Лий Чайлд
Труден за убиване (33)

33

Милошевич и Броган бяха най-отзад във военния хеликоптер. Макграт, Джонсън и адютантът се бяха натъпкали на средните седалки. Екипажът седеше отпред. Излетяха от Силвър Боу и се понесоха с рев на северозапад — ниско, с приведен нос за максимална скорост. Хеликоптерът беше стар „Бел“ с нов двигател след основен ремонт и гонеше двеста километра в час, от което шумът вътре ставаше непоносим. Затова Макграт и Джонсън трябваше да крещят в микрофоните с надеждата, че отсреща ще ги разберат.

Макграт имаше връзка с Хувър Билдинг. Мъчеше се да разговаря с Харланд Уебстър. С една ръка закриваше микрофона, с другата притискаше слушалката към ухото си. Говореше за ракетното поделение. Не знаеше дали Уебстър го чува. Просто повтаряше и повтаряше до прегракване. После щракна лостчето и смъкна слушалките. Метна ги на втория пилот.

Джонсън разговаряше с базата „Питърсън“. Все още нямаха връзка с поделението. Нареди след два часа всички нови данни да се прехвърлят по шифров канал в подвижния команден пункт. Не разбра какво му отговориха. Смъкна слушалките и погледна Макграт въпросително. Макграт сви рамене. Хеликоптерът продължаваше да се носи напред.

 

 

Харланд Уебстър чу как оглушителният трясък изведнъж секна. Той остави слушалката сред стихналия кабинет. Приведе се напред и позвъни на секретарката.

— Кола.

Отиде до асансьора и слезе в гаража. Тръгна към лимузината. Шофьорът държеше вратата отворена.

— В Белия дом — каза Уебстър.

Този път шофьорът си премълча. Включи двигателя и подкара навън. Излезе по стръмната рампа и се вмъкна в натовареното следобедно движение. Мълчаливо изминаха километър и половина. В Белия дом насочиха Уебстър към същата стая. Наложи му се да изчака четвърт час. Най-сетне влезе Декстър. Явно не се радваше да го види толкова скоро.

— Откраднали са ракети — каза Уебстър.

— Какви ракети? — запита Декстър.

Уебстър разказа каквото знаеше. Декстър слушаше. Без да кима. Без да задава въпроси. Без каквато и да било реакция. Просто накрая му заръча да чака в стаята.

 

 

Военният хеликоптер кацна върху една чакълеста отбивка на двеста метра от мястото, където пътят за Йорк навлизаше в правата теснина между хълмовете. Пилотът не изключи двигателя. Петимата пътници изскочиха навън и побегнаха приведени от бурния вихър на витлата. На пътя пред тях имаше коли. Безредно струпани военни автомобили преграждаха асфалта. Един от тях бавно завиваше в теснината между скалните стени. Довърши завоя и се отправи към тях. На петдесет метра намали скоростта и спря. Генерал Джонсън излезе напред. Колата отново потегли и спря до него. Беше нов шевролет, боядисан в скучен масленозелен цвят. От двете му страни и върху предния капак имаше големи бели букви и цифри. Отвътре излезе някакъв офицер. Той козирува на генерала и изтича да отвори всички врати. Петимата се вмъкнаха вътре и шевролетът подкара на север към струпаните автомобили.

— Командният пункт наближава, сър — каза офицерът. — До четирийсет минути ще е тук. Свързочните камиони са на един час път след него. Предлагам да изчакате в колата. Навън става студено.

— Някакви вести от ракетното поделение? — запита Джонсън.

Офицерът поклати глава в полумрака.

— Никакви, сър.

 

 

Уебстър чака почти цял час. Най-сетне вратата на малката бяла стаичка се открехна. На прага стоеше агент в син костюм. Тънка жичка се виеше изпод яката към слушалката в ухото му.

— Заповядайте с мен, сър — каза агентът.

Докато Уебстър ставаше, онзи вдигна ръка и изрече нещо в ръкава си. Уебстър го последва по тихия коридор към асансьора. Асансьорът беше малък и бавен. Свали ги на първия етаж. Продължиха по друг тих коридор и спряха пред бяла врата. Агентът почука само веднъж и отвори.

Президентът седеше зад бюрото си. Бе извъртял стола тъй, че да е с гръб към кабинета. Гледаше през бронираните прозорци към гъстеещия мрак над градината. Декстър седеше в кресло отстрани. Никой не предложи на Уебстър да седне. Президентът не се обърна. Заговори веднага щом чу вратата да щраква.

