Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Барон (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
An Honorable Offer [= The Offer], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 92 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Катрин Каултър. Сабрина

ИК „Бард“, 1999

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от didinkata)

Глава 12

Маркизът стоеше до прозорците и гледаше снега навън. Още щом го видя, Елизабет усети как стомахът й се свива. Никога не беше пожелавала друг мъж така. Беше много красив — целият изтъкан от сила, лицето му излъчваше твърдост и непоколебимост. Толкова силно я привличаше, че тя не можеше да му устои — всъщност нито една жена не би могла да му устои. Елизабет преглътна и протегна ръце напред.

— Ричард, как така сте решили да дойдете в Йоркшир н такова време? Със сигурност в Лондон е много по-приятно.

Маркиз Арисдейл трепна, изправи се и тръгна към Елизабет. Докато прекосяваше стаята, на лицето му се появи усмивка — традиционна за такива срещи, но въпреки това на Елизабет дъхът й спря. Маркизът взе ръката й, поднесе я към устните си и нежно я целуна.

— Удоволствие е да ви видя, Елизабет. Виждам, че бракът ви се отразява добре. Съжалявам, че не можах да присъствам на сватбата ви.

Елизабет цялата се разтрепери, когато маркизът докосваше с устни ръката й. Не можа да се овладее, въпреки че знаеше, че той е истински развратник и голям женкар, който можеше да се забавлява с всяка една жена, стига да има удобен случай. Елизабет го познаваше отдавна, но това нямаше никакво значение за нея. Това, което я интересуваше сега бе съвсем друго. Елизабет бе вече омъжена жена и знаеше много добре какво точно искат мъжете от жените. Чудеше се какво ли ще стане, ако реши да се люби с Ричард. Червенина изби по страните й, докато си представяше как Ричард сваля дрехите й. Едва ли ще бъде по начина, по който го прави Тревор — той не е толкова жесток и безскрупулен.

— Къде е Сабрина, Елизабет?

Той искаше да види Сабрина! Изведнъж студенина заля цялото й тяло. Елизабет сведе поглед и отговори с треперещ глас:

— Седни, Ричард, моля те! Новината, която имам за теб не е хубава.

— Глупости, жено! Какъв дявол те е обзел пак?

Изведнъж Елизабет разбра колко различен е той от образа, който тя си беше изградила за него. Сега бе съвсем различен, готов дори да убие, ако се наложи.

— Моля те, Ричард — каза тя и му посочи синьото кресло.

— Достатъчно! Кажи ми къде е Сабрина?

Въпреки нежеланието си, Ричард все пак седна. Елизабет усещаше напрежението, което го беше обхванало. Беше на ръба на избухването. Точно това много я изплаши. Направо я шокира.

Изведнъж много й се прииска да може да каже какво точно е направила Сабрина, да му съобщи как малката принцеса се е държала като съвсем обикновена проститутка, а после се е разкаяла и е избягала от къщи, но не беше чак толкова глупава. Ричард беше непредсказуем. Твърде възможно бе да се разяри и току виж убил Тревор, а ако това се случи, тя няма да получи нищо. Ето защо Елизабет реши да се успокои, за да може да разсъждава по-трезво.

— Сабрина изчезна — отговори тя и наведе глава, за да го изчака да осъзнае чутото.

— Сабрина не е магьосница, никога не съм я виждал да лети на метла. Що за глупости говориш! Какъв дявол те е прихванал? Как така „изчезнала“?

— Просто го приеми, Ричард. Тя напусна имението в неделя, преди да започне виелицата. Оставила е на дядо някакво писмо, в което е написала, че възнамерява да отиде при леля Баресфорд в Лондон. Разбира се, ние нищо друго не знаем, но се опасяваме, че може да й се е случило нещо лошо.

Маркизът се разсмя, но звукът съвсем не приличаше на смях. После наведе глава и се загледа в нея — погледът му направо я пронизваше и в очите му прозираше заплаха.

— По дяволите, Елизабет, това е пълна идиотщина! Сабрина знаеше, че ще дойда да я посетя днес. Всъщност абсолютно съм сигурен, че тя знаеше истинската причина за моето идване.

Елизабет много искаше да се разсмее, но успя да се сдържи. Едва ли Ричард можеше да си представи каква възможност й предоставяше. Тя вдигна глава и го погледна.

