Лий Чайлд
Труден за убиване (31)

31

Холи спря в коридора. Усмихна се. Жената бе подпряла оръжието си вън до вратата. Това бе причината да се забави преди малко — отключва, оставя подноса на пода, сваля оръжието от рамо, подпира го на стената и пак вдига подноса, преди да отвори вратата.

Захвърли желязната тръба и взе оръжието. Досега не бе използвала подобно нещо. И не би искала да го използва. Мъничък картечен пистолет. „Инграм МАК 10“. Отдавна изхвърлен от армията. И то с пълно право. На курсовете в Куонтико всички му се присмиваха. Наричаха го телефонно пушкало. Стреля толкова неточно, че за да улучиш някого, трябвало да се затвориш с него в телефонна кабина. Черен хумор. И отгоре на всичко стреляше прекалено бързо. Хиляда куршума в минута. Едно докосване на спусъка, и пълнителят се изпразва.

Но все пак щеше да свърши по-добра работа от парче стара тръба. Холи провери пълнителя. Беше зареден докрай, трийсет патрона. Нямаше патрон в цевта. Тя щракна спусъка и провери движението на ударника. Добро или лошо, оръжието беше наред. Тя отново сложи пълнителя. Оправи брезентовия ремък и го метна през рамо. Махна предпазителя и хвана дръжката. С другата ръка стисна здраво патерицата и тръгна към стълбището.

На площадката спря и изчака. Напрегна слух. Никакъв звук. Слезе стъпало по стъпало, насочила дулото право напред. Долу спря и пак се ослуша. Тишина. Тя прекоси фоайето и стигна до вратата. Открехна я и надникна навън.

Улицата бе пуста. Но широка. Стори й се като грамаден столичен булевард. Трябваха й минути, за да се добере до прикритие от другата страна. Минути на открито под надвисналите планински склонове. Холи прецени на око разстоянието. Въздъхна дълбоко и стисна патерицата. Насочи оръжието напред. Пак въздъхна и се втурна в залитащ бяг, като рязко забиваше патерицата, подскачаше със здравия крак и въртеше дулото ту наляво, ту надясно.

Хвърли се към могилата пред разрушената областна управа. Заобиколи я от север и с усилие си проправи път през гъстия храсталак. Навлезе в гората и продължи покрай пътя, но на трийсет метра от него. Опря рамо в едно дърво и се прегъна на две, задъхана от умора, страх и опиянение.

Мигът на истината. За този миг се бе готвила цял живот. Сякаш отново чуваше военните разкази на баща си. Виетнамските джунгли. Смазващият страх, че някой те дебне в зелените гъсталаци. Победата при всяка крачка, при всеки спечелен метър. Виждаше лицата на мълчаливите, сурови мъже, които бе срещала като дете из военните бази. Инструкторите в Академията. Спомни си разочарованието, когато я пратиха на канцеларска работа в Чикаго. Толкова упорит труд в учението и накрая пълен провал, защото ставаше дума за нея. Но сега беше различно. Тя се изправи. Дълбоко пое дъх. После още веднъж. Усети как в кръвта й кипят духовете на прадедите. По-рано ги смяташе за омразни натрапници. Сега с тях се чувстваше цялостна, окрилена и непогрешима. Дъщеря на баща си ли? Че как иначе!

Ричър стоеше прикован за дънера на трийсетметров бор. Бяха го довлекли дотук по тясната пътека от Бастиона. Яростта го изгаряше. Още от най-ранно детство не бе позволил никому да го ритне или удари повторно. Тази ярост прогонваше болката. И замъгляваше разума. Живот за живот, бе казал онзи тлъст мръсник. Но тогава Ричър се гърчеше на пода и думите нямаха никакъв смисъл.

Сега вече имаха. Припомняше си ги отново и отново. Наоколо започваха да се събират усмихнати мъже и жени. Такива усмивки бе виждал много, много отдавна. Усмивките на отегчени деца от затънтена база, току-що узнали, че в града пристига цирк.

Холи мислеше напрегнато. Трябваше да се досети къде е Ричър. И къде е парадният плац. Трябваше да подготви засада между тия две неизвестни места. Знаеше, че между града и бараките има стръмен баир. Помнеше как я смъкнаха към съда. Парадният плац трябваше да е широк и равен. Следователно се намираше още по-горе, на северозапад, където имаше плитка котловина. Нейде отвъд поляната с бараките. И тя пое нагоре между дърветата.

Мъчеше се да съобрази къде е пътеката. През всеки няколко метра спираше, поглеждаше на юг и се озърташе, за да види пролуки в зеления свод на мястото на изсечените дървета. Така се досещаше накъде води пътеката. Вървеше успоредно на нея, като спазваше дистанция от трийсет-четирийсет метра и непрестанно се бореше с ниските жилави клони. Не беше лесно по тази стръмнина. Използваше патерицата си като лодкарски прът — забиваше я в земята и с две ръце се изтегляше нагоре.

