Лий Чайлд
Труден за убиване (25)

25

Дойдоха да го изведат един час след изгрев слънце. Джоузеф Рей седеше напрегнато отсреща, а Ричър дремеше върху коравия стол, отпуснал оковани ръце в скута си. Почти цяла нощ бе мислил за динамит. Стар динамит от складовете на изоставена мина. Представяше си как поема в ръка динамитната шашка. Усещаше тежестта й. Пресмяташе обема на кухината зад стените на Холи. Представяше си я натъпкана със стар динамит. Стар, бракуван динамит — нестабилен, покрит с капчици нитроглицерин. Може би цял тон нестабилен стар динамит, натъпкан около нея. Още не чак толкова стар, че да избухне от случайно движение, но вече готов да гръмне от попадение на заблуден артилерийски снаряд. Или куршум. Или дори малко по-силен удар с чук.

После отвън долетя тропот по камъните и пред бараката спря група хора. Вратата се отвори рязко. Ричър извърна глава и видя шестима пазачи. Най-предният изтича навътре и стисна ръката му. Извлече го под яркото утринно слънце срещу петима строени мъже с насочени автоматични пушки. Маскировъчни облекла, буйни бради. Ричър стоеше и примигваше от светлината. Пушките се подредиха наоколо и шестимата го поведоха през поляната към тясна пътека, която чезнеше на запад в гората.

След петдесет метра излязоха на нова поляна. Малък неправилен правоъгълник. Две бараки от шперплат и чамови дъски. Без прозорци. Пазачите спряха и водачът им посочи с пушката си лявата сграда.

— Командирската барака.

После посочи надясно.

— Наказателната барака. Не ти я препоръчвам.

Шестимата се разсмяха със спокойната самоувереност на елитни бойци и водачът почука на вратата на командирската барака. Изчака малко и отвори. Отзад побутнаха Ричър с дуло.

Бараката бе ярко осветена. Лъчите на електрическите крушки се смесваха със зеленикава дневна светлина, падаща през обраслите с мъх капандури на покрива. Вътре имаше просто дъбово бюро и столове — тежки, заоблени, изтъркани, каквито Ричър бе виждал в старите филми за провинциални редакции или банки. Нямаше никаква украса освен няколко знамена по стените. Зад бюрото бе изрисувана грамадна свастика, няколко по-малки се виждаха по останалите стени. На голяма дъска в дъното беше разпъната карта на Монтана. Черна линия обкръжаваше част от северозападния ъгъл на щата. Върху голия под лежаха вързопи брошури и инструкции. Една от тях бе озаглавена „Изсушено ще ви хареса“. Изглежда, описваше как да се подготвят провизии за обсада. Друга съветваше как да се водят партизански действия срещу железопътните линии. Имаше и нелепо изящна библиотечка от полиран махагон, претъпкана с книги. Лъч светлина откъм открехнатата врата огряваше позлатените заглавия по гръбчетата им. Стандартен подбор съчинения за военното изкуство, превод от немски и японски. Една цяла лавица съдържаше книги за Пърл Харбър. Книги, които Ричър бе изучавал някога далеч оттук.

Остана неподвижен. Боркен седеше зад бюрото. Блестящата му коса изглеждаше почти бяла. Черната униформа сивееше. Боркен гледаше пленника мълчаливо. После махна с ръка към отсрещния стол. Направи знак на пазачите да изчакат отвън.

Ричър тежко се отпусна на стола. Умората го изцеждаше, а адреналинът изгаряше стомаха му. Пазачите с тропот се изнизаха навън. Тихо затвориха вратата. Боркен раздвижи ръка и отвори едно чекмедже. Извади старинен револвер. Шумно го пусна върху бюрото.

— Взех решение — каза той. — Дали да живееш, или да умреш.

После посочи стария револвер върху бюрото.

— Знаеш ли какво е това?

Ричър погледна и кимна.

— „Колт Маршал“.

Боркен кимна.

— Има си хас да не е. Оригинален „Колт Маршал“ от 1873 година, приет на въоръжение в американската кавалерия. Моето лично оръжие.

