Айзък Азимов
Голото слънце (7)

Един лекар е заставен да говори

Данийл се появи на вратата.

— Какво се е случило, колега Елай…

Но нямаше нужда от обяснения. Гласът му се извиси до силен, отекващ вик:

— Роботи на Ханис Груър! Господарят ви е в беда! Роботи!

Незабавно една метална фигура се появи в трапезарията, а след нея, за минута-две, влязоха около дузина други. Три от тях внимателно отнесоха Груър. Останалите с усърдие се заловиха да оправят безпорядъка и да съберат пръснатите по пода съдове.

— Вие там, роботите! — внезапно се провикна Данийл. — Оставете стъкларията. Организирайте претърсване. Проверете дали няма човек в къщата. Вдигнете под тревога роботите в района. Да се претърси всеки акър от имението. Ако откриете човек, задръжте го. Не го наранявайте — излишен съвет, — но и не го изпускайте. Ако не намерите никого, съобщете ми. Аз ще остана на тази видеокомбинация.

След като роботите се пръснаха, Елайджа промърмори на Данийл:

— Това се казва начало. Отрова, разбира се.

— Да. Поне това е ясно, колега Елайджа. — Данийл седна бавно, сякаш усети слабост в коленете си. Бейли никога не беше го виждал да извършва действие, напомнящо нещо толкова човешко като отмалели колене.

Данийл каза:

— Не е добре за моя механизъм да гледам как страда човек.

— Не можеше да направиш нищо.

— Разбирам и все пак мисловните ми връзки са нарушени. Това, което изпитвам, от човешка гледна точка би могло да се нарече шок.

— Тогава се опитай да го превъзмогнеш. — Бейли не можеше да прояви нито търпение, нито съчувствие към този разкиснал се робот. — Трябва да обсъдим дребния въпрос за виновника. Няма отрова без отровител.

— Би могло да е натравяне с храна.

— Случайно натравяне с храна ли? В свят, така прецизно устроен? Никога. Освен това отровата беше сложена в течност и последиците бяха внезапни и фатални. Дозата е била голяма. Слушай, Данийл, отивам в съседната стая да пообмисля нещата. Свържи се с госпожа Делмар. Разбери дали си е вкъщи и провери разстоянието между имението й и това на Груър.

— Нима смятате, че тя…

Бейли вдигна ръка.

— Просто провери. Хайде.

Той напусна стаята, търсейки уединение. Разбира се, в толкова кратко време не можеше да има два самостоятелни опита за убийство в свят като Солария. И ако съществуваше връзка, първото предположение бе, че думите на Груър за заговора са истина.

Обземаше го познатото чувство на възбуда. Беше дошъл тук с мисълта за опасността, застрашаваща Земята и него самия. Самото убийство стоеше на по-заден план, но ето че започваше преследването. Стисна челюсти.

В края на краищата убиецът или убийците (или убийцата) бяха нанесли удар в негово присъствие и това го засегна. Нима дотолкова го подценяваха? Професионалната му гордост бе наранена. Бейли съзнаваше това и то бе добре дошло за него. Най-малкото, този факт му даваше основание да разглежда случая като най-обикновено убийство, без дори да го свързва със заплахата, надвиснала над Земята.

Данийл го беше открил и сега идваше насреща му.

— Изпълних нарежданията ви, колега Елайджа. Свързах се с госпожа Делмар по видеофона, тя си е вкъщи — на повече от хиляда мили от имението на инспектор Груър.

Бейли отвърна:

— Ще се видя с нея по-късно. Искам да кажа, ще се свържа по видеофона. — Той отправи замислен поглед към Данийл. — Как мислиш, има ли тя някаква връзка с това престъпление?

— Очевидно пряка връзка няма, колега Елайджа.

— Това означава ли, че може да има косвена връзка?

— Тя е могла да накара някой друг да го направи.

— Някой друг ли? — попита бързо Бейли. — Кой?

— Това не мога да зная, колега Елайджа.

— Ако някой е действувал вместо нея, този някой трябва да е бил на местопрестъплението.

— Да — рече Данийл, — някой трябва да е бил там, за да постави отровата в течността.

— Не допускаш ли, че отровната течност може да е била приготвена предварително същия ден? Да кажем, доста по-рано.

