Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Позитронни роботи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Naked Sun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 72 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2020)

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

ГОЛОТО СЛЪНЦЕ. 1984. Изд. Хр. Г. Данов, Пловдив. Превод: От англ. Юлия КЕНОВА [The Naked Sun / Isaak ASIMOV]. Художник: Димо КЕНОВ. Формат: 84×108/32. Печатни коли: 14. Страници: 224. Цена: 1,42 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция на правописни грешки

Статия

По-долу е показана статията за Голото слънце от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Голото слънце
The Naked Sun
АвторАйзък Азимов
Създаване1956 г.
САЩ
Първо издание1957 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
ПоредицаЦикъл „Роботите“
ПредходнаСтоманените пещери
СледващаРоботите на Зората

ПреводачЮлия Кенова

Голото слънце (на английски: The Naked Sun) е вторият роман от цикъла „Роботите“ на американския писател фантаст Айзък Азимов. За първи път сюжетът на творбата е публикуван между октомври и декември 1956 г. като серия от публикации в американското списание Astounding Science Fiction, а година по-късно е издаден и като цяла книга. Подобно на своя предшественик, Стоманените пещери, романът съчетава елементи на научнофантастичния и криминалния литературен жанр.

Главни действащи лица

  • Илайджа Бейли: Полицейски детектив от Ню Йорк, натоварен с разследване убийството на Рикейн Делмар.
  • Р. Даниил Оливо: Хуманоиден робот и партньор на Бейли в разследването на убийството.
  • Албърт Миним: Заместник министър в земното Министерство на правосъдието.
  • Гладиа Делмар: Съпруга на Рикейн Делмар и главна заподозряна за убийството му.
  • Ханис Груър: Началник на Соларийската служба за сигурност.
  • Алтим Тул: Солариански лекар.
  • Коруин Атълбиш: Главният адютант на инспектор Груър.
  • Анселмо Куемът: Солариански социолог.
  • Клориса Канторо: Асистентка на доктор Рикейн Делмар.
  • Джотан Лийбиг: Солариански робоспециалист, работил заедно с Рикейн Делмар.

Сюжет

Хронологически сюжетът на Голото слънце се развива около една година след разрешаването на случая с мистериозното убийство на доктор Родж Немену Сартън (в Стоманените пещери) от нюйоркския полицейски детектив Илайджа Бейли. Добил слава дори във враждебно настроените към Земята Външни светове, Бейли е призован от правителството на планетата Солария да разследва убийството на соларианския фетолог Рикейн Делмар. Под натиска и на земните власти, които се нуждаят от информация за враждебните космолитски светове, детективът приема задачата. Пристигайки на чуждата планета Бейли отново среща хуманоидния робот Даниил Оливо, който се включва в разследването на престъплението като партньор на землянина и представител на главния космолитски свят Аврора.

Фокус на романа са необикновената култура и тадиция на Солария, които често са пълна противоположност на обществото, в което е роден и израснал Бейли. Планета е обитавана от около 20 000 човешки същества, всеки от които притежава свое собствено имение, живее сам или със съпруга си в него. От дете всеки соларианец е учен да избягва срещите лице в лице и да използва холограмна технология при общуването със съгражданите си. Освен неизменно поддържания на едно ниво брой човешки същества Солария се обитава и от 200 милиона робота, които обслужват и се грижат за местното население.

Успешно разрешавайки случая и завръщайки се на Земята като герой, Бейли достига до извода, че тези крайности на соларианското общество водят до редица негови слабости, които обаче имат свой огледален образ в затвореното и изолирано под гигантските куполи на своите градове земно общество.

Литература

Оцветяване на портрет

За Бейли това беше удар изневиделица, но се опита да не го показва.

Както личеше от начина им на живот, соларианите считаха личните си работи за неприкосновени. Въпросите, засягащи брака и децата, бяха нетактични. Затова той предположи, че е възможно между двама съпрузи да има постоянни кавги, но да се проявява любопитство към такива неща би било недопустимо.

Но когато е станало убийство? Нима никой не би извършил социалното провинение да попита заподозряната дали се е карала със съпруга си? Няма ли да спомене за това, ако случайно го е знаел?

Е, Лийбиг го направи.

Бейли попита:

— За какво се караха?

— Мисля, че е по-добре да питате нея.

„По-добре ще е“, помисли си Бейли. Той се изправи вдървено.

— Благодаря ви за съдействието, доктор Лийбиг. Може отново да ми потрябва вашата помощ. Надявам се, че ще бъдете на мое разположение.

— Край на връзката — каза Лийбиг и изчезна внезапно заедно с отрязъка от стаята си.

 

 

За пръв път Бейли откри, че не обръща внимание на пътуването със самолет в откритото пространство. Не се притесняваше ни най-малко. Чувствуваше се почти като в собствената си среда.

Дори не мислеше за Земята или за Джеси. Само седмици бяха изминали, откакто напусна Земята, но можеха да бъдат и години. Беше стоял на Солария малко повече от три дни, а му се струваше вечност.

Колко бързо можеше да свикне човек с един кошмар?

Или Гладиа беше причината? Скоро щеше да се види с нея лично, не по видеофона. Това ли му носеше увереност и едно странно усещане — смесица от страх и очакване?

„Ще издържи ли тя?“ — питаше се той. Или щеше да избяга след няколко минути, молейки за извинение, както бе направил Куемът?

Когато той влезе, тя стоеше в другия край на дълга стая. Почти можеше да мине за собственото си импресионистично изображение, дотолкова в образа й бе останало само най-характерното.

Устните й бяха бледорозови, веждите й леко подчертани с молив, мекото на ушите й — бледосиньо, като се изключи това, лицето й беше недокоснато. Изглеждаше бледа, поизплашена и много млада.

Кестеняво-русата й коса бе прибрана отзад, а сиво-сините й очи гледаха някак плахо. Роклята й беше тъмносиня, изглеждаше почти черна, встрани бе обточена с тънки бели ивици, които се виеха надолу. Имаше дълги ръкави, бели ръкавици и обувки с ниски токчета. Никъде не се показваше нито инч от кожата й, освен лицето. Дори шията й бе покрита с дискретен рюш.

Бейли се закова на място.

— Това достатъчно близо ли е, Гладиа?

Дишането й беше плитко и учестено. Тя каза:

— Бях забравила какво да очаквам в действителност. То е същото като видеоконтакта, нали? Искам да кажа, ако не мислиш за това като за виждане.

Бейли каза:

— За мен е съвсем нормално.

— Да, Земята. — Тя затвори очи. — Понякога се опитвам да си го представя. Навсякъде просто тълпи от хора. Вървиш по някакъв път и наоколо други крачат до теб, а някои пък вървят в противоположната посока. Десетки…

— Стотици — каза Бейли. — Гледали ли сте някоя филмокнига за Земята?

— Нямаме много такива романи, но съм гледала романи от другите външни светове, където хората се виждат постоянно. В романите е друго. Там прилича на мултивидеоконтакт.

— В романите хората целуват ли се?

Тя се изчерви болезнено.

— Не чета такива.

— Никога ли?

— Е… все ще се намери някой и друг мръсен филм, нали знаете, и понякога просто от любопитство… Да ти се повдигне наистина.

— Така ли?

Тя каза с внезапно оживление:

— Но Земята е толкова различна. Толкова много хора. Когато вървиш, Елайджа, сигурно се д-докосваш до хора. Искам да кажа, случайно.

Бейли се поусмихна.

— Дори ги събаряш случайно. — Той се замисли за тълпите по експресните линии, които се бутаха, блъскаха, подскачаха нагоре-надолу по лентите, и за миг усети неизбежен пристъп на носталгия.

Гладиа каза:

— Няма защо да стоите чак там.

— Мога ли да се приближа още?

— Мисля, че да. Ще ви кажа, когато не искам да се приближавате повече.

Пристъпвайки, Бейли се приближаваше, докато Гладиа го наблюдаваше с широко отворени очи. Изведнъж тя каза:

— Искате ли да видите някои от моите цветни пространствени форми?

Бейли беше на шест стъпки от нея. Спря се и я погледна. Тя изглеждаше малка и крехка. Опита се да си я представи с нещо в ръка (какво?), замахвайки разярено към черепа на съпруга си. Опита се да я види, побесняла от ярост, способна да убие от омраза и гняв.

Трябваше да си признае, че бе възможно. Дори една четирийсет и осем килограмова жена би могла да смаже нечий череп, ако има подходящо оръжие и е достатъчно побесняла. Бейли познаваше жени-убийци (на Земята, разбира се), които в спокойно състояние бяха кротки като зайчета.

Той попита:

— Какви са тези цветни пространствени форми, Гладиа?

— Вид изкуство — каза тя.

Бейли си спомни как Лийбиг се бе изказал за изкуството на Гладиа. Той кимна.

— Бих искал да видя някои от тях.

— Последвайте ме тогава.

Бейли предпазливо запазваше разстоянието от шест стъпки. При това то бе по-малко от една трета от разстоянието, за което Клориса беше помолила.

Влязоха в ярко осветена стая. Светлината искреше от всеки ъгъл във всички цветове на дъгата. Гладиа имаше доволен собственически вид. Тя вдигна поглед към Бейли, очите й — изпълнени с очакване.

Реакцията на Бейли навярно бе оправдала очакванията й, макар че той не каза нищо. Обърна се бавно, като се опита да осмисли това, което вижда, тъй като то беше само светлина, липсваше какъвто и да е материален обект.

Светлинните фрагменти стояха на пиедестали, които ги обгръщаха. Това бе оживяла геометрия, цветни линии и криви, преплетени в едно цяло и все пак запазващи отчетлива индивидуалност. Нямаше две форми, между които да съществува макар и далечна прилика.

Бейли каза, като търсеше подходящи думи:

— Трябва ли да изобразяват нещо?

Гладиа се засмя с приятния си контраалт.

— Изобразява всичко, което ви се иска. Те са просто светлинни форми, способни да те накарат да изпиташ гняв, щастие, любопитство или каквото и да е друго, което аз съм изпитвала, когато съм ги създавала. Бих могла да направя една за вас, нещо като портрет. Но може да не стане много хубава, защото ще импровизирам набързо.

— Така ли? Ще ми бъде много интересно.

— Добре — каза Гладиа и почти изтича към една светлинна фигура в ъгъла, минавайки на сантиметри от него. Тя като че ли не забеляза това.

Докосна нещо върху пиедестала на светлинната фигура и сиянието отгоре в миг угасна. Бейли каза задъхано:

— Недейте.

— Не се безпокойте. И без това ми беше омръзнала. Другите само ще ги изгася временно, за да не ме отвличат. — Тя отмести част от ламперията на гладката стена и задвижи един реостат. Цветовете избледняха и станаха едва забележими.

Бейли каза:

— Нямате ли робот за тази работа? Да изключва контактите?

— Ш-шт, тихо — каза тя нетърпеливо. — Тук не държа роботи. Тук съм аз. — Тя го погледна намръщено. — Не ви познавам достатъчно добре. Там е бедата.

Не гледаше към пиедестала, но пръстите й се отпуснаха леко върху горната му гладка повърхност. Те бяха в очакване — свити, напрегнати.

Единият й пръст се раздвижи, описвайки полукръг върху гладката повърхност. Сноп тъмножълта светлина се появи и блесна косо нагоре към тавана. Пръстът й се отдръпна лекичко назад и светлината доби по-мек оттенък.

Тя й хвърли бърз поглед.

— Мисля, че е това. Някаква сила без тежест.

— Йосафате! — каза Бейли.

— Обидихте ли се? — Тя вдигна пръсти и жълтият кос сноп светлина остана самотен и неподвижен.

— Не, никак. Но какво е това? Как го правите?

— Трудно е да се обясни — отвърна Гладиа, гледайки замислено пиедестала, — всъщност самата аз не зная. Това е някаква оптическа илюзия, така ми казаха. Възбуждаме силови полета на различни енергетични нива. Те представляват сгъстено хиперпространство и не притежават свойствата на обикновеното пространство. В зависимост от енергетичното ниво човешкото око вижда светлина в различни оттенъци. Формите и цветовете се контролират от топлината на пръстите ми върху съответни точки на пиедестала. Във всеки пиедестал са монтирани всевъзможни контролни устройства.

— Искате да кажете, че ако си сложа пръста там… — Бейли се приближи и Гладиа му направи място. Той постави неуверения си показалец върху пиедестала и усети леко пулсиране.

— Продължавайте. Движете си пръста, Елайджа — каза Гладиа.

Бейли така и направи и един нащърбен мръсносив лъч се издигна нагоре, пресичайки косо жълтата светлина. Бейли рязко отдръпна ръка, а Гладиа се засмя, но веднага съжали за това.

— Не биваше да се смея — каза тя. — Наистина много е трудно, дори за хора, които са се упражнявали дълго време. — Ръката й се раздвижи леко и твърде бързо, за да може той да я проследи и уродливото образувание, което беше създал, изчезна, оставяйки жълтата светлина отново сама.