— Знаеш ли, Ричард, ти току-що изясни причината за нейното бягство!

Ако тя беше мъж, той сигурно щеше да убие. Елизабет знаеше това и вътрешно тържествуваше. Да, Ричард ще трябва да си отвоюва позициите сам.

— Това е долна лъжа, Елизабет, и ти го знаеш! — Ричард се обърна и се отправи към вратата.

Елизабет скочи енергично и извика:

— Къде тръгна, Ричард?

Той отговори, без да се обръща, дори не забави ход:

— Отивам да се видя с графа. Ясно ми е, че от теб не мога да получа разумен отговор на въпросите си. Никак не си се променила, Елизабет!

Ричард излезе, а Елизабет остана сама в средата на огромната гостна, чупейки ръце. Беше й студено. Какво имаше предвид Ричард?!

 

 

Сабрина тичаше надолу по тясната пътека, която сякаш нямаше край. Много хора я наблюдаваха, но никой не й се притече на помощ. Тя реши да промени посоката, когато изведнъж чу стъпки. Някой идваше зад нея. Беше Тревор. Очите му излъчваха съблазън и похот. Тя отстъпи назад. Нещо остро се заби в гърба й. Извика и се обърна. Хората продължаваха да я гледат как плаче и се измъчва, но никой не го беше грижа, никой не й се притече на помощ. Тревор беше почти до нея. Протегна ръка, за да я хване, и тя извика още по-силно точно когато ръката я докосна.

— Сабрина, събуди се!

Но кошмарът не я напускаше, държеше я здраво в лапите си и тя отново беше там, при онези студени хора, които непрекъснато я гледаха. Ръката отново я докосна, този път почти я разтърси.

— Събуди се, имаш кошмар! Хайде, скъпа!

Тя отвори очи и се вгледа в лицето му. Беше Филип, Изведнъж почувства такова силно успокоение, което като че ли изпълни всяка частица от тялото й. Сабрина се изправи бързо, хвърли се на врата му, силно го прегърна и заговори:

— Лицата! Имаше толкова много лица, но нито едно не каза нищо… Само ме гледаха… Не ги интересуваше… Никой не ми помогна…

Филип също я прегърна, милваше косата й и й говореше:

— Всичко е наред, Сабрина, няма от какво да се страхуваш. Ти си тук, аз съм при теб и няма да позволя на този кошмар да се върне отново. Какви бяха тези лица?

Момичето дълбоко въздъхна и изхлипа. После се отдръпна леко назад и се вгледа в лицето му.

— Имаше много лица. Може би бяха портретите. Те са толкова много, но всичките са покойници, затова и не можеха да ми помогнат.

Филип се опита да говори още по-спокойно, за да може и тя да се успокои.

— Значи ти си отишла при портретите, за да избягаш от Тревор, така ли?

— Да — отговори Сабрина и отново изхлипа.

Това беше единственият й отговор. Тя се умълча — вероятно се опитваше да си подреди мислите и да се овладее.

— Коя си ти, Сабрина? Кой е този Тревор?

Как искаше да му каже всичко! Но… не можеше. Докато Тревор и Елизабет са в имението Монмаут, тя никога няма да може да се върне там, нито пък има желание да го направи. Можеше да си представи как би реагирал Филип, ако му разкаже цялата история. Сигурно би я върнал веднага вкъщи и би я накарал да се срещне с Тревор. Един господ знае какво пък ще направи дядо й! Не, тя не би позволила това да стане. Ще трябва да събере достатъчно сили, за да напусне Йоркшир и да отиде при леля си Баресфорд. Помисли си за дядо си. Той едва ли знаеше, че е жива, нямаше как да го разбере. Очите й го напълниха със сълзи. Тръсна глава и се опита да се овладее. Плачът нямаше да й помогне, а само щеше да стане причина за още въпроси от страна на Филип. Сабрина реши, че трябва на всяка цена да се освободи от неговото присъствие.

— Нали казах вече, че името ми е Сабрина Евърслей. Тревор е човек, който не те интересува.

— Това може и да е вярно, но аз зная, че той е едно копеле, което дълбоко те е наранило. Искам да науча истината, но ако ти настояваш да я скриеш от мен засега — добре. Имаме достатъчно време. Малките тайни винаги са ме привличали. Да, имам и търпение, и време.

