Сюзън Джонсън
Дете на порока (7)

Седма глава

— Кой беше това? — прошепна Сирина все още с натежали клепачи и тих пресипнал глас.

— Никой — леко отклони въпроса й Бо. — Как се чувстваш?

— Жива… благодарение на теб — отвърна тя.

— Цветът на лицето ти се подобрява. Беше много смела…

— Ако пистолетът ми беше гръмнал, щях да го забавя.

— Значи няма да мога да ти кажа „Предупредих те“ — засмя се Бо.

— Ще излезе, че съм неблагодарница, ако не ти позволя — леко се усмихна тя, — макар че ако имах прилично оръжие…

— Много си опасна. — Усмивката му се открои на загорялата кожа. — Напомни ми да държа пистолетите си далече от теб.

— Никога няма да те нараня, скъпи. Вече два пъти ми спаси живота.

— За мен е удоволствие, мадмоазел — галантно отвърна той и спря пред една голяма врата в дъното на коридора. — Мисля, че това е нашата стая. — Той изчака хотелиерът и персоналът да ги настигнат. Зад себе си чуваше забързаните им стъпки.

— Бил ли си тук преди? — попита тя и съвсем леко повдигна вежди.

— Веднъж-два пъти.

— И не отсядаш при чичо ти?

— Невинаги. — Бо се въздържа да уточни, че не отсяда при Деймиън, когато води със себе си жена…

— Стаите ви са готови, милорд — каза дребният, безупречно облечен управител, когато ги настигна и със замах отвори вратата. Хотелът винаги резервираше двата източни апартамента за най-почитаните си гости. — Повикахме доктора. Носим гореща вода и ако милорд желае нещо за ядене, което ще се хареса на дамата, готвачът ще започне да го приготвя.

— Няма значение какво ще сготви, Рамос. Дамата има космополитно небце — отвърна Бо с момчешка усмивка, отправена към Сирина.

— И как не, когато от четири часа не съм яла — прошепна тя.

— Обстоятелство, което ще се постарая да поправя — отвърна Бо с топъл поглед. — Искаш ли нещо друго, освен храна, преди всички тези хора да са си тръгнали?

В стаята беше пълно с камериери, които дърпаха пердетата, оправяха възглавниците, пълнеха каните, поставяха вази със свежи цветя в приемната и спалнята и подреждаха фруктиери и сладкиши, за да са привлекателни за окото.

— Милорд, вие сигурно сте много важен гост — пошегува се Сирина с поглед, който обхождаше множеството слуги. — Разбирам, че трябва да положа големи усилия, за да угодя на един толкова важен мъж.

— По този въпрос нямам оплаквания, скъпа — прошепна той. — Това е всичко — каза Бо на хотелиера, който се суетеше наблизо. — Дамата има нужда от малко почивка. — Той погледна Сирина с въпросителен поглед. — И малко вода за ваната?

Тя кимна.

— Веднага — заяви Бо.

— Да, милорд, разбира се — отговори изрядното човече, а после плесна с ръце и всички излязоха от стаята.

— Ще трябва да изхвърлим тази рокля — отбеляза Бо, докато минаваше от приемната в стаята и погледът му се спря на разкъсаната дреха.

— Багажът ми! — възкликна Сирина, която си спомни защо Бо беше отишъл на доковете.

— Ще го донесат тук. Но първо трябва да махнем тази рокля.

И двамата се направиха, че не забелязват кървавите петна. Сирина му позволи да й съблече роклята и после не възрази да я настани в леглото и да я погали след това толкова силно преживяване.

— Веднага се връщам — каза Бо и сложи чинийка със сладкиши близо до нея. — Вино или вода? — попита той с две гарафи в ръка. Кимна в знак на одобрение, когато тя избра вино, защото алкохолът щеше да я отпусне. Бо сгъна дебелата синя рокля и постави звънеца до нея. — Ако имаш нужда от нещо, четиридесет човека ще ти го донесат. Само не мърдай, този път наистина ти говоря сериозно.

