Сюзън Джонсън
Дете на порока (9)

Девета глава

Достави му удоволствие да покаже на Сирина забележителностите на Лисабон. Видяха Алфама, стария квартал с дълга история, с цял лабиринт от стръмни улички, стълбища и малки площадчета, а сред множеството къщи от време на време се появяваше фасадата на някой голям дворец.

Се Патриаркал, масивната и подобна на крепост най-стара църква в Лисабон, основана през дванадесети век, беше разположена на южния склон на квартала. Романският й силует беше олекотен от готически и барокови елементи.

Дворцовият площад, един от най-красивите площади в Европа, и останките от замъка Свети Георги по възвишенията предлагаха просторна панорама към Тагус. Замъкът, чиито основи бяха положени през желязната епоха, беше окупиран от римляни, готи и араби и превърнат в кралски дворец през 1300 година. Сирина и Бо застанаха на входа му, откъдето пред тях се откри прелестна гледка към целия вътрешен град.

Когато вече се бяха нагледали на живописни църкви, дворци и криволичещи улички, Бо заведе Сирина на елегантната търговска улица Руа Гарет в Киадо. Момичето проявяваше жив интерес към всички красиви предмети, изложени в антикварните магазинчета, които чичото на графа често посещаваше. Бо я придума да пробва една тежка перлена огърлица, но Сирина не му позволи да й я купи. Огърлицата, изработена в средновековна Саксония, преди векове била пренесена в Португалия като зестра.

— Прекалено скъпа е — промълви девойката, когато Бо настоя да я приеме като подарък. После той благородно се отказа от по-нататъшни възражения, а тя му позволи да й купи малка кехлибарена брошка с диво цвете в средата, защото все пак искаше да запази нещо за спомен от него и от времето, което бяха прекарали заедно.

Когато се върнаха в хотела по здрач, кутиите от модистката вече бяха пристигнали и Сирина с блеснал поглед извади копринената рокля от сребристата опаковка.

— Ооо… — възкликна тя с просълзени очи, развълнувана от гледката, която й навяваше толкова спомени… Майка й беше облечена в жълта рокля на портрета, нарисуван малко след сватбата й, а бледият й лик грееше от платното. Колко пъти Сирина беше заставала пред портрета да разговаря с майка си сякаш беше още жива, колко пъти след смъртта й беше откривала баща си, седнал пред картината с обляно в сълзи лице. Тя преглътна и потисна тъжните си чувства.

— Не ти харесва — каза Бо и вдигна поглед от чашата, която наливаше с коняк, забелязал сълзите в очите й.

— Напротив. Много ми харесва.

Той леко се намръщи.

— Плачеш.

— Защото е толкова красива — тихо отвърна Сирина.

— Сигурна ли си? Можем да ти намерим нещо друго — предложи той и се зачуди дали госпожа Мор можеше да изработи още един тоалет, без да са го поръчали предварително.

— Не, не — отговори Сирина и внимателно сложи пищната рокля на леглото. — Изключително много ми харесва.

Бо тихо въздъхна, облекчен, че няма да търсят нова рокля.

— Не е нужно да стоим дълго у Деймиън, ако не искаш — подхвърли той, забелязал замисленото й изражение.

— Нямам нищо против — отвърна тя и го погледна от другата страна на леглото, а по лицето й бавно грейна плаха усмивка. — И наистина съм ти много благодарна за чудесните дрехи.

— Не благодари на мен — нежно отвърна той, хванал с две ръце чашата, за да стопли питието. — Ти си ги плати.

— За това, че ме накара да отидем при госпожа Мор. — На лицето й отново беше дружелюбната усмивка, която познаваше. — И за удоволствието, което ми достави там — мило добави тя.

— Да ти доставям удоволствие е нещо, което много обичам, сладурче — каза той с кадифен глас.

— Значи нямаш нищо против да те придружа до Италия.

— Само да си се опитала да ми избягаш.

— Предполагам, че казваш това на всички жени.

Думите й го накараха да се замисли, защото дотогава никога не го беше правил, никога не беше изпитвал някакви собственически чувства към жените.

— Не, никога — каза той с риск да отрече добре развитото си чувство на безразличие, защото се чувстваше рядко щастлив в нейно присъствие.

После обаче пресуши коняка на един дъх, сякаш подобни упадъчни чувства се нуждаеха от подсилване.

— Може би ще си промениш мнението, ако стана прекалено взискателна в леглото — подметна Сирина, без да е разбрала цялата важност на признанието му.

Той леко подигравателно вдигна вежди.

— Да не би да нараних любовчийската ти гордост? — засмя се Сирина.

— Трябва да си поддържам репутацията — проточи Бо, нахален и прям, с весело изражение. — Огорчен съм, че поставяш под съмнение усилията ми.

Тя изведнъж го видя в истинската му роля — красив и безнравствен млад аристократ, който си играе на любов.

— За теб е просто игра, нали?

Той издържа на погледа й и не извърна очи.

— Понякога — каза младият граф.

Тя продължи да го гледа в очите.

— А сега?

Сирина никога не беше ставала свидетел на такава тишина. Сякаш наситеността й оказваше физически натиск над сетивата й, сякаш прогонваше въздуха от дробовете й.

Изражението му беше непроницаемо, докато внимателно поставяше чашата върху шкафа за напитки.

— Различно е — промълви той, а тонът му изведнъж беше охладнял.

Не трябваше изобщо да му задава този въпрос, осъзна тя. Всяка здравомислеща жена би се постарала да избегне подобно неблагоразумие.

— Прощавай — извини се тя. — Много нетактично от моя страна.

Извинението й го накара да се подсмихне.

— Нямам нищо против да ме питаш, ако и ти нямаш нищо против да не ти отговарям.

Тя се отпусна на леглото с преувеличена въздишка и повдигна глава, за да го изгледа закачливо.

— Толкова много имам да уча по любовно майсторство.

Той заобиколи леглото и застана до краката й. Износената й кафява рокля по странен начин я караше да изглежда още по-красива.

— Не прави усилия… — тихо каза Бо, запленен от ведрото й настроение.

— За какво? — попита тя, объркана от сериозността си.

— Да учиш модни любовни номера… като всички… — замълча той, като наум отхвърляше цял куп неподходящи фрази.

— Другите? — прошепна Сирина.

— Щях да кажа като всички фатални жени — дискретно завърши той. — Харесваш ми, такава каквато си.

Думите му я накараха да изпита голямо щастие, а усещането беше толкова блажено, че тя се учуди на въздействието на тази толкова простичка фраза. И дори когато си повтаряше да внимава с чаровните любовчии, тя копнееше за обичта му.

— Дълго ли трябва да останем в посолството? — попита младата жена припряно и задъхано, уплашена, че отново беше превишила правата си.

По погледа му обаче личеше, че е в добро настроение. Той също се усмихна бавно, сякаш очакваше някакво предложение.

— Имаш ли нещо предвид?

Тя скръсти ръце под главата си и невинно вдигна поглед към него.

— Реших да поизпитам усърдието ти.

— Предупреждавам те — каза той с ленива усмивка, докато си мислеше колко добре изглеждат гърдите й с високо вдигнати ръце. — Смятат ме за най-усърдния лондонски любовчия.

— В такъв случай ще ме забавлява не кой да е.

— Скромността не ми позволява — ухили се той.

Тя му се изплези закачливо и предизвикателно. Бо леко сведе поглед.

— Нека просто отбележа, че досега не съм имал рекламации.

 

 

Обличането им отне доста време, тъй като къпането прерасна в любовна игра. Накрая все пак успяха да се издокарат във великолепните си вечерни тоалети. Повикаха млад артистичен фризьор, който направи модна гръцка прическа на Сирина, докато Бо се излежаваше на един фотьойл наблизо и пиеше.

Беше в изключително добро настроение — денят, вечерята, цялата изминала седмица му бяха доставили огромно удоволствие. Много често беше чакал така, докато дамите се облекат, но в миналото винаги беше изгубвал търпение заради отегчителната процедура по натъкмяването на дамския тоалет. Тази вечер се наслаждаваше на тишината и спокойствието, а Сирина от време на време му се усмихваше от огледалото и го трогваше с досега неизпитваното чувство на интимност.

— Харесва ли ти прическата ми? — попита тя и направи жест на фризьора да спре за момент. — Кажи ми, ако не е по вкуса ти.

— Чудесна е — отговори Бо.

Искаше му се да отпрати фризьора, да свали новата рокля на Сирина, да я повали на земята и да я люби поне десет дни.

— Сигурен ли си? — Говореше като жена, която иска да чуе, че е красива.

— Тази вечер ще си ослепителна, скъпа — каза той и вдигна чаша в знак на поздрав.

— Подходяща ли е за посолството?

— Може би е нужно още нещо — каза той и остави чашата. Пъхна ръка в джоба на сакото си и стана от стола.

— Знаех си, че бродираната панделка няма да ти хареса — засуети се Сирина и се загледа в огледалото. — Да опитам ли с жълтата?

— Панделката е много красива. Благодаря ти, Барселос. — Ясно беше какво иска да каже с тези думи. Когато фризьорът с поклон излезе от стаята, Бо извади саксонските перли от джоба си. — Имаш нужда от това, за да изглеждаш в тон с посолството — каза той и сложи огърлицата на врата й.

— Трябва да ме слушаш — скара му се Сирина и погледна отражението му в огледалото пред себе си. Но и в гласа, и в погледа й се четеше удоволствие. Нанизът бели перли, в средата с диамант, беше прекрасен.

— Може, но когато и ти започнеш да го правиш — тихо отвърна той с ръце на закопчалката. — Кажи ми, че ти харесва.

— Разбира се, че ми харесва — блажено въздъхна тя. — Чудесна е, но…

Той я накара да замълчи, като нежно сложи пръст на устните й.

— Никакво „но“, това е просто една дрънкулка.

— За теб може би е така. За всички останали това е цяло състояние.

Той обаче успя да я убеди да я носи вечерта, като почти й обеща, че ще я върне на следващата сутрин, а когато пристигнаха в посолството и представиха Сирина на Ема, огърлицата веднага привлече вниманието й.

— Чудесна е — възкликна Ема, — а освен това много подхожда на роклята ти. На портрета, нарисуван от Ван Дайк на Мари Луиз дьо Таси, който е окачен в кабинета на Деймиън, и тя носи огърлица, подобна на тази.

— Ван Дайк? — изуми се Сирина. — Неговият усет за детайла е ненадминат.

— Искате ли да я видите? — Сирина веднага се съгласи и Ема направи знак на мъжете да я последват до масичката за напитки, после я хвана за ръка.

Тя дружелюбно бъбреше, докато я превеждаше из стаите, които водеха до кабинета на Деймиън, и я запознаваше с различните функции на посолството. Тя спомена и последното посещение на Бо, когато присъствал по повод на вечерята, дадена в чест на португалското кралско семейство, като обсъждаше семейство Сейнт Джон, сякаш Сирина беше част от него.

— Деймиън много се беше разтревожил, когато разбра от капитан Сарс за сполетелия ви инцидент — добави тя. — Надявам се, че сте му простили, задето така ненадейно ви е посетил.

— Разбира се, а и Бо толкова лековато приема… — всичко каза Сирина, като почти недоловимо се поколеба, защото Ема я караше да се чувства като у дома си. — Сигурна съм, че на него изобщо не му е направило впечатление.

— Семейство Сейнт Джон обичат да не обръщат внимание на света — любезно отбеляза Ема. — Да ви кажа право, мен самата не ме бива толкова в незачитането на установените норми.

— Нито пък мен — рече Сирина и се изчерви.

— Може би ще трябва да се поучим от тях. — Ема умело измъкна Сирина от неудобното положение, в което се намираха не само младите. Всички знаеха за скандалната връзка на самата Ема с Деймиън.

— Опитвам се да… искам да кажа… като пристигна във Флоренция, възнамерявам да направя кариера като художничка.

— Деймиън ми каза и си знаех, че картината ще ви хареса, дори и огърлицата ви да не беше толкова поразително еднаква. Другите картини тук също са чудесни, но по-съвременни. Макар че непременно трябва да ви покажа моя любим Гейнсбъро. Неговата Ан Форд е великолепна.

— Имате и картина на Гейнсбъро? — възкликна Сирина. — Обожавам стила му. Едно време моят учител в Глостършир е работил с него.

— В такъв случай техниката му ще ви хареса.

И докато Сирина разглеждаше двете платна в кабинета на Деймиън, Ема разглеждаше младата дама, която Бо беше довел на вечеря. Тъй като никога преди това не беше водил дама на вечеря, тя с любопитство оглеждаше красивата госпожица Блайд. Ема знаеше, че Бо не пътуваше никога с дами. Тази жена сигурно много го привличаше…

Преди Сирина да беше разгледала картините, в стаята влязоха мъжете с питие в ръка.

— Бо ме намира за скучен — закачливо отбеляза Деймиън. — Прояви интерес към Ван Дайк.

— Ела да погледнеш, Бо — възбудено каза Сирина. — Направо е чудесен — виж цвета на лицето, на косата, всичко.

При вида на младия мъж, застанал пред малкия портрет, вторачен в майсторството на Ван Дайк, чичо му определено се изненада. Бо разбираше от изкуство, но рядко се появяваше на изложби. Ходеше там да види и да го видят, да бъде в крак с дилетантския свят.

— Да не би Бо вече да проявява интерес към живописта? — прошепна Деймиън на братовчедката на жена си.

— Предполагам, че е отскоро — тихо отвърна Ема. — Госпожица Блайд изглежда е забележителна млада дама.

— Несъмнено. Изобщо не пожела да остане в салона, след като тя излезе.

— Ясно — прошепна Ема. — Значи скоро ще трябва да започнем с вечерята. Няма да иска да остане дълго.

— А може би изобщо няма да иска, освен ако не говори за нея. Оказва се, че тя самата се опитала да убие Хортън и сама си изкарвала прехраната в ужасни условия през последните четири години. Страхотно е впечатлен от нея.

— Тя не е много покорна.

— Така е. Трябвало е дълго да я убеждава, за да си сложи огърлицата, която й купил.

— Не приема подаръци? — Ема повдигна вежди. — Невероятна жена в света на Бо.

— Направо необикновена — съгласи се Деймиън. — Ще трябва да се обадя на Синджън за най-новото увлечение на сина му.

Според предвижданията на Ема, Бо с нетърпение очакваше по-скоро да сервират вечерята с поглед, почти постоянно прикован в спътничката му, а единственото нещо, за което говореше, бяха прелестите и достойнствата на госпожица Блайд. Беше нещо съвсем неочаквано за чичо му да види обикновено безгрижния си племенник толкова променен.

Бо се хранеше бързо или изобщо не хапваше в зависимост от блюдата, които предлагаха. За разлика от него, пътничката му се наслаждаваше на всяко ястие — от мидите до десертния крем. Накратко поговориха за инцидента с „Бети Лий“, но след като забеляза как Сирина пребледнява, Бо внезапно смени темата с нещо по-неангажиращо.

Спомена, че бяха срещнали Том и Джейн Максуел и така започнаха да говорят за техни други съседи в Йоркшир. Малко след това настроението на Сирина се възвърна. После се оттеглиха в салона, където Деймиън беше изложил антиките си, и там пиха чай и бренди. Сирина и посланикът разгледаха различните скулптури и предмети на изкуството.

— Още едно бренди? — попита Ема, когато Бо пресуши чашата си, нетърпелив да си върви. Погледът му следеше бавната походка на Сирина и чичо му, които коментираха мраморни статуетки.

— Да, благодаря. — Бо се обърна към Ема, но съзнанието му все още беше със Сирина, макар че се усмихна непринудено.

— Опасявам се, че Сирина и Деймиън забравиха за нас — каза Ема тактично и отново напълни чашата му. — Толкова често ми се случва да го наблюдавам, когато почитателите на антиките открият в него сродна душа.

Бо се отпусна на стола видимо облекчен, след като вече беше разбрал, че вечерта може да се проточи.

— Радвам се, че Сирина толкова добре се забавлява.

— Макар че на теб ти се иска да си някъде другаде? — пошегува се Ема.

Той рязко вдигна поглед, като се почуди дали не четеше мислите му, но само след миг разбра, че тя нямаше предвид нищо конкретно.

— Стига да има достатъчно бренди — широко се усмихна Бо, — нямам нищо против да продължат разговора си за загиналите цивилизации. На нея й доставя удоволствие.

— Много необичайно образование има. Чух да казва на Деймиън, че говори латински и гръцки.

— Също така стреля като мъж и ме изумява с уменията си на карти — каза той с ленива усмивка. — Прекрасна жена е. — Каза последното с много тих глас, сякаш на себе си, и отново прикова поглед в Сирина, без да забелязва Ема…

— В колекцията си татко имаше един рядък екземпляр на географията на Птолемей от базелското издание — разказваше Сирина на Деймиън, докато стояха в нишата за книгите. Девойката нежно галеше с пръсти кожената подвързия на едно добре запазено издание на „Географике Синтаксис“. — Притежаваше и всички трудове на Паладио, но предпочиташе трактати по древногръцка архитектура — продължи тя с поглед към домакина си и с дружелюбна усмивка на лицето, сякаш той отдавна й беше приятел. — Когато лорд Елджин купи библиотеката, си отдъхнах, защото книгите на татко попаднаха в добри ръце.

— Всъщност колекцията му не се е разпродавала, нали? — попита Деймиън. — Не съм чул за това.

— Татко предварително се беше уговорил с лорд Елджин и съм му много благодарна за това. Иначе колекцията му можеше да се разпръсне.

— Знаете ли, че наскоро назначиха Елджин за министър на Константинопол? Трябва да го попитам за колекцията на баща ви, когато се отбие в Лисабон на път за турския двор. Разкажете ми какво друго обичаше баща ви.

