Никола Вапцаров
Горки

Аз бях в завод

с опушено, ниско небе,

където живота притиска

с чугунени лапи

и черния труд

бразди по челата.

 

И колко бе трудно

да можеш събуди

живота във този народ.

Да срутиш огромния

пласт от лъжи,

                който тежи

над този живот.

 

Аз бях във завод

с опушено, ниско небе,

където живота притиска,

а дните — ръждясали гайки —

затягат душите.

 

Но помня, когато четяхме

        „На дне“

        или

        „Майка“,

пробиваше слънцето

        мрачния свод

        на този завод,

        блестяха очите.

И хората скрити

във свойте бордеи,

човъркаха своята мисъл ръждива

и бяха щастливи,

и бяха щастливи…

 

Но днеска

при мене пристигна огняра

и каза:

„Вапцаров,

вентила за прясната пара

        затворен.“

Аз троснато гледах,

но той си отиде нагоре,

жестоко обиден.

 

След него нахълта ковача

и пита сърдито:

„Верно ли, братче,

верно ли — вика —

онзи, старика,

        починал?“

 

Изстинах и казах с омраза,

с съвсем безпредметна омраза

му казах:

„Аз, куче, те учих

да бъдеш конкретен,

а ти шикалкавиш!

Кой е починал?

                Разправяй!“

 

Разбрах и излязох на двора.

В машинната зала

ми стана задушно,

машинната зала

        бе тясна

        за моята горест,

машинната зала

        бе пуста

        за моите чувства.

 

И чух как ковача

        разправяше някому глухо:

— Той, братче,

така ни познава,

и мене, и тебе,

и всички.

Тури те в някоя книга

и казва: „Не шавай!“

И после четеш

                и примигаш,

и сам се познаваш.

 

Да кажем така ти се случи,

че имаш дете.

Детето чете.

Така че… борави със книгата,

                                значи.

 

А нямаш пари.

Така ти се случи,

че нямаш пари.

Той казва:

        „Детето трябва да учи

        това, към което

        му тегли сърцето.“

 

Да кажеме, ти се завръщаш,

намръщен се връщаш

        във къщи.

В душата — горчилка.

Сърцето ти болка притиска.

Набиваш жена си,

а онзи ге гледа изниско

под своите вежди,

гледа във тебе

и пита:

„Комай не достигат парите

за хлеба?“ —

 

Другия слушаше

тъй простодушно

                захласнат

и толкова ясно му ставаше

                                всичко сега,

че сякаш живота

                пред него вратите

                                разтвори,

че сякаш в гърдите

                се топеше буца

                                от снег.

 

И той промърмори,

едва промърмори:

„Това се казва човек!“