Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 37 гласа)
Набиране
Мартин Митов
Източник
Словото

Издание: Никола Вапцаров. Съчинения, „Български писател“, С. 1979, под редакцията на Бойка Вапцарова


Ти помниш ли

морето и машините

и трюмовете, пълни

                                с лепкав мрак?

И онзи див копнеж

                                по Филипините,

по едрите звезди

                        над Фамагуста?

Ти помниш ли поне един моряк,

нехвърлил жаден взор далече,

там, дето в гаснещата вечер

дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас

                                        полека-лека

изстиваха последните надежди

и вярата

                в доброто

                                и в човека,

в романтиката,

                        в празните

                                        копнежи?

Ти помниш ли как

                        някак много бързо

ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се.

                        Късно.

Бяхме вързани жестоко.

Като някакви животни в клетка

светкаха

очите жадно

и търсеха,

                и молеха пощада.

 

А бяхме млади,

                        бяхме толкоз млади!…

И после… после

                        някаква омраза

се впиваше дълбоко във сърцата.

Като гангрена,

не, като проказа

тя раснеше,

                разкапваше душата,

тя сплиташе жестоките си мрежи

на пустота

                и мрачна безнадеждност,

тя пъплеше в кръвта,

                                тя виеше с закана,

а беше рано, беше много рано…

 

А там —

високо във небето,

                        чудно

трептяха пак на чайките крилата.

Небето пак блестеше

                                като слюда,

простора пак бе син и необятен,

на хоризонта пак полека-лека

се губеха платната

                                всяка вечер

и мачтите изчезваха далеко,

но ние бяхме ослепели вече.

За мен това е минало — неважно.

Но ний деляхме сламения одър

и тебе чувствам нужда да разкажа

как вярвам аз и колко днес съм бодър.

 

Това е новото, което ме възпира

да не пробия

                своя

                        слепоочник.

То злобата в сърцето

                                трансформира

в една борба,

                която

                        днес

                                клокочи.

И то ще ни повърне Филипините

и едрите звезди

                        над Фамагуста,

и радостта

                помръкнала в сърцето,

и мъртвата ни обич към машините,

и синята безбрежност на морето,

където вятъра на тропика се чувства.

 

Сега е нощ.

Машината ритмично

                        припява

                                и навява топла вера.

Да знаеш ти живота как обичам!

И колко мразя

                празните

                        химери…

 

За мен е ясно, както че ще съмне —

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта

                                        тъмен,

да, нашто

        ярко

                слънце

                        ще просветне.

И нека като пеперуда малка

крилата ми

                опърли най-подире.

Не ще проклинам,

                        няма да се вайкам,

защото все пак, знам,

                                ще се умира.

Но да умреш, когато

                                се отърсва

земята

        от отровната си

                        плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен,

                да, това е песен!

Край
Читателите на „Писмо“ са прочели и: