Елисавета Багряна
На дача

И ЕТО, ТУК СЪМ. И пътека

не води в моя нов подслон.

А вечерта застила меко

обвития във хмел балкон.

 

Защо са тук звездите едри

и свода сякаш по-дълбок?

Дано, дано и в мен разведри

нависналите мисли бог.

 

Вратата рано ще затварям

и няма ни да паля свещ,

ни с някого да разговарям.

 

Ливадата е покосена,

дъхът й — сладък и горещ

и за ще спя като спасена.

 

КРАЙ МЕН ПРЕМИНАХА косачи,

а после звъннаха стада

и над леса — безмълвно здрачен,

изгря вечерната звезда.

 

Отнейде лъхнала прохлада

като ветрило ме повя

и странно отмаляла, сядам

на покосената трева.

 

Повехнала, зеленосива,

дъхът й леко ме опива —

като накипнало вино.

 

Но пак защо ме скръб обсеби?

— Сега бих дишала със тебе

дъха на прясното сено…

 

АЗ ЖИВЕЯ ДАЛЕЧ от света

и сънят ми е кротък и девствен.

Не достигат до мойта врата

ни тревожни, ни радостни вести.

 

През деня, сред обилния плод

на нивята, отдъхвам с надежда.

Вечерта на бездънния свод

във съзвездия нови се вглеждам.

 

Но защо днес сърцето се сви?

Твоя спомен не е ли погребан

сред уханните полски треви?

 

А над мен е планинския гребен.

— как спокойно е тука без тебе,

как спокойно и — пусто, уви!