Марио Кроненберг
Прости ми, че те обичам

Не трябваше да идваш ти при мен…

Пред моя праг не биваше да спираш

В душата ми — душата на поет,

не чезне нищо, нищо не умира

 

Веднъж запален огънят пламти,

и страшно е да бъдеш сред пожара

А съвестта неистово крещи,

превърнала утехата в кошмари

 

Поетите са странни, луди, зли!

Или добри… и най-добри от всички!

Но късно е да казвам „Пожали!“

И кажа ли го, то ще е на срички…

 

Щастлива бях и може би съм пак,

но бурята в душата ми не спира…

Прекрасно е, че спря до моя праг!

Без този грях поетите умират