Вдигна револвера с дясна ръка и лекичко го подхвърли върху дланта си.

— Знаеш ли с какво стреля?

Ричър кимна отново.

— Шест куршума. Четирийсет и петорки.

— Верен отговор — каза Боркен. — Шест куршума четирийсет и петорки, цев деветнайсет сантиметра, начална скорост двеста и седемдесет метра в секунда. Знаеш ли на какво може да те направи такъв куршум?

Ричър сви рамене.

— Зависи дали ще ме улучи.

Боркен го изгледа с недоумение. После се ухили. Влажните устни се извиха нагоре и шишкавите бузи почти закриха очите му.

— Ще те улучи. Щом аз стрелям, ще те улучи.

Ричър пак сви рамене.

— От такова разстояние може би.

— Откъдето и да било — каза Боркен. — Оттук, от петнайсет метра, от петдесет метра. Щом аз стрелям, ще те улучи.

— Вдигни си дясната ръка — каза Ричър.

Боркен отново го изгледа с недоумение. После остави револвера и вдигна грамадната си бяла ръка, сякаш махаше на случаен познат или се готвеше да положи клетва.

— Глупости — каза Ричър.

— Глупости? — повтори Боркен.

— Ами да — потвърди Ричър. — Тоя револвер дава прилична точност, но далеч не е най-доброто оръжие на света. За да улучиш с него човек от петдесет метра, трябва да си тренирал като смахнат. А ти не си тренирал.

— Не съм ли?

— Не си. Виж я тая железария. Изработена е през седемдесетте години на миналия век, нали така? Гледал ли си стари снимки? Хората са били много по-дребни. Мършави дребосъци, току-що дошли от Европа, където гладът ги е гонил от поколения. Дребни хора, дребни ръце. Виж му дръжката. Прекалено извита, прекалено дребна за теб. Хванеш ли го, пръстите ти ще са като бананов грозд. А дръжката е от орехово дърво на сто и двайсет години. Кораво като камък. Откатът ще те блъсне в ръката отзад, точно под ударника. Ако си служиш често с тоя револвер, ще имаш такъв мазол между палеца и показалеца, че да го видя оттук. Но нямаш, затова не ми разправяй, че си тренирал, нито пък, че можеш да улучваш без тренировки.

Боркен го изгледа втренчено. После пак се усмихна. Леко разтвори влажните устни и очите му се превърнаха в тънички цепки. Отвори другото чекмедже и извади ново оръжие. Деветмилиметров пистолет „Зиг Зауер“. На около пет години. Често използван, но добре поддържан. Широка, масивна дръжка за едра ръка.

— Излъгах те — каза той. — Това е моето лично оръжие. А сега знам нещо. Знам, че съм избрал правилното решение.

Той помълча, давайки на Ричър възможност да запита какво е било решението. Ричър премълча. Стискаше устни. Нямаше да пита, дори ако животът му зависеше от това.

— Тук сме сериозни, ще знаеш — каза Боркен. — Напълно сериозни. Не си играем. И гледаме правилно на нещата.

Той отново помълча в очакване на въпрос. Ричър не каза нищо. Седеше и гледаше право напред.

— Америка е във властта на деспотично правителство — продължи Боркен. — Диктатура под контрола на врагове отвъд границата. Сегашният президент е член на световното правителство, което тайно управлява живота ни. Федералната система е само прикритие на тоталния им контрол. Готвят се да ни обезоръжат и поробят. Вече започнаха. Нека да сме наясно.

Той помълча. Отново взе стария револвер. Ричър го гледаше как изпробва хватката си около дръжката. Усети около Боркен някакъв ореол на хипнотично обаяние. Неволно се вслуша в мекия, завладяващ глас.

