оригинален езиканглийски
Жанрпост-апокалиптична фантастика
Видроман

ПреводачПравда Митева
НачалоWhen a day that you happen to know is Wednesday starts off by sounding like Sunday, there is something seriously wrong somewhere.

Денят на трифидите е пост-апокалиптичен роман от британския писател Джон Уиндъм, публикуван през 1951 г. Книгата е преведена на много езици и е в основата на няколко филма, радиопиеси и комикси. Продължение на историята е романа Нощта на трифидите от Саймън Кларк, публикуван 2001 г. – 50 години след първата история.

Сюжет

Историята започва с появата на нов вид подвижни месоядни растения – трифидите. Въпреки рисковете свързани с тях, хората започват масово да ги отглеждат, тъй като трифидите се оказват ценен източник на ресурси. След един особено ефектен метеоритен дъжд почти всички хора ослепяват. Останали без надзор, трифидите излизат от фермите, в които са отглеждани и започват да избиват жалките останки от човечеството. Малцината, запазили зрението си, трябва да се борят за оцеляването си в един свят постепенно завладяван от трифидите...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания в България

В България книгата е издадена за първи път през 1982 г., от варненското издателство „Георги Бакалов“, като част от поредицата „Библиотека Галактика“. През 2005 г. е издадена и от софийското издателство „Унискорп“ (ISBN 954-569-018-6). И в двете издания превода е на Правда Митева. В първото издание е включен и предговор от Агоп Мелконян („Втора среща с Уиндъм“).

Адаптации

Радио

Историята е пускана няколко пъти като радио пиеса.

  • От BBC – през 1953, 1957 и 1968 г.[1]
  • От немското радио Westdeutscher Rundfunk (WDR) – през 1968[2]

Телевизия и кино

Всички излезли филми са със заглавие Денят на трифидите и са британски

  • 1962 г. – пълнометражен филм.[3]
  • 1981 г. – телевизионен сериал на BBC, 6 епизода по около 30 минути.[4]
  • 2009 г. – телевизионен сериал на BBC, 2 епизода по около 90 минути.[5]. Филмът се различава доста от оригиналната история, действието се развива в наши дни.
  • 2013 г. – предстоящ пълнометражен филм от САЩ.[6][7][8]

Комикси

1975 г. – черно-бял комикс в списанието „Непознати светове на научната фантастика“ (Unknown Worlds of Science Fiction) на Мравел.[9]

Източници

Контакт

Бяхме изминали около половината път до Шърнинг, когато Джозела забеляза дима. От пръв поглед можеше да се вземе и за облак, но когато наближихме върха на хълма, забелязахме и сивия стълб пушек, който се извиваше под разпръсналия се горен слой. Тя го посочи и ме погледна безмълвно. Единствените огньове, които бяхме виждали от години, бяха няколко естествено избухнали пожара в късно лято. И двамата веднага разбрахме, че пушекът пред нас излиза някъде от околностите на Шърнинг.

Подкарах всъдехода с много по-голяма скорост, отколкото обикновено се движех по развалените пътища. Подмяташе ни във всички посоки, а ни се струваше, че пълзим. Джозела през цялото време мълчеше, здраво стиснала устни, без да сваля поглед от пушека. Знаех, че се мъчеше да открие някои признаци, които да й подскажат, че огънят е по-близо или по-надалеч, навсякъде другаде, само не и в Шърнинг. Но колкото повече се приближавахме, толкова по-малко място за съмнение оставаше. Прелетяхме последните метри така стремително, че изобщо не забелязвахме жилата, които шибаха колата от всички страни. После завихме и видяхме, че гореше не самата къща, а купчината дърва, отрупана наблизо.

При звука на клаксона Сюзън изтича навън да дръпне въжето, което отваряше портата от безопасно разстояние. Извика нещо, но гласът й се удави в шума на двигателя. Със свободната си ръка сочеше, но не към огъня, а към къщата. Като влязохме по-навътре в двора, видяхме какво е. Умело приземен в средата на нашата полянка, стоеше хеликоптерът.

Още не бяхме слезли от всъдехода и от къщата излезе мъж, облечен с кожено яке и брич. Беше висок, рус и загорял от слънцето Още веднага почувствувах, че съм го виждал и преди. Докато бързахме към него, той ни махаше и радостно се усмихваше.

— Мистър Бил Мейсън, ако не се лъжа. Казвам се Симпсън. Айвън Симпсън.

