Катрин Каултър
Сабрина (35)

Глава 35

Сабрина се погледна в огледалото. Роклята от розов сатен с красива дантела по краищата я правеше като дама от Средновековието. Не изглеждаше никак модерна.

Той не дойде при нея. Тя го желаеше много, искаше да отиде при него, но не се реши. Страхуваше се, че отново ще й ухае на парфюма на любовницата си.

Можеше поне за малко да дойде при нея, но не се появи.

Тъкмо слагаше огърлицата си от красиви перли, когато на вратата се почука. Сабрина беше в една от малките спални. Разбра, че той се е прибрал.

— Влез — каза тя и кимна на Дорис да отвори.

— Вие ли сте, милорд? Влезте. Нейно благородие е много красива, нали? Притеснявах се за роклята, но тя е изключително елегантна.

Сабрина се усмихна на думите на прислужницата си, обърна се и… замря. Филип стоеше на вратата, облечен в черен, строго официален костюм, с красива риза и вратовръзка, бели като сняг.

Не беше виждала по-красив мъж през живота си!

Искаше й се да скочи и да се хвърли на врата му, но се сдържа.

Той просто стоеше там и я оглеждаше. После се усмихна и пристъпи към нея.

— Само още едно нещо ти трябва Сабрина, за да бъдат всички мъже в краката ти тази вечер.

— Добър вечер, Филип. За какво говориш? Какво нещо?

Филип отвори малката кутия за бижута. Върху черното кадифе блестеше изящна диамантена огърлица.

Това беше най-красивото нещо, което получаваше в живота си. Сабрина стоеше изумена.

— Видях роклята ти много по-рано. Помислих си, че тази огърлица ще й подхожда. Какво ще кажеш?

Тя взе бижуто.

— Невероятно красива е! О, Филип, благодаря ти! — каза Сабрина и се хвърли на врата му.

Филип не помръдна, ръцете му си останаха така, както когато влезе в спалнята й, но я целуна нежно по челото.

— Позволи ми да ти я сложа.

Студенината на диамантите беше много приятна, а неговите пръсти изгаряха кожата й.

— Исках да ти подаря нещо ново. Бижутата на нашата фамилия са тежки и прекалено големи за теб. Това харесва ли ти?

Сабрина се гледаше в огледалото, напълно замаяна от блясъка на диамантите.

— Красива… Просто великолепна…

Филип изведнъж се почувства смутен и объркан.

— Огърлицата, Сабрина…

— Като че ли не съм аз. Толкова много блести, че ще ослепи гостите ни.

— Така всички мъже ще гледат само теб.

Ще гледат само нея? Защо? Не, това беше шега и нямаше нужда да й обръща внимание. Филип потърси промени в спалнята.

— Мисис Хоули ми каза, че си се преместила тук още вчера. Ще можеш ли да останеш, докато ремонтират спалнята ти?

— Да, разбира се.

Филип погали френския стол, покрит с бледосиньо кадифе, който тя беше открила в една друга спалня. Беше все още красив, но едва ли щеше да издържи теглото му.

— Не съм го купила.

— Знам.

— Но ако го бях купила, щях да платя със собствените си пари.

— Добре. Готова ли си?

Докато слизаха по стълбите, изведнъж Сабрина се спря и тихо попита:

— Трябва да ти кажа за роклята, Филип. Много е скъпа. Наистина забравих да ти предложа да я платя от собствените си пари. Искаш ли?

— Не, смятай огърлицата и роклята за твой сватбен подарък.

Филип се замисли за миг.

— Тук има един гостенин, когото ти не си очаквала. Надявам се, че ще бъдеш доволна да го видиш.

Сабрина нямаше никаква представа кой би могъл да бъде, а той дори мъничко не й подсказа.

Гостите бяха насядали около огромната маса в балната зала. Чуваше се смях, весели закачки и шумолене на скъпи материи. Всички се забавляваха. Гостите около Филип се смееха най-силно, сигурно беше казал нещо много забавно. Сабрина кимна на графинята на Марч — красива млада дама, весела и непринудена.

Докато слугите сервираха печеното, Сабрина потърси с поглед леля си Баресфорд. Успокои се, когато я видя да се усмихва. Никой не беше отказал на поканата й. Всички бяха тук и това донякъде я разведряваше.

Реши да се присъедини към компанията на съпруга си. И дамите, и господата около него бяха погълнати от разговора. Според нея имаше само един мъж, който би могъл да се състезава по красота с Филип. Той седеше по средата, близо до леля й. Най-вероятно това беше графът на Марч.

Към десет часа в залата дойдоха още гости. Стават повече, отколкото на брачната церемония, помисли си Сабрина.

— Съпругът ти е направил от теб много красива дама, Сабрина — отбеляза леля й. — Представям си как би те изгледала Тереза Елиът. Жалко, че не е сред поканените, но мястото й не е тук, след всичко онова, което ти направи.

Изглежда леля й си беше променила мнението за нея и Сабрина се усмихна.

— Филип каза, че ако я види още веднъж, ще й извие врата като на пиле, но аз му внуших, че ако не я поканим, тя ще измисли нови сплетни за нас и той се съгласи. Съжалявам, че е решила да не дойде.