— Два основни метода — каза Боркен. — Първо опит да се обезоръжи цивилното население. Втората поправка към Конституцията гарантира на всекиго правото да носи оръжие, но те ще я отменят. Законите за контрол на оръжието, цялата шумотевица около престъпленията, убийствата, наркотиците, всичко това цели да обезоръжи хората като нас. А останем ли без оръжие, могат да правят с нас каквото си щат, нали така? Тъкмо затова е тая поправка на Конституцията. Умни хора са били едно време. Знаели са, че могат да контролират правителството само ако имат желание и възможност да стрелят.

Боркен отново млъкна. Ричър гледаше свастиката зад него.

— Вторият метод е да задушат дребния бизнес — продължи Боркен. — Лично моя теория. Малцина в Движението разбират това. Но аз го засякох. И тъй схванах нещата далеч преди другите.

Боркен изчака, но Ричър продължаваше да мълчи. Гледаше настрани.

— Ясно е като бял ден, нали? — каза Боркен. — В общи линии световното правителство е от комунистически тип. Не искат сила в дребния бизнес. Но Америка е тъкмо това. Милиони хора работят усърдно за насъщния. Твърде много, за да ги изтребят с един удар, когато му дойде времето. Значи бройката трябва да се намали предварително. И федералното правителство получава нареждане да задуши дребния частник. Въвеждат всевъзможни правилници, закони и данъци, съсипват пазара, повалят малкия човек на колене, после заръчват на банките да дотърчат с примамливи заеми и още преди да е засъхнало мастилото върху договора, вдигат лихвата и съсипват пазара още повече, докато накрая горкият човечец фалира. Тогава му отнемат всичко, та да спестят една бройка от газовите камери.

Ричър го погледна. Мълчаливо.

— Повярвай ми — каза Боркен. — Просто решават в аванс проблема с труповете. Ако се отърват сега от средната класа, после ще им трябват по-малко концлагери.

Ричър се взираше право в очите му. Сякаш гледаше електрическа крушка. Дебелите червени устни се усмихнаха снизходително.

— Казах ти, че сме далеч пред останалите. Разбрахме накъде е тръгнало. Иначе за какво служи Федералният резерв? Там е разковничето. По принцип американската нация се гради върху бизнеса, нали така? Контролираш ли бизнеса, значи владееш всичко. Как се контролира бизнесът? Като хванеш банките. Как да хванеш банките? Въвеждаш идиотска система за федерален резерв. Казваш на банките точно какво да правят. Там е разковничето. Световното правителство управлява всичко чрез Федералния резерв. Виждал съм точно как става.

Очите му бяха широко разтворени. Безцветни и лъскави.

— Видях как го направиха със собствения ми баща — изкрещя той. — Мир на клетата му душа. Федералните власти го разориха.

Ричър извърна очи към ъгъла. Сви рамене. Мълчаливо. Започна да си припомня как са подредени томовете в махагоновата библиотечка. Военно изкуство — от древния Китай и Ренесансова Италия до Пърл Харбър. За да издържи втренчения поглед на Боркен, той напрегна памет и взе да изрежда заглавията от ляво на дясно.

— Тук сме сериозни — повтори Боркен. — Може би ме гледаш и си мислиш, че съм някакъв деспот, фанатик или кой знае още какво. Светът ще ми лепне всякакви етикети. Но не е вярно. Добър водач съм, признавам. Дори талантлив водач. Кажи, че съм умен, че съм вдъхновен, няма да споря. Но не е задължително. На моите хора не им трябва пример и духовна подкрепа. Нито пък особено ръководство. Нуждаят се от упътване и дисциплина, но не се заблуждавай. Никого не задържам насила. Не допускай грешката да подцениш тяхната воля. Не си затваряй очите пред желанието им за промяна.

Ричър мълчеше. Продължаваше да се съсредоточава върху книгите и прехвърляше през ума си събитията от декември 1941 година, както са ги видели японците.

— Не сме престъпници, ще знаеш — говореше Боркен. — Когато едно правителство тръгне по лош път, именно най-добрите въстават срещу него. Или мислиш, че трябва просто да бъдем послушно стадо?

Ричър рискува отново да го погледне. Събра смелост да проговори.

— Много строги критерии имаш. Кой да остане и кой да се махне.

Боркен сви рамене.

— Всеки при своите. Така е в природата, нали? Черните си имат цяла Африка. Тук е за белите.

— Ами евреите зъболекари? — попита Ричър. — Те къде да се дянат?

Боркен отново сви рамене.

— Онова беше тактическа грешка. Лоудър трябваше да го изчака. Случват се такива неща.

— И мен трябваше да изчака — каза Ричър.

Боркен кимна.

— Напълно си прав. Така щеше да е по-добре за теб. Но не е изчакал и сега си при нас.

— Само защото съм бял ли? — попита Ричър.

— Да, не се смей — отвърна Боркен. — На белия и без това почти не му остават права.

Ричър го погледна. Озърна се из ярко осветената стая, наситена с люта омраза. Потръпна.

— Дълго проучвах тиранията — каза Боркен. — И пътищата за борба с нея. Първото правило е да решиш веднъж завинаги: свобода или смърт. Безвъзвратно. Свобода или смърт. Второ правило: не бъди овца. Вдигни се на бой. Опознай системата на врага и се научи да я мразиш. А после действай. Но как? Храбрият мъж се сражава. Отмъщава за злото, нали така?

Ричър сви рамене. Мълчаливо.

— Храбрият отмъщава — повтори Боркен. — Но ако е храбър и умен, постъпва другояче. Най-напред отмъщава. Предварително. Удря пръв. Така, както не са очаквали, и там, — където не подозират. Точно това правим ние. Отмъщаваме предварително. Войната е тяхна, но ние ще нанесем първия удар. Там, където не го очакват. Ще провалим техните планове.

Ричър отново погледна библиотечката. Пет хиляди страници военна класика и всички повтаряха едно и също: не прави каквото очакват от теб.

— Иди да видиш картата — каза Боркен.

Ричър протегна напред окованите си ръце и тромаво се надигна от стола. Пристъпи до закачената карта на Монтана. Откри Йорк в горния ляв ъгъл. Доста навътре в черните очертания. Провери мащаба и огледа цветовете и условните знаци. Реката, за която бе споменал Джоузеф Рей, течеше на около петдесет километра от града, отвъд висок планински хребет. Напомняше права синя черта, устремена надолу по картата. На север имаше огромни кафяви възвишения чак до Канада. Единственият път на север прекосяваше Йорк и свършваше до някакви изоставени мини. На изток няколко тесни пътеки лъкатушеха през гъста гора. На юг контурните линии се сливаха в ужасяващ овраг, изпънат от изток на запад.

— Огледай терена, Ричър — тихо изрече Боркен. — Какво ти подсказва?

Ричър огледа терена. Подсказваше му, че не може да се измъкне. Във всеки случай не и пеш, заедно с Холи. На изток и север имаше две-три седмици тежък преход. На запад и юг — природни прегради. Нямаше нужда от бодлива тел и минни полета — самият терен беше затвор. По време на гласността Ричър веднъж бе посетил Сибир да проверява старите слухове за корейски военнопленници. Лагерите се оказаха напълно открити. Нито мрежи, нито огради. Тогава бе запитал домакините: къде е бодливата тел? А руснаците посочиха безкрайното заснежено поле и отвърнаха: ето я. Няма къде да се бяга. Той отново погледна картата. Самият терен беше затвор. За да избяга, човек трябваше да има превозно средство. И голям късмет.

— Не могат да стигнат дотук — каза Боркен. — Неуязвими сме. Няма как да ни спрат. И не бива да ни спрат. Това ще е истинска историческа катастрофа. Представяш ли си какво щеше да стане, ако англичаните бяха потушили Американската революция през 1776 година?

Ричър се озърна из тясната дъсчена стаичка и потръпна.

— Това не е Американската революция — каза той.

— Не е ли? — запита Боркен. — По какво се различава? Тогава са искали да се освободят от едно тиранично правителство. Същото искаме и ние.

— Вие сте убийци — каза Ричър.

— И онези са били същите — възрази Боркен. — Убивали са хора. Утвърденият режим го е наричал убийство.