— Как се научихте да го правите? — попита Бейли.

— С много опити. Знаете ли, това е нов вид изкуство и само един или двама могат всъщност да…

— И вие сте най-добрата — мрачно каза Бейли. — На Солария всеки е или единственият, или най-добрият, или пък и двете.

— Няма защо да се присмивате. Правила съм изложба от мои пиедестали. Давала съм спектакли. — Тя вирна брадичка. Нямаше съмнение, че се гордее с това.

Гладиа продължи:

— Нека да довърша портрета ви. — Пръстите й се раздвижиха отново.

Малко извивки имаше в светлинната форма, която израстваше изпод свещенодействуващите й пръсти. Цялата беше в остри ъгли. Синият цвят преобладаваше.

— Това като че ли е Земята — каза Гладиа, хапейки долната си устна. — Винаги си представям Земята в синьо. Всички тези хора, които се виждат през цялото време. Видеоконтактът е по-скоро в розово. На вас как ви изглежда?

— Йосафате, не мога да си представя нещата като цветове.

— Не можете ли? — попита тя разсеяно. — Вие например от време на време казвате „Йосафате“ и това е точно едно виолетово петънце. Ярко петънце, защото обикновено се появява внезапно, ето така. — И петънцето беше там, просветвайки малко встрани от центъра.

— А после — каза тя — мога да го завърша така. — И един равен, матов, празен куб в аспидносиво изникна пред тях и обгърна всичко. Светлината отвътре просветваше през него, но приглушена, някак си затворена.

От това Бейли изпита тъга, сякаш кубът го обграждаше, делеше го от нещо, към което се стремеше. Той каза:

— Какво е това, последното?

Гладиа отговори:

— Ами стените около вас. Това ви отличава, не можете да излизате навън, трябва да бъдете вътре. Вие сте там, вътре. Не виждате ли?

Бейли виждаше, но някак си не одобряваше. Той каза:

— Тези стени не са вечни. Днес бях навън.

— Наистина ли? Как ви се отрази?

Той не устоя на изкушението да я уязви на свой ред:

— Така както на вас ви се отразява да ме виждате. Не ви харесва, но можете да го изтърпите.

Тя го погледна замислено.

— Искате ли да излезем? Заедно? На разходка?

Бейли изпита желание да каже: „Йосафате, не!“.

Тя каза:

— Никога не съм се разхождала заедно с някого. Все още е светло и времето е приятно.

Бейли погледна своя абстрактен портрет и попита:

— Ако дойда, ще махнете ли сивото?

Тя се усмихна и отвърна:

— Ще видя как се държите.

Светлинната фигура си остана там, когато напуснаха стаята. Тя остана след тях, оковала здраво душата на Бейли в сивотата на градовете.

Бейли потрепера. Облъхна го насрещният въздух, носещ със себе си хлад. Гладиа каза:

— Студено ли ви е?

— Предишния път не беше така — промърмори Бейли.

— Денят е към края си, но всъщност не е студено. Искате ли някоя дреха? Някой от роботите може да ви донесе веднага.

— Не. Така е добре. — Те пристъпваха по тясна павирана пътека. Той каза:

— Тук ли се разхождахте с доктор Лийбиг?

— О, не. Разхождахме се далече в полето, където можете да видите само някой работещ робот и да чуете животинските звуци. Но ние с вас ще останем близо до къщата, за всеки случай.

— В случай на какво?

— Ами в случай че поискате да се приберете.

— Или в случай че вие се уморите от моето присъствие.

— То не ме притеснява — каза тя дръзко.

Отгоре долиташе глухото шумолене на листата, жълто-зелени багри ги обгръщаха отвсякъде. Из въздуха наоколо се носеха остри, тънички писъци и пронизително бръмчене, виждаха се сенки.

Той беше особено нащрек за сенките. Една от тях, с форма на човек, изникна пред него и се мяркаше наблизо в зловеща мимикрия. Бейли, разбира се, беше чувал за сенки и знаеше какво представляват, но във всепроникващото, разсеяно осветление на градовете никога не беше ги забелязвал.

Зад него, той знаеше, бе слънцето на Солария. Стараеше се да не го гледа, но знаеше, че е там.

Пространството бе огромно, пространството бе самотно, и все пак той усети, че го привлича. Видя се да крачи по повърхността на един свят, заобиколен с хиляди мили и светлинни години пространство.