— Научих си вече урока, сър — каза Сирина с престорено смирение.

— Хмм — прошепна той, без да е сигурен дали човек или Бог някога щяха да успеят да обуздаят волния дух на Сирина Блайд.

Младият мъж излезе от апартамента, нареди роклята да бъде изхвърлена, даде указания на управителя за багажа на Сирина, провери какво беше станало с младия войник и се разпореди за още няколко неща, които щяха да осигурят удобството на Сирина… Въпреки че се върна бързо, той не я намери в леглото, беше седнала на една градинска пейка на малката оградена тераса.

— Като дете сигурно си била много малка — каза Бо, застанал на прага. Погледът му бавно се плъзгаше по пленителната картина на изкусителното й тяло, облечено само в блуза и фуста. — Мислех, че ще си останеш в леглото.

— Слънцето е прекалено хубаво, за да стоя вътре. Не е ли чудесна тази топла градинка? И за твоя информация, наистина бях много малка. Татко ми казваше „моята малка дивачка“.

Той вдигна вежди.

— Не бих се досетил.

— Винаги съм била независима.

— Още една изненада — проточи той.

Тя сбърчи нос.

— Направо щеше да си умреш от скука, ако бях послушна, признай си.

— Признавам си, скъпа, че носиш със себе си повече от нормалната доза вълнение. — Не му се случваше често да убива човек, независимо дали си заслужава или не.

В очите й изведнъж се появиха сълзи, а шокът от скорошните събития проблесна в съзнанието й.

— О, боже — прошепна тя и затрепери, — младият войник наистина ли е мъртъв?

— Не, жив е — каза Бо и бързо се приближи до нея. Взе я на ръце, привлече я към себе си и нежно я целуна по разтрепераните й устни. — Утре можем да идем в болницата и да го видим, ако искаш.

Сирина въздъхна с голямо облекчение и се отпусна на врата му.

— Чудесно — прошепна тя, макар че все още трепереше.

— Слагам те да спиш и без възражения — строго каза той и се запъти към леглото.

— Да, сър. — Отговорът й заглъхна в рамото му.

— От теб не се изисква постоянно да си смела — отбеляза Бо, отмести завивките и я сложи на леглото. — Аз ще се погрижа за теб. — Той придърпа юргана и го пъхна под брадичката й.

— Прекалено си мил за любовчия — прошепна тя и леко му се усмихна.

— Ти пък какво знаеш за любовчиите? — подразни я той, седна до нея и нежно махна кичурите коса от слепоочието й.

— Според слуховете, любовчиите са прочути с егоистичните си подбуди.

— И аз може да съм такъв, скъпа — тихо каза той. — Ти откъде знаеш?

— Прав си, но точно сега повече ми се иска да не обръщам внимание на подбудите ти и да се порадвам на твоя чар.

— Добре, защото искам да си починеш, докато дойде докторът. Не мисли за нищо, не се притеснявай и не се изнервяй, както и не спори с мен — твърдо добави той, като видя, че тя започва да протестира.

— Не искам лекар — настоя Сирина. — Моля те, Бо, нищо ми няма.

— Остави той да ти го каже. Трябва ли да те връзвам за леглото? — попита той престорено строго.

Тя изведнъж се усмихна.

— Зависи…

Той я изгледа с изпитателен поглед, в който личеше, че я желае.

— След като докторът си тръгне, ще го имам предвид — каза Бо. После се наведе и я хвана за лицето с две ръце. — Стига сега да се държиш прилично.

— Целуни ме — прошепна тя, закопняла за топлината му и изпитваща нужда да се освободи от неприятните спомени. Хвана го за реверите: — Искам да ме целунеш!

Той разбра, че след толкова страх тя наистина има нужда от ласки и се подчини. Нежно я целуна с копринено докосване на устните.