В известен смисъл коляното й помагаше. Караше я да се катери бавно и предпазливо. Да стъпва тихо. А тя знаеше как да го прави. Не от Куонтико, а от старите виетнамски истории. В Академията наблягаха най-вече на градските условия. Бюрото я научи как да се прокрадва из улици и тъмни сгради. Прекият опит идваше от много по-ранни слоеве на паметта.

Едни идваха, други си тръгваха, трети оставаха. След четвърт час около него стояха безцелно в широк полукръг петнайсетина души, предимно мъже. Спазваха разстояние като безделници около автомобилна катастрофа, удържани от невидима полицейска преграда. Гледаха го мълчаливо, с безизразни лица. Той също ги гледаше. Задържаше се на всекиго по няколко секунди. Бе вдигнал ръце зад гърба си колкото може по-високо. Искаше краката му да са свободни за в случай, че някой реши да прибърза с представлението.

Холи надуши първия часови още преди да го види. Движеше се откъм наветрената страна и пушеше. Мирисът на цигарен дим и непрана униформа долетя до нея и тя безшумно сви надясно. Описа широка дъга около него и изчака. Той продължи и изчезна надолу.

Вторият часови я чу. Холи усети това. Усети го как спира и се ослушва. Тя застина. Трескаво обмисли положението. Не искаше да използва картечния пистолет. Беше твърде неточен. Сигурно нямаше да улучи. А шумът щеше да я погуби. Затова се наведе и изрови две камъчета. Стар номер от джунглите, който бе чувала като дете. Метна първото камъче на пет метра вляво. Изчака. Метна второто на десет метра. Чу как часовият бавно пристъпва наляво Отдалечава се в тази посока. Тя тръгна надясно. Описа широк завой и продължи по безкрайния склон.

Фаулър разблъска с рамо кръга от зяпачи. Пристъпи пред Ричър. Изгледа го втренчено. После през тълпата си проправиха път шестима пазачи. Петима стискаха автоматични пушки, шестият носеше дълга верига. Фаулър отстъпи настрани и петте дула се забиха в корема на Ричър. Той погледна надолу. И петте пушки бяха със свалени предпазители, нагласени на автоматична стрелба.

— Време е — каза Фаулър.

Той изчезна зад масивния дънер и Ричър усети как белезниците се разтварят. Блъснаха го напред и дулата леко отстъпиха. После белезниците щракнаха пак, вече с преметната през тях верига. Фаулър я хвана и повлече Ричър през Бастиона. Петимата пазачи вървяха заднишком, насочвайки пушките си от упор в главата му. От двете страни хората стояха в плътен кордон. Влачеха го през тях. Хората мърмореха и си шушукаха. Щом отминеше покрай тях, те разкъсваха строя и хукваха напред, към парадния плац.

Холи не успя да измами третия часови. Коляното я подведе. Беше стигнала до висока скалиста урва и заради коляното трябваше да се катери заднишком. Седна върху камъните и започна да се изтласква нагоре стъпка по стъпка с патерицата и здравия крак. Най-сетне достигна върха и се просна по гръб, задъхана от изтощение. После се извъртя, стана и видя пазача право пред себе си.

За част от секундата Холи се вкамени от изненада и смайване. Пазачът не. Бе наблюдавал отгоре цялото й мъчително изкачване. Тъй че срещата не го изненада. Но беше бавен. С противник като Холи би трябвало да е много бърз. Готов за бой. Тя реагира още преди той да помръдне. Извърши каквото я бяха учили. Без да мисли. Сви юмрук и нанесе бърз, нисък ъперкът. Улучи го право в слабините. Той се прегъна напред и надолу, а тя подложи лява ръка под гърлото му и замахна отгоре с дясната. Усети как прешлените изхрущяха и тялото на врага омекна. Тогава притисна с длани ушите му и яростно врътна главата първо в едната посока, после в другата. Гръбнакът се строши и Холи блъсна трупа по урвата. Той заподскача с глухи удари по скалите, размятайки мъртвите крайници. А Холи се сепна и отчаяно изруга. Защото трябваше да вземе пушката му. Би дала за нея десет картечни пистолета. Но нямаше начин да слезе надолу. Връщането щеше да й отнеме твърде много време.

Парадният плац бе изпълнен с народ. Всички стояха в стройни редици. Ричър пресметна, че трябва да са около стотина. Мъже и жени. Всички в униформи. Всички въоръжени. Изключителен образец на огнева мощ. Всеки носеше на лявото си рамо автоматична пушка или картечен пистолет. Плюс кобур с пистолет. Всички имаха на колана паласки и гранати, закачени строго по устав. Лицата на мнозина бяха нашарени с нощна маскировка.

