Марио Кроненберг
Не вярвам в любовта…

Не и в тази,

която изпитвах някога към теб.

Не и в тази,

която събира хората до края на дните им —

и в безлунните нощи, и в неслънчевите дни,

в болката и в радостта, в полета и в падението.

 

Не и в тази,

която те кара да желаеш цял живот

да държиш ръцете на един човек,

да заспиваш до него всяка нощ.

Да го търсиш в цялото си отредено време на земята

и дори да го намериш,

той да не те обича по същия начин.

 

Тази любов,

която те зарежда с желанието да го слушаш

безкрайни часове, да вярваш в него и да знаеш,

че и двата ви живота взети заедно

няма да ви стигнат.

Да жадуваш вечно прегръдките му

и нищо земно да не ви разделя.

 

Онази любов,

която те кара да плачеш,

когато го изпращаш с дъжда,

която ви закриля,

докато танцувате върху лунната светлина.

 

Онази любов,

за която не трябват думи, а само вдъхновение…

И когато е така — светът е само за двама.

Тя е света…

 

Любовта,

за която се хвърляш в огъня,

за която си готов на всичко.

Тази любов не е за хората — тя е изцяло магия…

Не зная дали ти или аз ще я срещнем някога.

Ти вярваш в нея.

Аз — не.

 

А обичала ли си някога така?

Така, че нищо да не може да спре

полетът към този, когото обичаш?

Обичала ли си с тази любов?

Кълняла ли си се с всички думи и във всичко?

Крещяла ли си от болка?

Умирала ли си с мълчанието?

Молила ли си се на колене

да те пощадят — теб и тази любов?

 

Аз обичах някога така.

Ала сега всичко е минало.

Не вярвам в тази любов!

А друга няма…