— Тук съм, котенце — прошепна той. — Не се плаши.

— Люби ме — прошепна тя, сякаш първичните инстинкти бяха лекарство срещу призрачните картини, които засипваха съзнанието й. — Моля те…

— Веднага, щом си тръгне докторът… ако се съгласи, че нищо ти няма.

— Нищо ми няма — настоя тя с желанието Бо да й помогне да забрави, да се скрие в удоволствието. — Добре съм. — Гласът й звучеше почти истерично. — Не искам доктор.

Тогава той я целуна безмилостно с една силна страстна целувка, която я накара да онемее и да сподави вика, който се надигаше в гърлото й. Целува я, докато престана да трепери, а после се спусна с устни по копринената извивка на шията й, плъзна се надолу, направи пътечка по извивката на гърдите й, които се надигаха над дантеленото деколте на ризата.

Тя ровеше в косата му и леко изстена, когато Бо отмести с пръсти нежната дантела, за да стигне до връхчетата на гърдите й.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — прошепна той с уста на зърното й.

— Ммм… — мъркаше тя и леко се надигна, за да притисне зърното в устата му.

— Трябва да изчакаме…

Сирина премести главата си на възглавницата в знак на протест. После издаде разтреперана въздишка, а той сръчно поддържаше крехкото равновесие между горещото желание и хипнотизиращо удоволствие, докато управителят почука на вратата и съобщи, че докторът беше пристигнал.

— Кажи им да се махат — тихо се възпротиви Сирина.

— Искаш ли или не искаш да те вържа за леглото? — лукаво я попита той.

За миг тя се поколеба, а после му се усмихна.

— Значи държиш докторът да ме види, така ли?

— Колко време може да отнеме?!

— Ще му кажа, че съм жива и здрава.

— В такъв случай няма да остане дълго — усмивката му беше ангелска.

Тя го погледна леко изнервена.

— Предполагам, че ти дължа малко внимание.

— Забележи колко учтиво не ти споменах за това задължение — отвърна той и се ухили. — За рекордно време ще разкараме доктора оттук. — И без да чака отговора й, стана от леглото, за да отвори вратата.

Ако не беше големият му опит в незачитането на общественото мнение, той щеше да изрази учудването си по друг начин, а не просто с проблясък в погледа си, защото човекът, който стоеше пред него, беше чест посетител в резиденцията на чичо му.

— Радвам се да те видя отново, Бо — дружелюбно рече доктор Дъглас Макдугъл. — Рамос ми каза, че имаш нужда от услугите ми. — Едрият русоляв шотландец, който се беше заселил в английската колония, след като се ожени за богата лисабонска вдовица преди десет години, беше един от приятелите антиквари на Деймиън. И двамата имаха чудесни колекции от ранни древногръцки скулптури.

Очевидно хотелският управител беше предположил, че племенникът на посланика ще предпочете и неговия доктор, със закъснение осъзна Бо, но вече беше късно — трябваше да се справи с неловката ситуация.

— Влизай — каза той. — Една дама, която пътува с мен, има нужда от мнението ти на специалист. Беше въвлечена в неприятна история днес следобед и припадна. Тъй като беше в безсъзнание за известно време, реших, че трябва да повикам лекар.

— Точно така, момчето ми — отвърна възрастният мъж. — Хайде да прегледаме дамата. — Докато се приближаваха към спалнята, Макдугъл попита: — Вече видя ли се с чичо си?

— Току-що пристигнахме — уклончиво отговори Бо. — А след този ужас долу на пристанището трябваше да посвърша някои неща. — Той продължи с кратък преразказ на случилото се.

Сирина седеше в леглото, завита до брадичката. Силният глас на доктора с неговия лесно разпознаваем шотландски акцент беше достигнал до нея и тя вече се притесняваше. Щеше да се чувства по-спокойно с някой непознат португалски лекар.