Защо ли го привличаше тази мисъл за самотата? Не искаше да е самотен. Искаше Земята и топлината и дружелюбността на претъпканите с хора градове.

Картината му се изплъзна. Опита се да извика в представите си Ню Йорк с всичкия му шум и откри, че може да усеща само тихия, полъхващ хлад по повърхността, на Солария.

Неволно Бейли се приближи към Гладиа, докато стигна на две крачки от нея, тогава забеляза уплашеното й лице.

— Моля да ме извините — каза веднага той и се отдръпна.

Тя се задъха:

— Няма нищо. Не искате ли да минем оттук? Има няколко цветни лехи, може да ви харесат.

Пътеката, която тя показа, бе в сянка. Бейли я последва безмълвно.

Гладиа каза:

— По-късно през годината ще бъде прекрасно. В топло време мога да изтичам до езерото и да поплувам, или ей така да тичам през полето, да тичам с всички сили, докато накрая с удоволствие падна на земята и остана да лежа неподвижно.

Тя погледна дрехите си.

— Този костюм не става за това. С всички тези дрехи мога само да вървя. И то бавно.

— Как предпочитате да се обличате? — попита Бейли.

— Блузка без гръб и шорти най-много — извика тя, като вдигна ръце, сякаш си представяше свободата на това движение. — Понякога и по-малко дрехи. Понякога само със сандали, така че да усещам въздуха с всеки инч… О, съжалявам, оскърбих ви.

Бейли каза:

— Не. Няма нищо. В такъв костюм ли се разхождахте с доктор Лийбиг?

— Обличах се различно. В зависимост от времето. Понякога носех съвсем малко дрехи, но то беше видеоконтакт. Сигурно разбирате.

— Разбирам. А доктор Лийбиг? Той също ли се обличаше леко?

— Джотан да се облече леко? — На лицето й блесна усмивка. — О, не. Той е много сериозен винаги. — Тя изкриви лице в израз на престорена строгост и попремигна, улавяйки най-характерното у Лийбиг, което изтръгна от Бейли кратко, одобрително ръмжене.

— А ето как говори — каза тя. — „Драга ми Гладиа, като се има предвид влиянието на потенциал от първи род върху позитронния поток…“

— За това ли ви говореше? За Роботика?

— Най-вече. Знаете ли, той се отнася толкова сериозно към нея. Все се опитваше да ми я обяснява. Никога не се отказа от това.

— Научихте ли нещо?

— Абсолютно нищо. Нищичко. За мен това е истинска каша. Понякога ми се сърдеше, но почнеше ли да ми се кара, аз се гмурвах във водата, ако бяхме близо до езерото, и го пръсках.

— Пръскахте го? Мислех, че говорите за видеоконтакт.

Тя се разсмя.

— Вие сте истински землянин. Пръсках там, където стоеше той, в стаята си или в имението си. Водата не можеше да го докосне, но пак се отдръпваше. Погледнете това.

Бейли погледна. Бяха заобиколили един залесен участък и сега излязоха на поляна, разположена около декоративно езеро. Ниски тухлени стени преминаваха през поляната и я разделяха на части. Цветя растяха в изобилие и ред. От филмокнигите, които беше гледал, Бейли знаеше, че това са цветя.

Цветята някак приличаха на светлинните фигури, които създаваше Гладиа, и Бейли си помисли, че тя ги прави, вдъхновена от тях. Докосна едно внимателно, после се огледа. Червените и жълтите преобладаваха.

Обръщайки се, Бейли зърна за миг слънцето.

Каза неспокойно:

— Слънцето е слязло ниско.

— Късно следобед е — извика към него Гладиа. Бе изтичала до езерото и седеше върху една каменна пейка до самия му край. — Елате тук — провикна се тя и му махна. — Може да стоите прав, ако не ви се сяда на камъка.

Бейли се приближи бавно.

— Всеки ден ли слиза така ниско? — И тутакси съжали, че попита. Щом планетата се въртеше, слънцето трябваше да бъде ниско сутрин и следобед. Само по обяд то можеше да бъде високо.

Каза си, че това не е в състояние да промени една представа, изграждана цял живот. Знаеше, че съществува такова нещо като нощ и дори я беше преживял — плътно, надеждно прикритие на цяла една планета, делящо човека от слънцето. Знаеше, че съществуват облаците и закрилата на мрака, скриваща най-страшното — откритото пространство. И все пак, когато мислеше за повърхността на планетата, виждаше винаги лумнала ярка светлина и едно слънце високо в небето.