— Мислих върху това, колега Елайджа — поде спокойно Данийл — и затова употребих думата „очевидно“, когато заявих, че госпожа Делмар не е пряко свързана с престъплението. Било е в кръга на нейните възможности да се появи там много по-рано. Добре би било да проверим какво е правила през деня.

— Ще го направим. Ще проверим дали физически е присъствувала у дома си през цялото време.

Устните на Бейли потръпнаха. Беше допускал, че в някои случаи логиката на робота може да се окаже неефикасна, но сега бе убеден в това. Както беше казал експертът: логични, но не и разумни.

Той добави:

— Хайде да се върнем в залата за видеоконтакти и да се свържем с имението на Груър.

Стаята блестеше от чистота и ред. Нищо не напомняше, че тук, преди по-малко от час човек се бе мятал в агония.

Три робота се бяха изправили с гръб към стената, в обичайната за тях поза на почтително смирение. Бейли попита:

— Какво ново за господаря ви?

Средният отвърна:

— Лекарят го преглежда, господарю.

— По видеофона или лично?

— По видеофона, господарю.

— Какво казва лекарят? Ще оживее ли господарят ви?

— Още не е сигурно, господарю.

Бейли каза:

— Претърсихте ли къщата?

— Основно, господарю.

— Открихте ли следи от друг човек, освен вашия господар?

— Не, господарю.

— Няма ли следи от човешко присъствие през последните часове?

— Няма, господарю.

— Претърсвате ли района наоколо?

— Да, господарю.

— Някакви резултати до този момент?

— Не, господарю.

Бейли кимна и каза;

— Искам да говоря с робота, който обслужваше масата тази вечер.

— Той е на преглед, господарю. Реакциите му са объркани.

— Може ли да говори?

— Да, господарю.

— Тогава го доведете незабавно.

Но роботът се забави и Бейли започна отново:

— Казах да…

Данийл го прекъсна с равен глас:

— Между този тип роботи съществува радиовръзка. Роботът, който ви е нужен, е повикан. Ако се бави, то това се дължи на разстроените му реакции в резултат на случилото се.

Бейли кимна. Можеше да се досети за радиовръзката. В този свят, който изцяло се крепеше на роботи, би била необходима някаква вътрешна връзка между тях, за да съществува системата. Това обясняваше защо при повикване на един робот можеха да се явят цяла дузина, но само в случай на нужда, иначе не.

Влезе един робот. Той накуцваше и тътреше единия си крак. Бейли се зачуди, после сви рамене. Дори при по-примитивните земни роботи последиците от увреждането на позитронните връзки са незабележими за неспециалиста. Прекъснатата връзка би могла да наруши функционирането на крака, както бе в случая, и този факт би бил показателен за робоспециалиста, но без никакво значение за останалите.

Бейли започна внимателно:

— Спомняш ли си безцветната течност на масата на господаря си, от която ти му наля в бокала?

Роботът отговори:

— Та, госпотарю.

И дефект в артикулацията! Бейли каза:

— Какво представляваше течността?

— Вота, госпотарю.

— Само вода? Нищо друго?

— Само вота, госпотарю.

— Откъде я взе?

— От крана на ретервоара, госпотарю.

— Тя престоя ли в кухнята, преди да я донесеш?

— Госпотарят я претпочиташе не много стутена, госпотарю. Имахме постоянна заповет та я наливаме етин час прети храна.

Колко удобно за всеки, който е знаел това, помисли си Бейли.

— Нека някой робот да ме свърже с лекаря, който преглежда господаря ви, веднага щом се освободи. А докато стане това, искам друг да ми обясни как работи кранът на резервоара. Искам да знам как става водоснабдяването тук.

 

 

Лекарят се освободи скоро. Това беше най-старият космолит, когото Бейли бе виждал, което означаваше, че той може да е на повече от триста години. По ръцете му изпъкваха вени, а ниско подстриганата му коса бе чисто бяла. Имаше навика да почуква с нокът издадените си предни зъби, при което се чуваше слаб потракващ звук, който беше неприятен за Бейли. Казваше се Алтим Тул. Лекарят каза:

— За щастие той повърна значителна част от отровата. Но може и да не оживее. Трагична история. — Въздъхна тежко.

— Каква е отровата, докторе? — попита Бейли.