Когато влязоха, Бо просто я представи без коментар като госпожица Блайд, а докторът скоро я предразположи с милите си обноски. Той не попита за връзката й с Бо, което незнайно защо я раздразни повече, отколкото ако го беше направил. Очевидно я смятаха просто за поредната преходна дама на Бо Сейнт Джон.

Докторът преслуша сърцето й, измери пулса, прегледа очите, попита дали все още се чувства замаяна или се задъхва и след краткия преглед заключи, че физически се е възстановила от изпитанието.

— Но може би ще мине повече време, докато лошите спомени изчезнат, скъпа — нежно й каза той. — Бих предложил слаба доза лауданум и горещо мляко преди лягане за една-две седмици. Ще ви изпратя малко. Дълго време ли ще останеш в Лисабон? — попита той Бо, който седеше в долния край на леглото.

— Зависи от госпожица Блайд.

— Наистина нищо ми няма вече — побърза да се намеси тя.

— В такъв случай ден-два. — Бо стана, за да изпрати доктора до вратата.

— Ще разкажа на Деймиън за случката, макар че може вече да е чул за този Хортън от капитан Сорс — каза докторът, докато прекосяваха приемната. — Можеш да му опишеш подробностите, когато го видиш.

— Не знам дали ще се видим — внимателно отговори Бо.

— А… разбира се. Не се сетих, момчето ми — каза докторът и се протегна да отвори. — Ъ-ъ, тя е красива млада дама и е в превъзходно здраве. Радвам се, че успях да ти услужа. — Той протегна ръка. — Може би ще се видим на вечеря някой друг път.

— Да, разбира се — каза Бо и му стисна ръката. — Благодаря, че толкова бързо дойде.

Все едно беше разпратил визитни картички, кисело си помисли Бо и затвори вратата след Макдугъл. Не че задължително искаше да пътува инкогнито, но не си беше представял, че за един ден в Лисабон ще му се наложи да срещне толкова много хора.

— Ти си го познавал! — възкликна Сирина, когато Бо отново се появи в спалнята.

— Да, за жалост — направи гримаса той. — Трябваше изрично да им кажа да повикат лекар португалец. Грешката е моя — извини се той.

— Ще разкаже ли на чичо ти? — Тя нервно подръпваше дантелата на чаршафа.

Той сви рамене.

— Може би. Но това няма значение. Ако не се обадя на Деймиън, той е достатъчно разумен, за да разбере, че искам да ме оставят на мира.

— Заради мен.

— Да. Моята репутация би съсипала твоята. Много съжалявам за Макдугъл, макар че той би трябвало да си мълчи.

— Няма нужда да се извиняваш. Аз мисля, че повече ме беше страх за теб. Не познавам никой от тези хора — каза тя и леко се усмихна. — Макар че… — прошепна тя с внезапна изкусителна усмивка, — ако наистина с репутацията ми е свършено, то трябва поне да се възползвам от твоята лоша слава. Искаш ли да те завържа за леглото или ти искаш да връзваш?

За миг той просто я наблюдаваше с неразгадаемо изражение.

— Не мога да разбера колко си наивна.

— Аз чудесно разбирам, скъпи — край с репутацията ми, щом веднъж са ме видели с теб. Но помисли си само в какво положение бях, когато парите и земите ни бяха конфискувани и аз трябваше да работя за гувернантска надница. А и животът на художничка, който съм си избрала, едва ли ще ме издигне до най-високите кръгове, освен като преходна атракция. Най-добрите художници може би се радват на вниманието на висшата класа за известно време, но не ги канят да се женят за аристократи, нали? Така че защо да не се насладя на твоята компания, докато съм с теб?

Тя наистина беше много решителна и смела, за да се изправи храбро срещу един свят, толкова различен от този, в който се беше родила.

— А сега сигурна ли си? — каза той, без дори да подозира, че поставя под въпрос собствените си егоистични желания; рядко събитие в разгулния му живот.