Той погледна през рамо, точно толкова бързо, че да зърне отблясък от слънцето и се запита колко ли далеч е къщата, в случай че реши да се върне.

Гладиа сочеше към другия край на каменната пейка.

Бейли каза:

— Доста близо съм до вас, нали?

Тя разпери малките си ръце с длани нагоре.

— Започвам да свиквам. Наистина.

Той седна с лице към нея, за да избегне слънцето.

Гладиа се наведе назад към водата и откъсна малко цвете, чашката му бе жълта отвън, с бели ивици отвътре, без да е ярка. Тя каза:

— Това е местно растение. Повечето от цветята тук произхождат от Земята.

От откъснатото му стъбълце капеше вода, когато го подаде предпазливо на Бейли.

Бейли протегна ръка към него също така предпазливо.

— Вие го убихте — каза той.

— Това е само едно цвете. Има хиляди други. — Пръстите му едва бяха докоснали жълтата чашка, тя я сграбчи, а очите й блеснаха. — Или се опитвате да намекнете, че щом откъснах цвете, мога да убия и човек.

Бейли каза примирително:

— Не съм намеквал нищо. Мога ли да го видя?

Всъщност той не искаше да го докосне. Беше расло във влажна почва и от него все още лъхаше на тиня. Как можеха тези хора, които бяха толкова внимателни в контактите си със земните жители и дори един с друг, да бъдат толкова нехайни в контактите си с най-обикновена мръсотия?

Но хвана стъблото между палеца и показалеца си и го разгледа. Чашката беше оформена от няколко тънки парченца хартиевидна тъкан, излизащи от общ център. Отвътре имаше бяла, изпъкнала подутина, влажна и обрасла с тъмни ресни, които потрепваха леко от вятъра.

Тя каза:

— Усещате ли аромата му?

Изведнъж Бейли усети мириса, който се излъчваше от цветето. Той се наведе към него и каза:

— Мирише като дамски парфюм.

Гладиа плесна с ръце от удоволствие.

— Съвсем като землянин. Искате да кажете, че дамският парфюм мирише така.

Бейли кимна унило. Беше започнал да се уморява от престоя на открито. Сенките се удължаваха, а пейзажът ставаше мрачен. Въпреки това беше решил да не се предава. Искаше онези стени от сива светлина, които замъгляваха портрета му, да бъдат махнати. Смешно фантазьорство, но така беше.

Гладиа взе цветето от Бейли, който й го даде с охота. Бавно, тя откъсна листенцата му. Каза:

— Предполагам, че всяка жена мирише различно.

— Зависи от парфюма — каза Бейли с безразличие.

— Ако си достатъчно близо, за да го усетиш. Аз не нося парфюм, защото никой не е достатъчно близо. Освен сега. Предполагам, че вие често миришете парфюми, сигурно през цялото време. На Земята жена ви е винаги с вас, нали? — Тя бе съсредоточила вниманието си изцяло върху цветето и се мръщеше, докато го късаше старателно на парченца.

— Тя не е винаги с мен — каза Бейли. — Не всяка минута.

— Но повечето време. И винаги когато поискате да…

Бейли внезапно каза:

— Защо доктор Лийбиг се е опитвал така упорито да ви преподава Роботика, как мислите?

Осакатеното цвете сега се състоеше само от стъбло и вътрешната подутина. Гладиа го завъртя между пръстите си, после го хвърли настрана, така че за момент то заплува по повърхността на езерото.

— Мисля, че искаше да му стана асистентка — каза тя.

— Казвал ли ви го е, Гладиа?

— Напоследък, Елайджа. Струва ми се, че ставаше нетърпелив. Както и да е, попита ме дали няма да ми е интересно да работя в областта на Роботиката. Естествено аз му отговорих, че не бих могла да измисля нищо по-скучно от това. Беше вбесен.

— И след това никога повече не се разхождаше с вас?

Тя каза:

— Знаете ли, мисля, че тъкмо това е причината. Предполагам, че е бил засегнат. Така е. Но какво можех да сторя?

— Преди това обаче му бяхте разправяли за кавгите ви с доктор Делмар.

Ръцете й се свиха в юмруци и останаха здраво стиснати. Тялото й застина, главата й — приведена малко встрани. Гласът й беше неестествено висок.