— Боя се, че не знам. — Трак-трак-трак.

— Какво? — възкликна Бейли. — Как го лекувате тогава?

— Директно стимулиране на нервно-мускулната система, за да се предотврати парализата, но като изключим това, оставил съм нещата да следват естествения си ход. — Лицето му, с бледожълтеникав цвят като на износена висококачествена кожа, придоби умолително изражение. — С тези неща нямаме много опит. Не помня друг такъв случай в повече от двестагодишната си практика.

Бейли го изгледа с презрение.

— Сигурно ви е известно, че съществуват такива неща като отрови?

— О, да. — Трак-трак. — Всеки го знае.

— Имате филми-справочници, от тях можете да получите информация.

— За това са нужни дни. Има безброй видове минерални отрови. Тук използуваме инсектициди и не е невъзможно да получим бактерийни токсини. Дори да са описани във филмите, ще ни трябва много време, за да намерим апаратура и да открием начина на изследването им.

— Ако на Солария никой не знае — каза мрачно Бейли, — бих ви препоръчал да се свържете с някой от другите светове и да разберете. Междувременно би било добре да проверите за отрова в резервоара на Груър. Идете лично, ако трябва, и го направете.

Бейли се отнасяше с груба безцеремонност към един уважаван космолит, нареждаше му като на някакъв робот, без да си дава сметка колко неуместно е това. Пък и другият не се противеше.

Доктор Тул се обади колебливо:

— Как може да има отрова в резервоара? Не е възможно.

— Вероятно няма — съгласи се Бейли, — но все пак проверете, за да сме сигурни.

Резервоарът — каква нищожна вероятност наистина. От обяснението на робота бе станало ясно, че това е типичен за Солария начин на самозащита. Водата можеше да попадне там от всякакви източници и да бъде пригодена за употреба. Микроорганизмите и мъртвите органични вещества биваха отстранявани. Извършваше се аерация в необходимата степен и се вкарваше точно това минимално количество от разновидни йони, което бе най-благоприятно за тялото. Малко вероятно беше някоя отрова да остане след една или друга от пречиствателните операции.

Все пак, ако надеждността на резервоара беше непосредствено установена, това би изяснило въпроса за времето на убийството. Трябваше само да се установи този час преди ядене, когато каната с вода (изложена на въздействието на въздуха, помисли си с раздразнение Бейли) е била оставена да се затопля бавно благодарение на прищявката на Груър.

Но доктор Тул попита намръщено:

— Ами как да проверя резервоара?

— Йосафате! Вземете едно животно с вас. Инжектирайте във вените му вода от крана или го накарайте да пие от нея. Напрегнете си мозъка. И направете същото с онова, което е останало в каната; ако откриете отрова — както и трябва да се очаква, — направете някои от анализите, описани във филмите. Намерете някой по-прост начин за анализ. Направете нещо.

— Чакайте, чакайте. Каква кана?

— Каната, в която е била водата. Каната, от която роботът е налял отровното питие.

— Боже мой… предполагам, че са я измили. Домашната свита, разбира се, не би я оставила там.

Бейли изпъшка. Естествено! Невъзможно беше да се запазят някакви доказателства при толкова усърдни роботи, които непрекъснато ги унищожават в името на домакинските си задължения. Би трябвало да им заповяда да оставят каната, но, разбира се, в това чуждо общество той никога не можеше да реагира правилно.

Йосафате!

 

 

Най-накрая дойде съобщение, че имението на Груър е чисто; никаква следа от непозволено присъствие на човек.

Данийл каза:

— Това като че усложнява загадката, колега Елайджа, защото, както изглежда, няма кой да изпълни ролята на отровителя.

Бейли бе потънал в мисли и едва го чу. Той каза:

— Какво?… Съвсем не. Съвсем не. Това изяснява нещата. — Той не му обясни нищо, съзнавайки напълно, че Данийл не би разбрал, нито би повярвал това, което Бейли със сигурност знаеше, че е истина.

Но Данийл не поиска обяснение. Подобно нахлуване в човешките мисли не би подобавало на един робот.

Бейли неспокойно крачеше напред-назад, плашейки се от приближаването на периода за сън, когато страховете от откритото пространство нарастваха, а копнежът по Земята се усилваше. Изпитваше почти трескаво желание непрекъснато да върши нещо.