— Вие сте расисти.

— Както през 1776 година. Какво ще речеш за Джеферсън и неговите роби? Знаели са, че черните стоят по-долу. Били са точно като нас. Но после са се превърнали в копие на англичаните. Бавно, година след година. На нас се падна да върнем нещата там, където е трябвало да останат. Свобода или смърт, Ричър. Благородна цел. И винаги е била, не смяташ ли?

Боркен се приведе напред, притиснал бюрото с цялото си огромно туловище. Размаха ръце. Безцветните му очи сияеха.

— Но през 1776 година са допуснали грешки — каза той. — Проучих историята. Можело е да избегнат войната, ако и двете страни са действали разумно, А войната трябва да се избягва на всяка цена, не мислиш ли?

Ричър сви рамене.

— Не е задължително.

— Е, във всеки случай ти ще ни помогнеш да я избегнем — каза Боркен. — Това реших. Ще бъдеш мой емисар.

— Какво? — сепна се Ричър.

— Ти си независим. Не си от нас. Нямаме какво да делим.

Американец като тях, почтен гражданин без присъди. Умен, разсъдлив мъж. Всичко виждаш. Ще те изслушат.

— Какво? — повтори Ричър.

— Ние сме организирани — каза Боркен. — Съзряхме да се превърнем в нация. Това трябва да разбереш. Имаме армия, икономика, финансови резерви, правна система, демокрация. Днес ще ти покажа всичко това. Ще ти покажа общество, готово за своята независимост, готово само след два дни да избере свободата или смъртта. После ще те изпратя в Америка. Да им разкажеш, че нашата позиция е силна, а тяхната безнадеждна.

Ричър го гледаше мълчаливо.

— Разкажи им за Холи — тихо добави Боркен. — В онази специална стаичка. Разкажи им за моето тайно оръжие. Моята застраховка.

— Ти си луд — каза Ричър.

В бараката настана тишина. Нещо повече от тишина.

— Защо? — прошепна Боркен. — Защо да съм луд? Посочи точно.

— Не мислиш нормално — каза Ричър. — Не разбираш ли, че Холи просто не влиза в сметката? Додето мигнеш, президентът ще смени стария Джонсън с някой друг. Ще те смажат като буболечка и Холи ще е просто нещастна случайност. По-добре я върни заедно с мен.

Боркен поклати издутата си глава радостно и самоуверено.

— Не. Няма да стане. Холи е нещо повече от генералска дъщеря. Не ти ли го е казала?

Ричър се вторачи в него. Боркен погледна часовника си.

— Време е да вървим — каза той. — Време е да видиш правната ни система в действие.

 

 

Холи чу тихи стъпки пред вратата и се надигна от леглото. Ключалката щракна и в стаята влезе младият войник с белег на челото. Държеше пръст на устата си. Холи кимна. Изкуцука към банята и пусна душа с пълна сила в празната вана. Младежът я последва и затвори вратата.

— Можем да го правим само веднъж на ден — прошепна Холи. — Ще се усъмнят, ако пускам душа по-често.

Младежът кимна.

— Измъкваме се довечера. Тази сутрин няма как. Всички сме свикани за процеса срещу Лоудър. Щом се мръкне, пристигам с джип. Ще избягаме в тъмното. На юг. Опасно е, но ще успеем.

— Не тръгвам без Ричър — каза Холи.

Младежът тръсна глава.

— Нищо не мога да обещая. В момента е при Боркен. Бог знае какво го чака.

Той открехна вратата на банята и се измъкна. Холи го изпрати с поглед и спря душа. После продължи да се взира след него.

 

 

Както на идване, той зави на северозапад и описа широка дъга през гората. Часовият, когото Фаулър бе скрил между дърветата на пет метра от главната пътека, не забеляза нищо. Но другият, затаен между дърветата, го забеляза. Зърна как из храстите се мярна за миг маскировъчна униформа. Завъртя се светкавично, но не видя лицето. Тогава сви рамене и се замисли. Реши да си трае. По-добре беше да премълчи, отколкото да докладва, че не е разпознал човека.