Униформите им идваха от разпродажби на старо армейско имущество. Маскировъчни якета и панталони, ботуши, кепета. Същите, каквито бе видял Ричър в склада. Но имаше и допълнения. Върху рамото на всяко яке бе избродирана изящна емблема от кафява коприна с надпис: Доброволчески отряди, Монтана. Над лявото предно джобче имаше зелена лентичка с фамилията на собственика. А някои от мъжете носеха върху същото джобче лъскава метална звездичка. Знак за старшинство.

В западния край на подравнената площадка Бо Боркен стоеше върху преобърнат сандък с гръб към гората и огромното му туловище се извисяваше над войската. Видя как Фаулър, Ричър и стражата се задават между дърветата.

— Мирно! — изрева той.

С тихо шумолене стоте бойци се изпънаха мирно. Вятърът довя към Ричър мирис на брезент. Мирисът на сто вехти армейски униформи. Боркен размаха тлъстата си ръка и Фаулър повлече Ричър с веригата към пространството пред строените хора. Пазачите го завъртяха за раменете да застане до сандъка с лице към тълпата.

— Всички знаем защо сме тук — високо изрече Боркен.

Холи нямаше представа колко път е изминала. Може би километри. Стотина-двеста метра нагоре. Но все още беше сред гъста гора. На четирийсет метра отляво пътеката продължаваше да се изкачва. Минутите тиктакаха в главата й, започваше да я обзема паника. Тя стисна по-здраво патерицата и продължи на северозапад с цялата бързина, която смееше да си позволи.

После зърна пред себе си сграда. Между дърветата се мержелееше дъсчена барака. Храстите свършваха и започваше гола скала. Тя пролази до края на дърветата и спря. Напрегна слух през оглушителния шум на собственото си дишане. Стисна патерицата и насочи оръжието напред. Изкуцука по камъните до ъгъла на бараката. Подаде глава и се озърна.

Видя поляната, на която, бяха пристигнали снощи. Широко кръгло пространство. Каменисто. Наоколо имаше бараки. Пусти. Безмълвни. Абсолютната тишина на неотдавна напуснати жилища. Тя излезе иззад бараката и се затътри към центъра на поляната, като описваше пируети около патерицата и въртеше картечния пистолет в полукръг, готова всеки момент да стреля срещу околните дървета. Не се наложи. Нямаше жива душа.

Видя две пътеки, едната на запад, другата — по-широка — на север. Зави на север, към прикритието на дърветата. Вече изобщо не се опитваше да пази тишина, само бързаше да достигне целта час по-скоро.

— Всички знаем защо сме тук — повтори Боркен.

Строената тълпа се размърда и към дърветата полетя приглушен шепот. Ричър оглеждаше лицата едно по едно. В първата редица видя Малкия Стиви. С лъскава звездичка на джобчето. Малкия Стиви беше офицер. Близо до Стиви видя Джоузеф Рей. Изведнъж осъзна, че Джаксън го няма. Никъде не се виждаше чело с белег. Той провери още веднъж. Огледа навсякъде. Нямаше го на плаца. Стисна зъби, за да не се усмихне. Джаксън се криеше. Все още имаше надежда за Холи.

Холи го видя. Надникна откъм гората над главите на множеството и го видя да стои до Боркен. С оковани ръце. Оглеждаше тълпата. Лицето му беше напълно безизразно. Тя чу Боркен да казва: всички знаем защо сме тук. Помисли си: да, знам защо съм тук. Знам точно защо съм тук. Озърна се. Сто души с пушки, автомати, пистолети, гранати. Боркен върху сандъка с вдигнати ръце. До него Ричър, напълно безпомощен. Холи стоеше между дърветата и гледаше с разширени очи, а сърцето й биеше лудо. После въздъхна дълбоко. Нагласи картечния пистолет на единична стрелба и стреля във въздуха. Изскочи на открито. Стреля още веднъж. И още веднъж. Три куршума във въздуха. Още двайсет и седем в пълнителя. Отново превключи на автоматична стрелба и тръгна през тълпата, като си разчистваше път с бавни, заплашителни движения на цевта.

Една самотна жена бавно вървеше през тълпа от сто души. Те се отдръпваха плахо, но щом отминеше, сваляха оръжията от рамо, зареждаха ги и се прицелваха в гърба й. Вълна от звънко прещракване я преследваше като океански прилив. Когато отмина най-предната редица, сто дула се целеха в нея.

— Не стреляйте! — изкрещя Боркен. — Заповядвам! Никой да не стреля!

Той скочи от сандъка: Лицето му се кривеше от паника. Разпери широко ръце и отчаяно заподскача наоколо, опитвайки се да я прикрие с огромното си туловище. Никой не стреля. Холи изкуца настрани и се обърна с лице към тълпата.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — изкрещя Боркен. — Да не мислиш, че ще избиеш сто души с тая играчка?

Холи поклати глава.

— Не — тихо каза тя.

После завъртя картечния пистолет към гърдите си.

— Но мога да се самоубия.