— Какви кавги?

— Кавгите с вашия съпруг. Разбрах, че сте го мразили.

Лицето й беше разкривено и на петна, когато го стрелна с гневен поглед.

— Кой ви каза това? Джотан ли?

— Доктор Лийбиг го спомена. Мисля, че е истина.

Тя беше потресена.

— Все още се опитвате да докажете, че аз съм го убила. Мислех си, че сте мой приятел, а вие сте само… само един детектив.

Тя вдигна юмруци и Бейли зачака. Той каза:

— Знаете, че не можете да ме докоснете.

Ръцете й се отпуснаха и тя заплака беззвучно. Извърна се настрани.

Бейли сведе глава и затвори очи, прогонвайки тревожните удължени сенки. Той каза:

— Доктор Делмар не беше особено нежен, нали?

Тя отвърна сподавено:

— Той беше много зает човек.

Бейли каза:

— А вие сте нежна. За вас мъжете са интересни. Разбирате ли?

— Н-не мога да бъда друга. Зная, че е противно, но не мога нищо да направя. Противно е дори д-да говоря за това.

— Но на доктор Лийбиг сте говорили за това?

— Трябваше да направя нещо, а Джотан беше под ръка и като че ли нямаше нищо против, а това ме караше да се чувствувам по-добре.

— Затова ли се карахте със съпруга си? Затова ли, че беше студен и равнодушен, а на вас ви беше неприятно?

— Понякога го мразех. — Тя повдигна безпомощно рамене. — Той беше просто един добър соларианин и не беше запланувано да имаме д… д… — Тя се разрида.

Бейли изчака. Стомахът му бе студен и откритият въздух тегнеше тежко върху него. Когато риданията на Гладиа взеха да стихват, той попита с възможно най-мек тон:

— Вие ли го убихте, Гладиа?

— Не-не. — После изведнъж, сякаш цялата й съпротива се бе стопила: — Не съм ви казала всичко.

— Добре тогава, направете го сега.

— Тогава се карахме, когато той умря. Все същите разправии. Аз му крещях, но той не ми отвръщаше. Почти не говореше и това само влоши нещата. Бях толкова ядосана, толкова ядосана. След това не помня нищо.

— Йосафате! — Бейли се олюля леко и очите му потърсиха безцветния камък на пейката. — Какво искате да кажете с това, че не помните?

— Искам да кажа, че той беше мъртъв, аз пищях, роботите дойдоха…

— Вие ли го убихте?

— Не помня, Елайджа, щях да помня, ако съм го направила, нали? Само че не си спомням и нищо друго, и бях така изплашена, така изплашена. Помогнете ми, Елайджа, моля ви.

— Успокойте се, Гладиа. Ще ви помогна. — Трескавата мисъл на Бейли се насочи към оръдието на убийството. Какво е станало с него? Трябва да е било преместено. Ако е така, само убиецът е могъл да го стори. Тъй като Гладиа е била намерена на местопрестъплението веднага след убийството, тя не е могла да го направи. Някой друг трябва да е убиецът. Независимо как гледаха соларианите на това убийство, тя не беше убийца.

Бейли си помисли отпаднало: „Трябва да се прибера вътре.“ Каза:

— Гладиа…

Неволно той се взря в слънцето. То беше почти на хоризонта. Трябваше да обърне глава, за да го погледне и то прикова погледа му с болезненото си очарование. Никога не беше го виждал такова. Огромно, червено и някак си замъглено, така че човек можеше да го гледа, без да се заслепи, и да види тънките пластове от кървавочервени облаци над него, един от тях го пресичаше като черна ивица.

Бейли промърмори:

— Слънцето е толкова червено.

Той чу Гладиа да казва печално със сподавен глас:

— Винаги е червено при залез, червено и умиращо.

Бейли имаше видение. Слънцето се спускаше надолу към хоризонта, защото повърхността на планетата се отдалечаваше от него с хиляда мили в час, въртеше се под това голо слънце, въртеше се и нямаше какво да пази микробите, наречени хора, които се суетяха върху въртящата се повърхност, въртяща се лудо завинаги, въртяща се… въртяща се…

Въртеше се главата му, и каменната пейка, която се наклони под него, и надигащото се небе, синьо, тъмносиньо, и слънцето си беше отишло с върховете на дърветата и земята, втурнала се нагоре, и Гладиа, която пищеше пронизително, и някакъв друг звук…