Никола Вапцаров
Зора

Зора. Събужда се града.

Сиренен вой.

След туй покой

и пустота…

Това е може би минута,

о, не минута,

то е миг.

И после пак отново тътен.

Денят разгонва с слънчев щик

стадата черни на нощта.

Зора.

Събужда се града…

 

Събуждаш се тогаз и ти

от своя сън.

Отвън —

сирените надуват

прегракналите си гърла.

Денят във стаята нахлува

през помътените стъкла.

И ти неволно се усмихваш

на тази бодра светлина,

която тъй упорно плиска,

шуми в зелените листа.

И тръгваш. Накъде?

Не знаеш.

Вървиш към непознат завод,

защото там остави всичко,

остави целия живот.

Ти чувстваш — още маховика

облъхва те с приятен хлад,

сирените — те тебе викат,

те непрестанно те зоват.

Но где? На — пътя е заприщен:

навред затворени врати…

В гърдите ти, като в огнище,

като в вулкан, протест дими.

Разбираш цялата нелепост

на този див, объкан свят

и тръгваш като вълк напреко

със твърди стъпки. А зад теб

ти чувстваш здраво как напира,

обгръща със ръце града

метежен порив. И разбираш:

— Зора. Събужда се света.