— Спомням си — каза Джозела. — Вие докарахте хеликоптер онази вечер в Университета.

— Точно така. Радвам се, че си спомняте. Но за да докажа, че не само вие имате добра памет, вие сте Джозела Плейтън, автор на…

— Грешите — твърдо го прекъсна тя. — Аз съм Джозела Мейсън, автор на „Дейвид Мейсън“.

— А, да, току-що видях оригиналното издание и трябва да кажа, че майсторската му изработка ви прави чест.

— Спрете за минутка — прекъснах ги аз. — Този огън?

— Не е опасен. Вятърът го издухва настрани от къщата. Но се страхувам, че голяма част от запасите ви с дърва са изгорели.

— Какво се е случило?

— Това е работа на Сюзън, която не можела да допусне да не ви забележа. Като чула шума от двигателя, грабнала огнехвъргачката и изхвръкнала навън да даде някакъв сигнал, колкото се може по-бързо. Купчината с дърва била най-близо — но пък никой не можеше да не забележи такъв сигнал.

Влязохме вътре, където ни очакваха и останалите.

— Между другото — обърна се Симпсън към мен — Майкъл ми каза на всяка цена първо да ви предам извиненията му.

— На мен? — учудих се аз.

— Вие бяхте единственият човек, който смяташе, че трифидите са опасни, а той не ви повярва.

— Но… да не би да искате да кажете, че сте знаели, че съм тук?

— Преди няколко дни открихме приблизителното ви местонахождение. От един човек, който всички имаме причини да помним: някой си Коукър.

— Ха, значи и Коукър се появи. След тази морга, която видях в Тиншам, мислех, че епидемията е покосила и него.

По-късно, след вечеря, извадихме най-хубавия си коняк и Айвън ни разказа следното:

Когато Майкъл Бийдли и групата му продължили нататък, оставяйки Тиншам на снизхождението и принципите на мис Дюран, те изобщо не са се отправяли към Бииминстър или някъде в тази посока. Тръгнали на североизток и отишли в Оксфордшър. Очевидно мис Дюран съзнателно ни беше заблудила, защото Бииминстър никога не е бил споменаван.

Там намерили едно имение, което отначало като че отговаряло на всичките им изисквания. Най-вероятно те също щели да се укрепят в него, както ние се бяхме укрепили в Шърнинг, но колкото по-голяма ставала опасността от трифидите, толкова по-очевидни ставали недостатъците на това място. След година както Майкъл, така и Полковника разбрали, че изборът им не е перспективен. И макар че вече били вложили много труд, на края на второто лято всички се съгласили да се преместят. За да изградят община, те трябвало да мислят с години напред, и то много години. Също не трябвало да забравят, че колкото повече отлагали, толкова по-трудно щяло да става преместването. Това, от което се нуждаели, било място, достатъчно голямо, за да може общината да се развива и разраства, място, естествено защитено, за да могат веднъж изчистили го от трифидите, лесно да поддържат това състояние. А в старото имение голяма част от труда им отивал в правене на огради. Освен това броят на хората непрекъснато се увеличавал — следователно непрекъснато трябвало да увеличават и оградената площ. Решили, че най-подходящата естествена защита е водата. Затова обсъдили внимателно достойнствата и недостатъците на различните острови. В крайна сметка, главно заради климата, решението им било в полза на остров Уайт, въпреки че изпитвали известни опасения дали ще успеят успешно да го изчистят. През март на следващата година натоварили багажа си и потеглили.

— Когато пристигнахме на острова — разказваше Айвън, — стори ни се, че трифидите са по-многобройни даже и в сравнение с мястото, което току-що бяхме напуснали. Още не се бяхме настанили окончателно в една голяма къща близо до Годсхил и хиляди от тях вече се бяха струпали около оградата. Оставихме ги да се събират около две седмици, след което ги пометохме с огнехвъргачките.

След това ги оставихме да се съберат отново и унищожихме и тях, после пак и така нататък. Там можехме да си позволим смело да използваме огнехвъргачките, защото знаехме, че трябваше веднъж само да се справим с трифидите и повече нямаше да са ни необходими. В крайна сметка броят им на острова беше ограничен, затова колкото повече дойдеха при нас да ги унищожим, толкова по-добре.