— Да допуснем, че съм съдия — каза той. — Да допуснем, че ти си ченге и идваш да искаш заповед за обиск.

Уебстър виждаше отражението на президента в дебелото стъкло. Вместо лице имаше само неясно розово петно.

— Добре, сър, да допуснем.

— С какво разполагаш? — запита президентът. — И с какво не разполагаш? Дори не си сигурен, че Холи е там. Имаш на място таен агент и той не го потвърждава. Само гадаеш, това е. Ами ракетите? Военните загубили радиовръзка. Може да е временно. Може да има цял куп причини. Твоят агент не споменава за ракети.

— Може да има затруднения, сър — каза Уебстър. — Наредено му е да се пази. Не е футболен коментатор, а агент под прикритие, нали? Не може да хукне из гората, когато му се прииска.

Президентът кимна. Розовото петно върху стъклото подскочи нагоре-надолу. Поне донякъде му съчувстваше.

— Разбираме, Харланд — каза той. — Наистина. Но би трябвало да предположим, че при събития от подобен мащаб човекът ще се напрегне докрай, нали? Нямаш обаче никакви вести. Тъй че идващ при нас само с шепа догадки.

Уебстър разпери ръце. Заговори право към тила на президента.

— Сър, работата е дебела. Те се въоръжават, взимат заложници, говорят за откъсване от държавата.

Президентът кимна.

— Не разбираш ли, че тъкмо там е цялата работа? — каза той. — Ако ставаше дума за шепа смахнати с бомба в някоя горска колиба, тутакси щяхме да те пратим натам. Но не е така. Можем да се изправим пред най-тежката конституционна криза от 1860 година насам.

— Значи сте съгласни с мен — каза Уебстър. — Приемате ги сериозно.

Президентът поклати глава. Печално, сякаш бе разтревожен, но не се изненадваше.

— Не — каза той. — Не ги приемаме сериозно. Именно затова проклетата история става толкова сложна. Те са шепа наивни идиоти, които виждат навсякъде заговори и съзаклятия, дрънкат за независимост на някакво си жалко парче безполезна земя. Но въпросът е друг: как да реагира една зряла демократична нация? Дали да ги избие до крак, Харланд? Така ли реагира една зряла нация? Трябва ли да хвърли цялата си убийствена мощ срещу шепа слабоумни граждани? От едно поколение насам упрекваме най-сурово руснаците за тия неща. И сега да сторим същото?

— Те са престъпници, сър — каза Уебстър.

— Да, така е — кротко се съгласи президентът. — Те са фалшификатори, притежават незаконни оръжия, не плащат данъци, проповядват расова ненавист, може дори да са ограбили бронирана кола. Но всичко това са подробности, Харланд. А цялостната картина е, че имаме работа с недоволни граждани. И как ще реагираме? Окуражаваме недоволните граждани в цяла Източна Европа да се вдигнат на борба за национално самоопределение, нали така? Е, как да постъпим със собствените си недоволни граждани, Харланд? Война ли да им обявим?

Уебстър стисна зъби. Зави му се свят. Сякаш се задушаваше сред дебелите килими, меките цветове на стените и ароматизирания въздух в Овалния кабинет.

— Те са престъпници — повтори той. Не се сещаше какво друго да каже.

Президентът кимна. Все още му съчувстваше.

— Да, така е — отново се съгласи той. — Но погледни цялостната картина, Харланд. Помисли кое е най-тежкото им престъпление. Най-тежкото им престъпление е, че мразят своето правителство. Накажем ли ги заради него, можем да се изправим пред криза. Както вече казахме, може би има шейсет милиона американци, готови да прекрачат чертата. Сегашната администрация много добре осъзнава това, Харланд. И ще стъпва на пръсти.

— Ами Холи? — запита Уебстър. — Нима ще я пожертвате току-така?

Настана дълго мълчание. Президентът продължаваше да седи с гръб към него.

— И тя е една от пречките да реагирам — тихо изрече той. — Нямам право да приемам нещата лично. Не разбираш ли? Една лична, емоционална, гневна реакция ще бъде грешка. Пагубна грешка. Мога само да чакам и да мисля. Обсъдих това с генерала. Разговаряхме часове наред. Откровено казано, Харланд, той е готов да ме заплюе, и да си призная, не го упреквам. Най-старият ми приятел е готов да ме заплюе. Тъй че не ми говори за жертви, Харланд. Защото в този кабинет друго не се и прави. Човек слага националния интерес над приятелството, над собствената си личност. През цялото време. Това е да си президент.