Филип й помогна да се настани удобно на възглавницата, но Сабрина веднага се подпря на лакти и попита:

— Парите ми! Къде са ми парите? Какво си направил с моите пари?

— Предполагам, че говориш за трите лири и няколкото шилинга, които намерих в блузата ти.

— Знаеш много добре за какво говоря. Къде са?

Филип първо реши да я притесни. После се отказа.

Колко странно! Как изведнъж всичко се промени! Той стана от леглото и се обърна към нея:

— Разбира се, наблизо няма игрален дом. Твоите три лири са на сигурно място, уверявам те. Трябва да хапнеш още малко супа. Настоявам! Нали не искаш да се върнеш вкъщи като бедно сираче, умряло от глад!

Сабрина отново усети сълзите в очите си.

— Моят дом е в Лондон. Там трябва да се върна, когато се възстановя напълно.

— Досещам се какво ще ми кажеш — че си излязла на малка разходка в студената зимна утрин и изведнъж си попаднала в гората Епингъм?

Сабрина се разтрепери. Той сигурно се беше ядосал.

— Бях на гости на мои близки. Живея с леля си в Лондон. Моля те, Филип, помогни ми да се върна при нея!

— Кои са тези твои близки, които си посетила?

Сабрина го погледна — брадичката й трепереше.

— Как се казва леля ти?

Брадичката й още повече се разтрепери. Погледна някъде над рамото му и отговори:

— Тя е омъжена в Лондон за един търговец. Нейното име едва ли ти е познато.

— Разбирам — ти си сираче.

Тя се облегна назад. Смирението й означаваше „да“ за Филип. Всъщност тя никога не се е смятала за сираче, дори когато двамата й родители починаха. Спомни си лицето на майка си в деня, когато получиха съобщението, че съпругът й е убит край Сюдад Родриго. Много кратко време, след това почина и майка й. Да, Сабрина наистина беше сираче. Тя кимна мълчаливо.

— Господи, колко си упорита! Как ще те върна при леля ти, като не зная името й, не зная коя е?!

— Нали ти казах, че се връщах в Лондон, исках да взема дилижанса, който минава през Борамууд. Отивах натам, но конят ми си навехна крака. Не знаех, че ще вали сняг, всъщност знаех, но мислех, че ще престане.

Виконтът стана. По всичко личеше, че не харесва начина, по който се държи с него.

— Достатъчно, Сабрина! Ако продължиш да ми разказваш тези небивалици, когато се възстановиш, мисля, че ще те набия!

— Мъжете винаги заплашват, — каза тя, гледайки го с презрение. — Нито един мъж не мисли за нищо друго, освен за заплахи!

Филип само се усмихна.

— Спести ми твоето възмущение! Много добре знаеш, че всичките думи, които ми наговори, са лъжа. Единствената истина е свързана с този Тревор, когото, когато открия, ще убия без никакво колебание. Сега се успокой, мила лейди! Ще отида да ти донеса супа.

— Не смей да ме наричаш така!

Прекалено бързо реагира Сабрина, това бе достатъчно доказателство за него — беше познал. Тя сама се издаде. Лицето й бе застинало. Филип се почувства спокоен да отговори:

— Въпреки липсата на пръстен с печат, не е трудно да се досети човек. Това няма никакво значение. Не съм свикнал дамите от обществото да се отнасят с пренебрежение към мен. Въпреки твоя изблик на безочие и нахалство, ти принадлежиш към същото общество.

Сабрина клатеше глава, за да отрече думите му, но изведнъж се закашля. Филип се наведе към нея и силно и дръпна към себе си, за да може да се изправи, и внимателно започна да разтрива гърба й, за да може спазъмът да премине.

— Толкова съм объркана…

Топлият й дъх докосваше рамото му.

— Знам. Не се измъчвай повече.

Филип й помогна да легне отново на възглавницата и придърпа завивките. После стана и тръгна към вратата, но се спря и се обърна към нея. Сабрина лежеше тихо и спокойно, но ръцете й бяха свити в юмруци. Какво, по, дяволите, се беше случило? Какво ще стане, ако тя не му каже истината? А ако му каже, какво би означавало това за него?