Половин час по-късно Тереза Елиът пристигна, придружавана от брат си Уилфред, който не изглеждаше никак щастлив. Ако трябваше да се определи с една дума — беше отчаян. Тя беше красива, но в очите й проблясваха заплашителни пламъчета.

— Само я погледни, Уилфред, как се е надула, като че ли всичко й принадлежи!

— Наистина й принадлежи и ако ти цениш положението си в обществото, по-добре скрий свирепия си поглед и се постарай да бъдеш по-мила. Нали не искаш всички да ти се присмиват, че си разправяла измислици?

Тереза се опита да овладее яростта, която бушуваше в гърдите й и тръгна заедно с брат си да поздрави съпрузите.

— Колко мило от ваша страна, че дойдохте — каза Сабрина и им кимна.

Тереза обаче беше забила поглед в силуета на виконта, който стоеше наблизо.

— Филип — извика нежно Сабрина и той се обърна, — мис Елиът и брат й Уилфред.

Филип тъкмо разговаряше с лорд Уилям Рамси. Очите му бяха загубили кадифената си нежност и топлина.

— Тъкмо казвах на Уилфред, милорд, че постъпихте много лошо, като се оженихте за мис Евърслей толкова прибързано. Никой от нас не можа да я опознае добре.

Филип се усмихна на Сабрина, после бавно отговори:

— Бих казал, Тереза, че ако не бях успял да я склоня да се ожени за мен толкова бързо, щях да изпусна най-красивата жена в Лондон. Ние от фамилията Мерсералт сме прочути с изключителната си проницателност, както знаеш. Уилфред, надявам се обучението ти върви добре?

— Да, милорд.

Филип погледна брата и сестрата, кимна и тръгна със съпругата си към балната зала.

— Това никак не ми хареса, но беше забавно. Ако тя се опита отново да те нагруби, Сабрина, имаш разрешението ми да захвърлиш чиния или чаша право в лицето й. Ако не й е достатъчно, можеш да я ритнеш отзад.

— Благодаря. Значи трябва да се залепя за нея и да чакам да ме обиди. Наистина ли мога да я ритна?

— Да, но гледай да не те видят гостите.

Още една двойка привлече вниманието й, но това беше тъкмо когато Филип я покани на танц.

— Хайде да танцуваме, Сабрина. Мисля, че поздравихме всички гости.

— И никой от тях не беше твоята „изненада“, Филип?

— Може би няма да се реши да дойде — каза той и взе ръката й.

Само след няколко минути Сабрина вече се смееше, а очите й искряха от щастие.

— Нали виждаш, Филип, не всички хора в Лондон са лоши и скучни.

— Ти се шегуваш. Възможно ли е?

— Много бързо забравям тревогите, когато танцувам с теб. А, щях да забравя да ти кажа, че харесвам граф Марч и съпругата му. Много са мили.

Филип си спомни съветите на Джулиън, когато бяха в клуба, и каза:

— Джулиън просто следва своите правила на живот. Никога не съм виждал досега някоя млада дама да успее да му сложи юздите.

— Какво искаш да кажеш?

Всички танцуващи изведнъж се отдръпнаха и Филип я завъртя толкова силно, че отлетяха чак в средата на залата. Когато отново забави стъпките си, тя се притисна до него и щастлива каза:

— О, това беше чудесно!

Той целуна къдриците на челото й точно където минаваше розовата й панделка. Много добре се беше облякла, имаше вкус. Тя се притисна до него и той се смути. Не това имаше предвид, не това…

— Ето — каза той, когато танцът свърши, — нашият дългоочакван гост дойде. Ако не греша, той иска да танцува с теб.

Сабрина се обърна и видя Ричард Кларъндън. Беше много изненадана. Усети и студенината в гласа на Филип. Колко странно!

— Ричард — каза Сабрина и направи реверанс. Ричард се беше вторачил в красивото създание, което цялото блестеше, и за миг забрави какво трябва да направи.

— Как си, Сабрина?

— Добре, благодаря, Ричард.

— Щастлив съм да те видя, Ричард — каза Филип. — Съпругата ми много обича да танцува валс. Би могъл да я поканиш?

Сабрина си спомни онази нощ в Морленд, когато той й крещеше, че трябва да му се подчини и побърза да каже:

— Може би Ричард не желае да танцува с мен, Филип.

Ричард Кларъндън едва кимна и взе ръката й. Тя се усмихна и се изчерви. Ричард беше много по-висок от Филип.

— Господи, Филип, какво, по дяволите, правиш? Да не си си загубил ума?

Филип се обърна и видя Чарлз. Погледна за миг ръцете си и каза:

— Кларъндън току-що пристигна в града, Чарли. Той също е приятел. Да не искаш да заключа вратите си за него?

— Той все още я желае, Филип. Само виж как я гледа. Ти буквално му поставяш Сабрина в ръцете. На твое място не бих го направил.

Филип само вдигна рамене.

— Извини ме, Чарлз, отивам да танцувам с Тереза. Не мога да се стърпя да чуя какво е намислила този път. Или ще започна да се смея на глупостите й, или ще я оставя съвсем сама по средата на танца. Кое мислиш е за предпочитане?