— Съвсем сигурна съм, скъпи Бо. Да не би да изглеждам нерешителна? — Тя махна завивката, за да разкрие пищните си форми без риза и фусти.

— Кога успя да го направиш? — ухили се той.

— Направо нямам търпение — прошепна тя. — Толкова силно ми въздействаш.

— Готвачът ти приготвя храна! — Погледна към часовника.

— Отмени поръчката — невинно и тихо каза Сирина и вдигна вежди.

— Отказваш храна? — На него му стана любопитно.

— Изядох всички сладкиши.

— Ясно — тихо каза той и започна да си съблича палтото. — Как ти се струва да те вържа?

— Отказваш да те вържа? — Тонът й беше шеговит.

— Може би по-късно — отговори той и хвърли палтото си на един стол.

— Някога връзвали ли са те?

— Някоя дама ли? — Той я погледна с полуразвързана връзка и неподвижна ръка.

— Няма значение кой, скъпи. Не съм моралистка.

Бо се засмя и продължи да развързва връзката си.

— Само в Итън и само веднъж — много отдавна.

Тя го гледаше в очите, докато го казваше.

— И предполагам, че си си отмъстил за това.

— О, да — тихо отговори той и преметна връзката през облегалката на стола.

— Да се плаша ли? — подразни го тя.

Той прихна.

— Ни най-малко. Аз обичам жените.

Тя знаеше, че ги обича, целият свят го знаеше. Цялото му поведение излъчваше вътрешната необходимост от жена.

— Ех, да те бях срещнала в Глостършир — каза тя и се почуди дали животът й щеше да е различен, ако го беше срещнала, преди да обеднее.

— Баща ти сигурно щеше да ме застреля — каза той с ленива усмивка.

— Може би много би те харесал.

— Стига ми ти да ме харесваш, сладурче, на мен ми стига — отвърна той небрежно, защото не му се искаше да обсъжда нещо, което намирисваше на възможна женитба.

— О, много те харесвам, Рошфор — мило каза Сирина, после се облегна на възглавниците и му подаде ръце. — Покажи ми колко мил можеш да бъдеш.

— Ще отложа вечерята. Предпочитам да не ме прекъсва някакъв разгневен готвач.

— Бързо се връщай — закачаше се тя — или ще продължа без теб.

— Ето до какво води прекаленото образование — ухили се Бо.

— На твое място не бих се бавила — изкусително прошепна тя и прелъстително се изтегна, а гърдите й се надигнаха като сочни зрели плодове…

Той дълбоко си пое дъх, за да успокои възбудата си.

— Дай ми две минути и те предупреждавам, че ако не изчакаш, ще те напляскам по дупето.

— Ммм — измърка тя. — Как точно ще го направиш?

— Господи! — ахна той, замаян от възбуда.

— Дали ще ми хареса? — прошепна Сирина и се обърна, така че розовото й закръглено дупе цялото се показа.

— По дяволите да върви готвачът — прошепна той и посегна към копчетата на панталона си. Секунди по-късно тя лежеше по корем под него, а той беше дълбоко вътре в нея и леко я потупваше по задника под ритъма на задъханите й викове.

 

 

Най-после наистина вечеряха. Щом поискаха, веднага им сервираха обилна вечеря, заедно с няколко дамски халата.

— Колко предвидливо — каза Сирина и се протегна да целуне Бо по бузата.

— Трябват ти дрехи, които да носиш, докато отидем на шивач — отбеляза той и прокара пръст по голото й рамо.

— Или докато пристигне багажът ми.

— Той също — каза той учтиво, макар че състоянието на синята й рокля не говореше за някакъв подбран гардероб. Протегна се и взе една от дрехите, нахвърляни в края на леглото. — Облечи тази розова коприна.

— Харесва ли ти?

Тя говореше с типично женска въпросителна интонация, която той отдавна се беше научил да разпознава.

— Облечи си каквото искаш, скъпа — каза той и стана от леглото.