Наложи се обаче да повторим операцията около десетина-дванайсет пъти, преди да се получат някакви видими резултати. Цялата ограда беше заобиколена с обгорени стебла, когато започнаха да стават по-плахи. Във всеки случай никога не бяхме очаквали, че могат да бъдат толкова многобройни.

— На острова имаше поне шест разсадника, в които се отглеждаха висококачествени растения, да не говорим за тези от частните градини и парковете — казах аз.

— Изобщо не се учудвам. От това, което видях, ми се стори възможно да е имало и сто разсадника. Ако преди някой ме беше попитал, сигурно щях да му кажа, че в цялата страна има няколко хиляди от тези чудесии, но сега излиза, че са били стотици хиляди.

— Така е — потвърдих аз. — Те можеха да се отглеждат практически навсякъде, а бяха и много доходни. Оградени обаче във ферми и разсадници, не изглеждаха чак толкова много. Както и да е, но като гледам какво количество се е струпало край нас, мисля си, че наоколо сигурно има вече обширни чисти пространства.

— Вярно е — съгласи се Айвън. — Но идете да живеете там и те ще започнат да се събират само след няколко дни. Това идеално се вижда отгоре. Лесно щях да разбера, че сте тук, даже и без огъня на Сюзън. Те образуват плътна тъмна ивица около всяко населено място.

— И все пак — продължи Айвън — след известно време тълпата от трифиди около оградата ни поизтъня. Може би решиха, че мястото не е много здравословно, или пък не им беше много приятно да се разхождат по овъглените останки на роднините си — а, разбира се, сега вече бяха и значително по-малко. Така че ние започнахме да излизаме и да ги преследваме, вместо да ги чакаме сами да идват при нас. Месеци наред това беше основното ни занимание. Разпределихме си острова на участъци и го очистихме до последния инч земя — или поне така си мислехме. Когато свършихме, решихме, че сме изтребили всички до крак — малко и голямо. И въпреки всичко на следващата година някои пак се появиха, а даже и на по-следващата. Сега всяка пролет щателно претърсваме острова за семена, довеяни от сушата, и бързо се справяме с тях.

Междувременно постепенно уреждахме и живота си. Отначало бяхме около петдесет-шейсет души. Аз обикалях с хеликоптера и където забележех признаци на живот, приземявах се и канех хората да дойдат при нас. Някои дойдоха, но удивително много просто не проявиха никакъв интерес. Тъкмо се били отървали от едно управление и сега, въпреки всичките си несгоди, не желаеха ново подчинение. В Южен Уелс например има няколко групи, които са образували нещо като племена и отказват да възприемат идеята за всякакъв вид организация освен някои най-елементарни принципи, които сами са си създали. Подобни групи има и около останалите каменовъглени мини. Обикновено водачите са тези, които по време на катастрофата са били на смяна под земята и не са видели зелените звезди — въпреки че един господ знае как после са се измъкнали от шахтите.

Някои пък така категорично отказват всякакви контакти, че даже стрелят по хеликоптера. Има едни такива в Брайтън…

— Знам ги — казах аз. — Те прогониха и мен.

— Напоследък подобни групи стават все повече. Има една в Мейдстоун, една в Гилдфорд и на други места. Главно заради тях досега не ви бяхме открили. Районът ви не е много безопасен, като се приближи човек. Не знам какво са си въобразили — вероятно са набарали солидни хранителни запаси и се страхуват да не би някой да им поиска част от тях. Както и да е, реших, че е безсмислено да рискувам, и ги оставих да се пържат в собствената си мас.

И все пак доста дойдоха. За една година броят нарасна на около триста. Разбира се, между тях имаше и слепи.

Чак преди около месец попаднах на Коукър и групата му — и между другото, едва ли не първото нещо, което ме попита, беше дали сте ни намерили. А те здравата са се измъчили, особено в началото.

Няколко дни след като той отишъл в Тиншам, от Лондон дошли две жени и донесли заразата. Коукър ги карантинирал още при първите симптоми, но било много късно. Тогава решил незабавно да напуснат имението. Мис Дюран отказала да се помръдне. Заявила, че ще остане да се грижи за болните и ако може, ще ги намери по-късно. Повече не я видели.