А младежът с белега продължи да тича и се върна в бараката две минути преди времето, когато трябваше да придружи командира си за процеса срещу Лоудър.

 

 

На дневна светлина съдебната сграда в североизточния край на изоставеното градче Йорк изглеждаше като стотици други, които Ричър бе виждал из селските области на Америка. Построена в началото на века. Голяма, бяла, с колони и купички. От една страна, солидна, за да личи сериозното й предназначение, но, от друга, обогатена с по-леки детайли, за да бъде изящна. Над покрива се извисяваше кула с чудесен градски часовник, закупен навярно с обществена подписка от някое отдавна забравено поколение. Горе-долу както на стотици други места, само дето стрехите бяха по-стръмни и поздрави. Сигурно така се строеше в Монтана. Тоя покрив трябваше да издържа по цяла зима стотици тонове сняг.

Но денят бе трети юли и на покрива нямаше сняг. Ричър започваше да се поти след километър и половина изкачване.

Под бледото северно слънце. Боркен бе избързал напред, а шестимата елитни пазачи доведоха Ричър през гората. Без да му свалят белезниците. Изкачиха се по широките стъпала и влязоха вътре. Целият първи етаж представляваше просторна зала, из която стърчаха подпорните колони на втория етаж. За ламперия служеха широки гладки дъски, изсечени от огромни борове. Потъмнели от десетилетия лъскане, тия панели бяха сурови в своята простота.

Всички места бяха заети. Всички скамейки претъпкани. Залата приличаше на море от маскировъчни униформи. Мъже и жени. Седяха изпънати и вдървени, с пушки между коленете. Чакаха напрегнато. Тук-там се мяркаха смутени, мълчаливи деца. Поведоха Ричър през тълпата към една маса в съдийската ложа. Фаулър вече чакаше там. До него седеше Стиви. Той кимна към един свободен стол. Ричър седна. Стражата застана зад него. След минута двойната врата се разтвори и Бо Боркен тръгна към съдийското място. Старите дъски пращяха под грамадното му туловище. Всички освен Ричър станаха на крака. Изпънаха се и козируваха като по команда. Боркен носеше същата черна униформа, колан и ботуши. Беше добавил голям кобур за личното си оръжие. Държеше тъничка книжка с кожена подвързия. Влезе с шестима придружители в свободен строй. Те застанаха пред съдийския подиум, застинаха мирно и отправиха безизразни погледи право напред.

Хората седнаха. Ричър вдигна очи към тавана и мислено го раздели на части. Определи къде е югоизточният ъгъл. Вратата се отвори отново и тълпата ахна. В залата залитна Лоудър, обкръжен от шестима пазачи. Изблъскаха го към масата срещу Фаулър. Масата на обвиняемия. Застанаха отзад и го натиснаха за раменете да седне. Лицето му бе пребледняло от страх и покрито със засъхнала кръв. Носът му бе счупен, устните разцепени. Боркен го изгледа отдалеч. Тежко седна на съдийското място и отпусна ръце върху масата с длани надолу. Огледа стихналата зала и проговори.

— Всички знаем защо сме тук.

 

 

Холи усещаше, че под нея се е събрала голяма тълпа. Долавяше приглушената гълчава на хора, които прииждат и постепенно замлъкват. Но не спираше да работи. Нямаше повод да се съмнява, че по мръкнало ще се носи на юг с откраднат джип, но въпреки всичко щеше да се подготвя цял ден. За всеки случай.

Търсенето на инструмент я насочи към онова, което бе донесла със себе си. Металната патерица. Алуминиева тръба с дръжка и гривна за лакътя. Тръбата беше прекалено широка — два сантиметра и половина, — а металът прекалено мек, за да го използва вместо лост. Но реши, че ако махне отдолу гумения накрайник, може би има начин да превърне отворената тръба в нещо като гаечен ключ. Стига да успееше да сплеска метала около главите на болтовете, които крепяха леглото. После оставаше да прегъне патерицата под прав ъгъл и с малко късмет да използва приспособлението като импровизиран тръбен ключ.