— Харесва ми бледожълтият брокат.

— Идеално — отговори Бо. — Ще налея виното. — Някои от дрехите му от „Сирена“ бяха пристигнали и той си наметна китайски копринен халат в ален цвят, който отлично подхождаше на мургавата му кожа. Тежката коприна падаше на пищни дипли, а изящната материя скриваше силната му възбуда и за миг на Сирина й се прииска да остане по-дълго в живота му. Щеше да е чудесно да се събужда до него всяка сутрин, тайно си мислеше тя, а сетивата й бяха привлечени от нескритата му мъжественост. Последните часове в леглото бяха толкова вълнуващи, че тя все още чувстваше сладостната топлина.

— Имаш ли нужда от нещо друго? — попита той и завърза колана на кръста си.

От теб, помисли си тя, но си даде сметка, че не можеха постоянно да са заедно и вместо това каза:

— Не, след няколко минути ще дойда при теб.

След като Бо изчезна в градината, тя си наметна бледожълтия халат и си вчеса косата с гребена на Бо с дръжка от слонова кост, като мълчаливо наблюдаваше отражението си в огледалото, за да може да овладее обърканите си чувства. Повтаряше си, че тяхната среща скоро щеше да свърши. И тя, и той го знаеха. И независимо от изключителното чувствено удоволствие, плановете й нямаше да се променят — заминаваше за Флоренция.

Малко по-късно, когато излезе в градината, където беше сложена масата, тя вече се беше овладяла. Храната беше прекрасно подредена на една съседна масичка за сервиране, а апетитният аромат от ястията се носеше в нощния въздух — фазан, маринован в порто и пълнен с трюфели, калкан с домати и зелен пипер, хрупкави кюфтета от скариди, маслини от Елвас, пъпеш от Рибатехо, португалско сирене, пудинг, десерт от сладък лимон, пастички и марципанови сладки от Алгарв. Сирина опита всичко, като се хранеше с обичайния си апетит. Бо пи повече, отколкото яде, и през цялото време се усмихваха един на друг и си разменяха целувки през малката масичка.

Сирина за пръв път надълго му разказа за живота си, без да се опитва да скрие миналото си. Познаваше Бо вече много отблизо и след многото тъжни години, които беше преживяла, сега се чувстваше радостна, че има на кого да повери тайните си.

— Бях най-добрата приятелка на татко — отговори тя на въпроса на Бо за детството й. — Тъй като той не обичаше да се движи сред обществото, освен да ходи в клубовете си, след като мама почина, ние прекарвахме доста време заедно. Той ме научи да яздя и да стрелям, за да го придружавам, когато ходеше на лов. Той ми беше учител и по хазарт — така се забавлявахме вечер. Много рано научих разликата между риска и умението.

— Затова толкова много те бива на карти.

— На десетгодишна възраст можех да спечеля на почти всяка игра на карти.

— Пак трябва да поиграем — тихо каза Бо, готов да приеме предизвикателството.

— Съгласна съм — веднага отвърна Сирина. — И няма нужда да играем за пари. Ти вече ми даде повече от достатъчно.

— Ако не играеш за пари, няма никакъв риск — продължи той. — Достави ми това удоволствие.

Тя леко сви рамене, а лекият брокат на халата й отрази трептящата светлина на свещта.

— Парите са си твои.

— Много си уверена, скъпа. — Подсмихна се той.

— Веднъж бих граф Монтроус.

— Аз също — нежно сподели Бо. — Повече от веднъж. С нетърпение чакам да поиграем.

— А аз с нетърпение очаквам кесията ми да набъбне.

 

 

След вечеря те седнаха на градинската пейка един до друг и пиеха ликьор под осеяното със звезди небе, когато на вратата някой почука и наруши спокойствието им.

— Предупредих управителя никой да не влиза — прошепна Бо и понечи да стане, но чу, че някой прекосява приемната.