Каза на Данийл:

— Какво пък, бих могъл отново да се видя с госпожа Делмар. Нареди на робота да установи контакт.

Отидоха в залата за видеоконтакти, където някакъв робот умело манипулираше с металните си пръсти. Бейли го наблюдаваше разсеяно, потънал в обърканите си мисли, които отстъпиха място на внезапно удивление, когато богато наредена маса изпълни ненадейно другата половина на стаята.

Чу се гласът на Гладиа:

— Здравейте. — Миг по-късно тя се появи в зрителното поле и седна. — Не се учудвайте, Елайджа. Просто е време за вечеря. И съм доста грижливо облечена. Виждате ли?

Наистина беше така. Бледосинята рокля обгръщаше с мек блясък крайниците й чак до китките и глезените. Жълта пелеринка прилепваше около шията и раменете й, малко по-светла от косата й, която сега бе оформена в грижливо подредени вълни.

— Не исках да прекъсвам вечерята ви — каза Бейли.

— Не съм започнала още. Хайде да се храним заедно.

Той я погледна подозрително.

— Заедно ли?

Тя се разсмя.

— Вие, земляните, сте толкова забавни. Не искам да кажа да присъствувате лично. Нима е възможно? Исках да кажа да отидете във вашата трапезария, тогава ще можем да вечеряме заедно.

— Но ако изляза оттук…

— Видеотехникът може да поддържа контакта.

При тези думи Данийл кимна сдържано, а Бейли се обърна и тръгна малко несигурно към вратата. Гладиа, заедно с масата, с цялата й украса и с всичко върху нея, се движеше с него.

Тя се усмихваше окуражаващо.

— Виждате ли? Вашият техник поддържа контакта.

Бейли и Данийл се заизкачваха по някаква неподвижна рампа — Бейли не си спомняше да е минавал оттам. Очевидно имаше множество възможни пътища между всеки две стаи в този невъзможен дом, а той знаеше само няколко от тях: Данийл, разбира се, ги знаеше всичките.

И движейки се през стените, понякога малко под нивото на пода, понякога малко над него, до тях винаги беше Гладиа с нейната маса.

Бейли се спря и промърмори:

— Трябва време, за да свикне човек.

— Свят ли ви се завива? — бързо се обади Гладиа.

— Малко.

— Тогава знаете ли какво. Накарайте техниците да ме замразят на това място. Като се настаните във вашата трапезария и всичко е готово, могат отново да ни свържат.

Данийл каза:

— Аз ще се разпоредя, колега Елайджа.

Когато пристигнаха, масата бе сложена за вечеря, от чиниите с тъмнокафява супа, из която плуваха кубчета месо, се издигаше па̀ра, а в центъра огромна печена патица чакаше да бъде нарязана. Данийл каза нещо на обслужващия робот и приготвените два стола спокойно и сръчно бяха преместени от едната страна на масата.

Като по даден знак, отсрещната стена сякаш се отдръпна, а масата видимо се удължи и на срещуположния край седна Гладиа. Стая със стая и маса с маса се съединиха така съвършено, че ако не бяха различните шарки по стените и пода и различните сервизи на масата, човек лесно би повярвал, че тримата действително вечерят заедно.

— Ето — рече Гладиа със задоволство, — така е по-приятно, нали?

— Наистина — отвърна Бейли.

Той предпазливо опита супата, видя му се много вкусна и започна да яде с охота.

— Научихте ли за инспектор Груър?

В миг тревога помрачи лицето й и тя остави лъжицата си.

— Не е ли ужасно? Бедният Ханис.

— Наричате го с малкото му име. Познавате ли го?

— Познавам почти всички влиятелни хора на Солария. Повечето солариани се познават. Това е естествено.

Естествено е наистина, помисли си Бейли. В края на краищата колко ли бяха? Каза:

— Тогава сигурно познавате доктор Алтим Тул. Той се грижи за Груър.

Гладиа се засмя тихо. Роботът, който й сервираше, наряза месото на филийки, прибави пържени картофчета и резенчета моркови.

— Разбира се, че го познавам. Той ме лекуваше.

— Лекуваше ли ви? Кога?

— Веднага след… след тази неприятност. Исках да кажа, със съпруга ми.