Пренесли заразата със себе си. Наложило се да бягат още три пъти, преди да успеят окончателно да се отърсят от нея. Междувременно били отишли доста на запад, чак в Девъншър, където за известно време били добре. По-късно обаче се сблъскали със същите трудности, с които се бяхме сблъскали ние, а и вие. Коукър устоял там три години, а после започнал да разсъждава горе-долу като нас. Само че той не се сетил за остров. Спрял се на един участък от Корнуол, който от едната страна граничел с река, а на другата смятал да издигне ограда. Когато отишли там, първите месеци строили укреплението си, а после се заели с трифидите отвътре — по същия начин, както бяхме направили ние на острова. Местността обаче при тях била много по-трудна за работа, така че и до края не успели да ги унищожат напълно. Оградата им била доста сполучлива, но те никога не можели изцяло да разчитат на нея, както ние разчитаме на морето, и много от мъжете им непрекъснато трябвало да патрулират.

Коукър смята, че биха могли доста добре да се справят, след като децата пораснат достатъчно, за да могат да работят, но въпреки всичко животът им през цялото време щеше да бъде една постоянна борба. Затова, когато ги намерих, не се двоумиха много дали да дойдат при нас. Веднага се заеха да товарят рибарските си лодки и само след около две седмици бяха на острова. Когато Коукър разбра, че не сте сред нас, предположи, че може би все още се намирате някъде из този район.

— Предайте му, че вече не изпитваме никакви лоши чувства към него — обади се Джозела.

— Той ще ни бъде много полезен, а от това, което ни разказа, разбрахме, че и вие можете да ни бъдете много полезен — каза Айвън, като ме гледаше. — Вие сте биохимик, нали?

— Биолог — отговорих — и малко биохимик.

— Това са абсолютни подробности. Идеята е следната. Майкъл иска да се открие някакъв научен метод за унищожаване на трифидите. Това трябва да стане, ако изобщо искаме да съществуваме. Бедата засега обаче е, че единствените хора, които се занимават с този проблем, са няколко души, забравили почти всичко от наученото по биология в училище. Какво ще кажете — искате ли да станете професор? Мисля, че проблемът е много сериозен.

— В момента за нас по-сериозен няма — казах аз.

— Това означава ли, че ни каните на вашия райски остров? — попита Денис.

— Ако се одобрим взаимно — да. Бил и Джозела вероятно си спомнят широките принципи, които изложихме онази вечер в сградата на Университета. Те все още са в сила. Нашата цел не е реставраторска. Ние искаме да построим нещо ново и по-добро. На някои това не им допада. Такива хора не са ни необходими. Просто нямаме намерения да поддържаме една опозиционна партия, чиято цел е да съхрани много от старите недостатъци. Предпочитаме тези хора да отидат на друго място.

— При сегашните обстоятелства това „друго място“ не звучи много примамливо — забеляза Денис.

— О, съвсем не искам да кажа, че ги хвърляме обратно сред трифидите. Те не бяха малко хора и затова трябваше да им се намери някое подходящо място. Една група се прехвърли на островите Ченъл и започна да ги разчиства по същия начин, по който ние бяхме разчистили остров Уайт. Около стотина души се преместиха там. Сега те също живеят много добре.

Затова въведохме системата на взаимното одобрение. Новопристигналите живеят шест месеца с нас, след което се събира Съвет, на който се решава техният въпрос. Ако нашият начин на живот не им харесва — казват ни го; съответно ако ние смятаме, че те не са подходящи — също им го казваме. Ако са подходящи — остават; ако не — осигуряваме им възможност да отидат на островите Ченъл или на сушата — ако проявят подобна странност.

— Това малко ми намирисва на диктатура. Как се образува този ваш Съвет? — искаше да знае Денис.

Айвън поклати глава.

— Ако се задълбаем във въпросите на организацията, ще ни е необходимо прекалено много време. Най-добрият начин да разберете как живеем е да дойдете и да видите сами. Ако при нас ви хареса — ще останете. Но дори и да не ви хареса, смятам, ще се убедите, че островите Ченъл са по-добро място от това, в което ще се превърне вашето имение след няколко години.

Вечерта, след като Айвън беше излетял и изчезнал някъде на югозапад, излязох навън и седнах на любимата си пейка в едно ъгълче на градината.

Гледах долината и си спомних за добре отводнените и грижливо поддържани ливади, които се простираха там преди. Сега всичко беше подивяло. Занемарените нивя бяха осеяни с гъсталаци, тръстика и застояли локви. По-големите дървета бавно потъваха в прогизналата земя.

Мислех си за Коукър и това, което говореше за учителя, лекаря и ръководителя — и за непосилния труд, който щеше да ни е необходим, за да живеем върху нашето малко парче земя. Как едно такова затворено съществование щеше да се отрази на всички ни. За тримата слепи, които с напредването на възрастта се чувствуваха все по-ненужни и отчаяни. За Сюзън, на която трябваше да се осигури възможност да има съпруг и деца. За Дейвид и момиченцето на Мери, а и всички други деца, които можеше да се родят — те трябваше да станат работници веднага щом поотраснат. За това, че ние с Джозела колкото повече остарявахме, толкова повече трябваше да работим, защото щяхме да изхранваме повече хора, а и все повече работи щяха да се извършват на ръка…

И през цялото това време трифидите търпеливо щяха да чакат. Още сега виждах стотици от тях, които образуваха тъмнозелен пояс зад оградата. Не, длъжни бяхме да търсим средство срещу тях — някакъв естествен враг, някаква отрова, вирус — нещо ефикасно. За това щеше да е необходимо свободно време, и то колкото се може по-скоро. Времето работеше за трифидите. Те само трябваше да продължават да чакат, докато изчерпим и последните си запаси. Първо щеше да свърши горивото, после — телта, с която поправяхме оградите. А те или техните потомци все щяха да чакат, докато телта окончателно ръждяса…

И все пак Шърнинг беше станал наш дом. Въздъхнах.

Чух леки стъпки по тревата. Джозела дойде и седна до мен. Обвих с ръка рамото й и попитах:

— Те какво мислят за това?

— Горките, много са разстроени. Сигурно им е трудно да проумеят как така трифидите чакат отвън, след като не могат да ги видят. И после, тук те познават мястото и лесно се ориентират. Сигурно е ужасно да си сляп и да се наложи да се движиш на съвършено чуждо място. Те знаят само това, което ние им казваме. И струва ми се, не могат съвсем да разберат, че тук ще стане невъзможно да се живее. Мисля, че ако не бяха децата, веднага щяха да кажат: „Не“. Разбираш ли, та това е тяхното място, всичко, което им е останало. Тези неща те чувствуват много силно. — Тя замълча и след малко добави. — Те мислят така, но в действителност това съвсем не е тяхно място, нали? То е наше. Хвърлихме толкова труд за него.

Джозела сложи ръката си върху моята.

— Ти го създаде и поддържа за нас, Бил? Как мислиш? Да останем ли още една-две години?

— Не — казах аз. — Работех, защото тогава ми се струваше, че всичко зависи от мен. Сега мисля, че започва да става безсмислено.

— О, скъпи, не говори така! Подвизите на странствуващите рицари не са били безсмислени. Ти се бори за всички нас и ни пази от „жестокия змей“.

— Най-вече заради децата — казах аз.

— Да, децата — съгласи се Джозела.

— И знаеш ли, през цялото това време ме преследваха думите на Коукър — първото поколение работници, следващото диваци… Мисля, че ще е по-добре да признаем поражението, преди да е дошло, и да заминем сега.

Джозела стисна ръката ми.

— Бил, скъпи, това не е поражение, а само… как се казваше? — стратегическо отстъпление. Оттегляме се, за да работим и да подготвим деня, в който ще можем да се върнем обратно. И един ден ние ще се върнем. Ти ще ни покажеш как да пометем и последния от тези отвратителни трифиди и да си възвърнем земята.

— Мила моя, в теб има много оптимизъм.

— А защо не?

— Е, поне ще се боря с тях. Но първо трябва да заминем. Въпросът е кога?

— Мислиш ли, че ще можем да останем лятото тук? За нас това ще бъде нещо като ваканция — след като няма да е необходимо да се подготвяме за зимата. Заслужили сме такава почивка.

— Струва ми се, че бихме могли да направим това — съгласих се аз.

— Толкова е странно, Бил. Сега, когато мога да се махна оттук, разбирам, че не го желая. Понякога ми се струваше, че съм в затвор — но сега имам чувството, че като си отиваме, извършваме някакво предателство. Виждаш ли, аз… аз никога не съм била така щастлива, както тук. Въпреки всичко.

— А аз, скъпа моя, мисля, че преди даже не съм бил жив. Но занапред ще имаме още по-щастливи дни. Обещавам ти.

— Глупаво е, но когато си тръгнем, ще плача много. Ще пролея ведра сълзи. Не бива да ми обръщаш внимание.

Но обстоятелствата се стекоха така, че всички бяхме прекалено заети, за да плачем…