Айзък Азимов
Двестагодишният човек (6)

6.

Не се оказа толкова лесно. Сър се бе изчервил, бе казал: „Господи“, бе се обърнал и излязъл от стаята.

Малка мис успя да го убеди, предизвикателно и грубо — и то пред Ендрю. В течение на тридесет години никой не се бе колебал да говори пред Ендрю, независимо дали разговорът се отнасяше до него или не. Той беше само робот.

— Татко, защо го приемаш като лична обида? — каза му тя. — Той пак ще бъде тук. Ще ни бъде верен. Ендрю не може да постъпва другояче. Това е вградено в него. Той иска само една формалност на думи. Иска да бъде наричан свободен. Толкова ли е ужасно? Нима не го е заслужил? За бога, ние с него говорим за това от години.

— Значи от години говорите?

— Да и той постоянно отлагаше от страх да не те обиди. Аз го накарах да говори с теб.

— Той не знае какво е свобода. Той е робот.

— Татко, ти не го познаваш. Прочел е всичко, което имаме в библиотеката. Не зная какво чувствува вътре в себе си, но не зная какви са и твоите чувства. Когато разговаряш с него, виждаш, че реагира на различни абстракции също като теб и мен, а какво друго има значение? Ако реакциите на някой друг са като твоите, какво повече можеш да искаш?

— Законът няма да възприеме подобно отношение — рече гневно Сър. — Слушай, ти! — обърна се той към Ендрю с нарочно груб глас. — Не мога да те освободя освен по законен път, а ако отидем в съда, не само че няма да получиш свободата си, но и законът ще бъде официално уведомен за парите ти. Ще ти кажат, че роботът няма право да печели пари. Нима това бълнуване заслужава да загубиш парите си?

— Свободата няма цена, сър, — отвърна Ендрю. — Дори само възможността да придобия свободата си заслужава парите.