Но най-напред трябваше да остърже дебелия слой боя от болтовете. Тя беше гладка, хлъзгава и здраво залепнала за желязната рамка. С ръба на гривната Холи олющи горните слоеве. После продължи да стърже покрай болтовете, докато видя метален проблясък. Сега смяташе да куца до банята и обратно с кърпа, напоена в гореща вода. Щеше да я притиска към болтовете, за да се разширят от топлината и да разхлабят хватката на железния винкел. Може би тогава меката алуминиева патерица щеше да свърши работа.

 

 

— Престъпна небрежност при изпълнение на бойна мисия — каза Бо Боркен.

Гласът му бе глух и хипнотичен. В залата цареше тишина. Пазачите пред съдийския подиум гледаха право напред. Само най-крайният гледаше Ричър. Същият младеж с грижливо подстригана брада и белег на челото, който бе пазил Лоудър предната нощ. Гледаше Ричър с любопитство.

Боркен вдигна книжката с кожена подвързия и бавно я завъртя от ляво на дясно, сякаш държеше прожектор и искаше да освети с яркия лъч цялата зала.

— Конституцията на Съединените щати — каза той. — Макар и грубо опорочена, тя си остава най-великото политическо творение на човечеството. Модел за нашата бъдеща конституция.

Той прелисти книгата. Шумоленето на груба хартия огласи стихналата зала. Започна да чете.

— Декларация за правата. Петата поправка сочи, че никой не бива да отговаря за престъпление без присъда от съдебните заседатели, освен при случаи в опълчението по време на обществена опасност. Шестата поправка сочи, че обвиняемият има право на бърз и публичен процес пред местни съдебни заседатели. И че му се полага помощ от съветник в негова защита.

Боркен млъкна отново. Огледа залата. Вдигна книжката.

— Тази книга ни казва какво да правим. Трябват ни съдебни заседатели. Не е уточнено колко. Според мен трима души ще стигнат. Има ли доброволци?

Вдигна се гора от ръце. Боркен посочи наслуки и трима мъже тръгнаха напред по чамовия под. Оставиха пушките до стената и заеха места в заседателската ложа. Боркен се завъртя към тях.

— Господа. Случаят засяга опълчението, тоест доброволческите отряди и сега е време на обществена опасност. Съгласни ли сте?

Новите съдебни заседатели кимнаха едновременно. Боркен се завъртя и огледа отвисоко Лоудър, седнал сам зад дългата маса.

— Получи ли помощ от съветник?

— Сега пък адвокат ли ще ми предлагаш? — запита Лоудър.

Гласът му бе носов и глух. Боркен поклати глава.

— Тук няма адвокати. Те съсипаха цяла Америка. Не ни трябват адвокати. Не ги щем. В Декларацията за правата не се споменават адвокати. Казано е: съветник в твоя защита. Както щеш го върти, съветът си е съвет. Посъветваха ли те? Или аз да те посъветвам?

— Можеш ли нещо да ми предложиш? — запита Лоудър.

Боркен кимна и се усмихна студено.

— Признай се за виновен.

Лоудър мълчаливо поклати глава и наведе очи.

— Добре — каза Боркен. — Значи получи правен съвет, но не се признаваш за виновен?

Лоудър кимна. Боркен отново погледна книгата. Върна се към началото.

— Декларацията за независимостта — обяви той. — Казва се, че хората имат право да променят или свалят старото управление и да издигнат правителство под тази форма, която смятат най-подходяща за сигурно и щастливо съществуване.

Той помълча и огледа тълпата.

— Разбирате ли всички какво означава това? Старите закони вече ги няма. Сега имаме нови закони. По нов начин ще вършим всичко. Предстои ни да поправим двеста години грешки. Връщаме се там, където трябваше да останем от самото начало. Това е първият съдебен процес на едно ново общество. По-добро общество. Общество с далеч по-големи права да се обяви за законно. Имаме правото да го сторим и каквото сторим, е правилно.

Тълпата зашумя. Ричър не усети нотка на недоволство. Всички бяха хипнотизирани. Замаяни от сиянието на Боркен като влечуги под жарко обедно слънце. Боркен кимна на Фаулър. Фаулър се изправи до Ричър и погледна към заседателската ложа.

— Фактите са следните — каза той. — Командирът изпрати Лоудър на мисия с огромно значение за живота на всички ни. Лоудър не се справи добре. Нямаше го само пет дни, но допусна пет сериозни грешки. Грешки, които можеха да провалят цялото начинание. По-конкретно — остави следа, като изгори два автомобила. После планира зле две операции и отвлече двама цивилни. И накрая позволи на Питър Бел да дезертира. Пет сериозни грешки.

Фаулър замълча, но остана прав. Ричър го гледаше напрегнато.

— Призовавам свидетел — каза Фаулър. — Стиви Стюарт.

Малкия Стиви веднага скочи на крака и Фаулър му кимна към свидетелското място под съдийския подиум. Боркен се приведе и му подаде книга. Ричър не различи точно каква, но не беше Библията. Освен ако бяха започнали да я печатат със свастика на корицата.

— Заклеваш ли се да говориш истината? — запита Боркен.

Стиви кимна.

— Да, сър.

Остави книгата и се обърна към Фаулър в очакване на първия въпрос.

— Споменах пет грешки — каза Фаулър. — Видя ли как ги допусна Лоудър?

Стиви кимна отново.

— Допусна ги.

— Отговорен ли е за тях?

— И още как — потвърди Стиви. — През цялото време се правеше на голямо началство.

Фаулър му кимна да се върне на място. Залата бе стихнала. Боркен се усмихна многозначително на съдиите и наведе очи към Лоудър.

— Имаш ли нещо да кажеш в своя защита? — тихо попита той.

Изрече го тъй, сякаш бе пълен абсурд някой дори да помисли за защита срещу подобно обвинение. В залата настана мъртвешка тишина. Никой не помръдваше. Боркен гледаше тълпата. Всички погледи бяха приковани в тила на Лоудър.

— Имаш ли нещо да кажеш? — повтори Боркен.

Лоудър гледаше напред. Не отговори. Боркен се завъртя към заседателската ложа и погледна тримата мъже върху протритата стара скамейка. Тримата събраха глави за момент и зашушукаха. После най-левият стана.

— Виновен, сър — изрече той. — Категорично виновен.

Боркен кимна доволно.

— Благодаря, господа.

Тълпата забръмча като кошер. Боркен я усмири с един поглед.

— От мен се иска да издам присъда — каза той. — Както знаят мнозина от вас, Лоудър е мой познат. С него сме стари приятели. От детинство. А за мен дружбата е велико нещо.

Той помълча и сведе очи към Лоудър.

— Но има по-велики неща. Личният дълг. Моята отговорност пред една нова нация. Понякога трябва да сложим държавните дела над всичко, което обичаме.

Тълпата мълчеше. Бе затаила дъх. Боркен дълго седя неподвижно. После погледна над главата на Лоудър към стражата зад него и кимна съвсем лекичко. Пазачите сграбчиха Лоудър за лактите и го вдигнаха на крака. Подредиха се в каре и го извлякоха навън. Боркен стана и огледа тълпата. После се завъртя, тръгна към изхода и изчезна. Хората се надигнаха от скамейките и побързаха да го последват.

Ричър видя как пазачите влачат Лоудър към пилона за знаме насред моравата пред съда. Боркен крачеше подир тях.

Пазачите стигнаха до пилона и блъснаха Лоудър с лице към него. Хванаха китките му и дръпнаха силно. Той покорно прегърна дървото, притиснал лице към потъмнялата бяла боя. Боркен пристъпи зад него. Извади пистолета от кобура. Свали предпазителя. Зареди патрон в цевта. Притисна дулото към тила на Лоудър и стреля. Плисна розова кръв, после грохотът на изстрела отекна из планините и бавно заглъхна.