— Той единственият лекар на планетата ли е? — удиви се Бейли.

— О, не. — За момент тя размърда устни, сякаш броеше наум. — Има най-малко десет. Зная и един младеж, който учи медицина. Но доктор Тул е от най-добрите. Той е най-опитният. Горкият доктор Тул.

— Защо горкият?

— Е, разбирате какво искам да кажа. Толкова противно е да бъдеш лекар. Понякога просто се налага да се виждаш с хората и дори да ги докосваш. Но доктор Тул, изглежда, се е примирил с това и посещава пациентите си винаги когато трябва. Лекува ме от дете и е бил винаги толкова любезен и мил, и наистина няма да имам нищо против, ако се наложи да ме види. Последния път например той ме видя.

— Искате да кажете, след смъртта на мъжа ви?

— Да. Можете да си представите как се е чувствувал, когато е зърнал и мен, просната до него.

— Казаха ми, че е разгледал тялото по видеото — рече Бейли.

— Тялото — да. Но след като се уверил, че съм жива и извън опасност, наредил на роботите да поставят възглавница под главата ми, да ми сложат някаква си там инжекция и да ме оставят сама. Долетял с реактивен самолет. Наистина! С реактивен самолет. Пристигнал за по-малко от половин час, прегледал ме и се убедил, че съм добре. Когато дойдох на себе си, бях толкова замаяна, помислих си, че това е само изображението му, разбирате ли, и едва след като ме докосна, разбрах, че е до мен и изпищях. Бедният доктор Тул. Беше ужасно смутен, но знам, че е имал добри намерения.

Бейли кимна.

— Сигурно на Солария няма голяма нужда от лекари.

— Надявам се, че не.

— Знам, че и дума не може да става за заразни болести. А метаболични заболявания? Склероза? Диабет? Неща от този род?

— Случва се, ужасно е неприятно. Лекарите могат да направят живота по-поносим за такива хора, но това е най-малкото.

— О?

— Разбира се. Това означава, че генният анализ е бил несъвършен. Да не мислите, че умишлено позволяваме на разни дефекти като диабета да се развиват. Всеки, у когото се забележат подобни неща, минава през много обстоен повторен анализ. Брачният подбор трябва да се анулира, което е ужасно неприятно за партньора. И това означава никакви… никакви — гласът й се сниши до шепот — деца.

— Никакви деца? — повтори Бейли с нормален глас.

Гладиа се изчерви.

— Човек дори не може да го каже. Каква ужасна дума! Д-деца!

— След време се произнася по-лесно — отвърна сухо Бейли.

— Да, но ако ми стане навик, някой ден ще я кажа пред друг соларианин и просто ще потъна в земята… Както и да е, ако двамата вече имат деца (ето, отново я казах), трябва да ги открият и да ги изследват — всъщност това беше част от работата на Рикейн — и всичко става много объркано.

Толкова за Тул, помисли си Бейли. Некомпетентността на доктора беше естествена последица от развитието на обществото и не криеше нищо подозрително. Нищо непременно подозрително. Зачеркни този човек, помисли си той, но леко.

Наблюдаваше как Гладиа се храни. Движенията й бяха изискани и подчертано деликатни, а апетитът й изглеждаше нормален. (Неговата патица бе чудесна. В едно отношение — храната — лесно можеха да го разглезят на тези външни светове.)

Каза:

— Какво мислите за отравянето, Гладиа?

Тя вдигна поглед.

— Опитвам се да не мисля за това. Напоследък стават толкова ужасни неща. Може да не е бил отровен.

— Отровен е.

— Но не е имало никой там, нали?

— Откъде знаете?

— Не би могло да има. Съпругата му не е при него сега, вече е изпълнил задължението си по отношение на д… знаете какво. Така че не е имало кой да сложи отровата, как може да е бил отровен?

— Но той е бил отровен. Това е факт и трябва да го приемем.

Погледът й помръкна.

— Не допускате ли — каза тя, — че може да го е направил сам?

— Съмнявам се. Защо? И така открито?

— Тогава това е невъзможно, Елайджа. Просто е невъзможно.

Бейли отвърна:

— Напротив, Гладиа. Би могло да стане много лесно. И съм сигурен, че знам как точно.