Отново настана дълго мълчание.

— И тъй, какво заповядвате, господин президент? — запита Уебстър.

Ново мълчание.

— Нищо не ти заповядвам — каза президентът. — Заповядвам лично да се заемеш със случая. Заповядвам да дойдеш при Декстър в понеделник сутринта, ако още има защо.

 

 

Никой не остана в колата. Не ги свърташе на едно място. Излязоха сред планинския хлад и закрачиха безцелно наоколо. Джонсън и адютантът отидоха с шофьора на север да огледат мястото за командния пункт. Макграт, Броган и Милошевич стояха малко по-настрани. Макграт пушеше, унесен в размисли. От време на време хлътваше обратно в армейския шевролет да използва телефона. Обади се на щатската полиция, електрическата компания, телефонната компания и горската охрана.

Броган и Милошевич се поразходиха на север. Откриха бронирана кола. Не танк, а нещо като бронетранспортьор. Наблизо стоеше офицерът, който ги бе посрещнал, заедно със седем-осем войници. Едрите, мълчаливи мъже разпъваха палатки на завет под скалите край пътя. Броган и Милошевич им кимнаха, после поеха обратно. Върнаха се при Макграт и зачакаха.

След четирийсет минути всички чуха далеч на юг глухото бучене на мощни дизели. Звукът се засили и ненадейно избухна иззад завоя. Зададе се колона камиони. Големи, ъгловати каросерии, вдигнати високо върху масивни шасита с огромни колела. Чакълът глухо хрущеше под тежките гуми. Наближаваха бавно, с мощен рев. Офицерът от колата изтича да ги посрещне. Посочи им къде да спрат. Камионите пропълзяха край него и спряха по двойки точно пред входа на скалната теснина.

Бяха четири. Боядисани на черни и зелени петна, със закачени отстрани маскировъчни мрежи, номера и големи бели звезди. Над покривите на първите два стърчаха антени. Другите два бяха за настаняване. В четирите ъгъла на всеки камион имаше хидравлични опори. Шофьорите ги спуснаха, за да облекчат колелата. После изключиха двигателите и тежкият дизелов рев заглъхна в планинската тишина.

Шофьорите наскачаха от кабините. Изтичаха отзад да отворят вратите. Бръкнаха вътре и разгънаха къси алуминиеви стълбички. Качиха се и включиха осветлението. Из каросериите припламнаха зелени лампички. Шофьорите отново излязоха. Строиха се и козируваха на офицера.

— На ваше разположение, сър — каза старшият.

Офицерът кимна. Посочи към шевролета.

— Върнете се с тая кола. И забравете, че сте били тук.

Старшият козирува отново.

— Тъй вярно, сър.

Четиримата шофьори тръгнаха към шевролета. Чакълът хрущеше звънко под ботушите им в тихата нощ. Седнаха в колата и включиха двигателя. Завиха по пътя и изчезнаха на юг.

 

 

Когато се върна в кабинета си, Уебстър завари психологическия портрет на Боркен и един посетител. Мъж със зелена униформа, тютюнев шлифер и съвсем късо подстригана, леко оредяла стоманеносива коса. Възраст около петдесет, петдесет и пет години. Под мишница стискаше ожулено кожено куфарче, до краката му лежеше стара пътна чанта.

— Разбрах, че искате да разговаряте с мен — каза непознатият. — Аз съм генерал Гарбър. Дълги години бях командир на Джак Ричър.

Уебстър кимна.

— Заминавам за Монтана — каза той. — Можем да поговорим там.

— Предвидихме това — отвърна Гарбър. — Ако Бюрото може да уреди полет до Калиспел, военновъздушните сили ще ни поемат оттам с хеликоптер.

Уебстър кимна отново. Позвъни на секретарката. Беше си тръгнала. Той изруга.

— Моят шофьор чака долу — каза Гарбър. — Ще ни откара до „Андрюс“.

По пътя Уебстър се обади от колата и когато пристигнаха, реактивният самолет на Бюрото вече ги чакаше. Двайсет минути след като напусна Белия дом, директорът летеше на запад от столичния център. Запита се дали президентът чува рева на двигателите през бронираните стъкла.

 

 

Техниците от авиацията пристигнаха със свързочните камиони един час след установяването на командния пункт. Този път бяха само два. Първият приличаше на предишните — голям, висок, ъгловат, с хидравлични опори и алуминиева стълбичка. Вторият представляваше дълга и ниска платформа с голяма сателитна антена върху сложна шарнирна система. Щом спря, системата заработи и завъртя чинията към самолетите, изгубени нейде на единайсет километра в притъмняващото небе. Засече ги и прецизната електроника се зае да следи подвижните сигнали. Сред непрестанен шум на двигатели антената се въртеше толкова бавно, че окото едва я усещаше. Техниците изтеглиха от платформата кабел с дебелина на младо дръвче и го включиха в едно странично гнездо на закрития камион. После се изкатериха вътре да включат апаратурата.

Макграт се качи при войниците в бронетранспортьора. Изминаха около километър и половина на юг и видяха край пътя кола на щатската полиция. След кратък разговор с Макграт полицаят отвори багажника. Извади комплект червени лампички и пътни знаци. Войниците изтичаха на юг и сложиха две мигащи светлини край голям надпис: Опасно! Свличане! Върнаха се на север и сложиха три лампички пред друг надпис: Спри! Мостът е разрушен! Минаха още петдесет метра на север и преградиха с лампи целия път. Между тях наслагаха знаци: пътят затворен. Когато полицейската кола ги заобиколи на зигзаг и изчезна на юг, войниците измъкнаха брадви и се захванаха да секат дървета. С тежък рев и свистене на гуми бронетранспортьорът ги избутваше към платното. Подреждаха дънерите на зигзаг. Между тях можеше да мине кола, но съвсем бавно, с много завои. Двама войници останаха на пост. Другите се върнаха на север заедно с Макграт.

Джонсън беше в командния пункт. Имаше връзка с базата „Питърсън“. Новините не бяха добри. Ракетното поделение мълчеше от осем часа. Джонсън имаше едно твърдо правило. Бе го научил от горчив опит във виетнамските джунгли. То гласеше: щом нямаш радиовръзка с някое поделение за повече от осем часа, смятай го за напълно загубено.

 

 

Уебстър и Гарбър мълчаха през целия полет. Така бе решил Уебстър. Като стар бюрократ знаеше, че каквото и да чуе от Гарбър, ще трябва да го изслуша повторно, когато най-сетне събере целия екип. Затова кротко седеше сред воя на реактивните двигатели и четеше психологическия портрет на Боркен. От време на време Гарбър го поглеждаше въпросително, но той се правеше на разсеян. Нямаше смисъл да обяснява сега, след като скоро щеше да каже всичко пред Макграт и Джонсън.

В Калиспел ги посрещна хладна, навъсена вечер. Под шума на моторите притичаха бързо по пистата към военния хеликоптер. Гарбър се представи на втория пилот, който разгъна стълбичката. После двамата с Уебстър се изкатериха вътре и седнаха където им казаха. Вторият пилот ги подкани със знаци да закопчават коланите по-бързо и обясни, че полетът ще трае около двайсет и пет минути. Уебстър кимна и се вслуша в грохота на двигателя, който отново ги издигаше във въздуха.

 

 

Генерал Джонсън тъкмо привършваше поредния дълъг разговор с Белия дом, когато чу пърпоренето на хеликоптера. Застана на прага и го видя да слиза над същата чакълеста отбивка на двеста метра южно от командния пункт. Видя как два силуета изскочиха от кабината и се приведоха. Хеликоптерът се издигна, наведе нос и полетя обратно на юг.

Джонсън тръгна нататък и пресрещна новодошлите на половината път. Кимна на Гарбър и дръпна Уебстър настрани.

— Нещо ново?

Уебстър поклати глава.

— Все същото. Белият дом залага на сигурно. А при вас?

— Нищо — каза Джонсън.

Уебстър кимна. Нямаше какво повече да си кажат.

— С какво разполагаме тук? — запита той.

— Ако се интересуват от Белия дом, не разполагаме с нищо — каза Джонсън. — Имаме два разузнавателни самолета. Официално провеждат учения. Имаме осем морски пехотинци и бронетранспортьор. Също на учения. Командирите им знаят къде са, но не питат защо.

— Преградихте ли пътя? — запита Уебстър.

Джонсън кимна.

— Да, сега сме съвсем сами.