Тогава Сирина надълго му разказа за различните скъпоценни камъни в библиотеката на баща й, докато Бо пресуши половин бутилка бренди. За Ема разигралият се пред очите й театър беше по-интригуващ и от най-добрата нова пиеса по театрите. Бо явно беше хлътнал и едва скриваше очарованието си от красивата госпожица Блайд, което беше нещо съвсем необичайно за него. Ема го беше виждала много пъти отегчен и безразличен, забелязвала беше как не обръща внимание на женските погледи на баловете и разбра, че първородният син на Синджън е открил необикновена жена.

Най-накрая той стана.

— Вече е късно — едва доловимо прошепна той, но Сирина веднага го чу и любезно се извини на Деймиън, после прекоси стаята, хвана го за ръка и тихо се извини с фрази, които само любимият й разбра.

Усмивката му направо засия, после се обърна и се поклони на Ема и чичо си.

— Благодаря ви за гостоприемството — каза той. — Винаги са приятни вечерите, прекарани със семейството.

— Да, много ви благодарим — мило добави Сирина с ръка, която Бо здраво държеше. — Много ми беше приятно.

— Отбийте се пак, ако отседнете в Лисабон — каза Ема. — Деймиън е много щастлив, когато говори за антиките си.

— Скоро заминаваме — бързо отвърна Бо.

Сирина вдигна поглед към него, замислена за боите си.

— След като купим малко бои за Сирина — добави той и стисна ръката й.

— Да не би да можеш да ми четеш мислите? — прошепна му.

— Уча се — прошепна той и се усмихна. — А ти можеш ли да четеш моите?

Тя се изчерви като рак и тихо се засмя.

— Извинете ни. — Сирина се обърна към чичо му и Ема. — Наша шега…

 

 

— Той е влюбен в това момиче — уверено каза Ема в мига, в който каляската излезе от портите на посолството. — Като пламенен младеж. Не очаквах, че някой ден това ще се случи.

— Прекалено романтична си, скъпа — спокойно отвърна Деймиън, запознат повече със стила на живот на Бо. Освен това достатъчно често беше ставал свидетел на това как Синджън упорито бе преследвал красиви жени в миналото, за да разбере разликата между сексуално привличане и любов. — Съгласен съм, че госпожица Блайд го е очаровала, той твърде много прилича на баща си.

— И аз точно това исках да кажа.

— Синджън не беше толкова млад, когато се влюби.

— Мнозина се женят много по-млади.

— Може би си права — учтиво отстъпи той, без да е склонен да оспорва една толкова невероятна възможност като сватбата на Бо. — Ще се радвам, ако отново дойдат на вечеря, преди да отплават. Госпожица Блайд свободно разговаря на древните езици и знаеше повече от мен за разкопките в Помпей. Тя определено е интелектуалка — обяви той с усмивка към Ема, — а това не е обичайният стил на Бо.

— Нито пък са в стила му обеднели жени, които сами си правят пътя в обществото. Не видя как я гледаше през цялото време, докато ти говореше с нея. Тя изостря любопитството му като никоя друга изискана светска красавица.

— Може би просто няма какво да прави. Може би нейната компания му е приятна по време на дългото пътешествие…

— Ама и ти ги говориш едни, Деймиън — укори го Ема. — Та той винаги няма какво да прави. Момчето не знае какво означава постоянна връзка. А що се отнася до компанията по време на дългите пътешествия, можеш ли да си го представиш да вземе херцогиня Уилбрук или баронеса Гротиер на продължително пътуване по море? И двете ще ги изхвърли през борда, преди да е свършила и първата седмица.

— Със съжаление заявявам, че на Хелън и една седмица ще й е много на моята яхта. На Сесилия също. И двете са прекалено празноглави.

— Но и двете имат пищни пазви и са страстни натури, поне така дочувам — отбеляза Ема. — Трябва да признаеш, че тази е различна.

— Искаш да кажеш, че има и други качества, освен обичайните му изисквания.

— Очевидно. Госпожица Блайд не е празноглава, скъпи. Ето защо той е толкова заинтригуван. За него това е нещо ново.

— Не съм сигурен, че търси някакви интелектуални качества у жените.

— Вероятно, но може да реши, че му харесва.

Това твърдение накара и двамата да се замислят за красивата като порцеланова кукла съпруга на Деймиън.

— Надявам се, че си права, скъпа — тихо каза Деймиън, който не искаше племенникът му да встъпи в неуспешен брак като неговия. — Може би няма да е зле, ако спомена за госпожица Блайд пред Синджън. Той добре се разбира с момчето.

— Чудесна идея — тихо каза Ема.