— Прощавай, че се появявам, без да доложат за мен — каза Деймиън Сейнт Джон, който се спря на вратата на градината, точно когато Бо вече се беше изправил, — но се притеснявах за теб. — Чичо му не приличаше на Бо, освен по ръст. Различаваше се по светлата си кожа, но усмивката му беше пленителна като на всички от рода Сейнт Джон. Ведрото му спокойствие изглежда беше семейна черта.

— Трябваше да изпратя съобщение — отговори Бо и остави чашата си. — Деймиън, позволи ми да ти представя госпожица Блайд — каза той учтиво, като че ли всеки ден посрещаше неочаквани гости полугол. — Сирина, запознай се с чичо ми Деймиън Сейнт Джон.

— Приятно ми е, госпожице Блайд — учтиво отвърна посланикът и грациозно се поклони, преди отново да се обърне към племенника си. — Може ли да поговорим насаме, Бо. Само за минутка.

— Разбира се — веднага се съгласи Бо. — Извини ни — каза той на Сирина с мек поглед. После последва чичо си в приемната.

— Още веднъж искам да ти се извиня, че така нахълтах — повтори чичо му, като говореше тихо, за да не се чува разговорът им, — но Макдугъл дойде да ми съобщи за посещението си тук, скоро след като от Сорс научих за кървавия инцидент. — Той говореше бързо и тихо. — А когато не дойде в посолството, вече съвсем се разтревожих. Трябваше да се уверя със собствените си очи, че нищо ти няма. Рамос се опита да ме разубеди, така че не го ругай, задето не се подчинява на заповедите ти. Напълно ясно ми стана, че не желаеш да те безпокоят. Смятай това посещение за произвол от моя страна. — Той като че ли се поотпусна, след като сподели тревогата си. — Ема ми каза да не идвам да се излагам — каза той и се усмихна.

— Трябваше да ти се обадя, когато пристигнахме. Грешката беше изцяло моя. Но госпожица Блайд… — Бо леко сви рамене. — И на двамата нищо ни няма, както сам видя. А сега, я ми кажи — продължи той с естествен тон, — Вивиан отново ли е в Англия?

— Разбира се, много се радвам, че те виждам невредим… да, от няколко месеца е в Лондон.

Тъй като открито изразяваше отрицателното си мнение за семейство Сейнт Джон, от Вивиан не се очакваше да посети семейството на Бо в Лондон, нито пък имаше някаква опасност да се появи на някое от ергенските пиршества, които отнемаха по-голямата част от свободното му време. Не се учуди, че не знае за завръщането й в Англия.

— Да не би да е в чужбина по-често от обичайното? — попита Бо, като следеше внимателно тона на чичо си, изведнъж преминал в радостни нотки.

— Може би — дипломатично каза Деймиън.

— Моите поздравления.

— Малко си подранил — отговори чичо му, — но въпреки това, предпазливо благодаря.

— Татко знае ли?

— Все още на никого не съм казал. Ти си прекалено проницателен. Но стига сме говорили за това — бързо добави посланикът, защото не искаше да обсъжда несигурната възможност той и Ема скоро открито да заживеят заедно. — Сега ме увери, че си в цветущо здраве и ще те върна на чудесната ти спътничка.

— В чудесно здраве съм, както сам можеш да се убедиш. Сирина беше в опасност, а не аз.

— Имам чувството, че съм чувал това име. Да не би да я познавам?

Бо се поколеба, тъй като не знаеше дали на Сирина ще й е приятно да му каже коя е.

— Съмнявам се, че я познаваш.

— Блайд… името не се среща често. Нямаше ли — да. — По погледа му пролича, че се е сетил. — В Кеймбридж учихме заедно с един Блайд. Роби Блайд си построи разкошна къща в Глостършир. Видях проекта на архитекта му преди години в Кралското общество. Винаги съм искал да имам тази къща.

— Могъл си да я купиш на търг преди четири години. Той умира в нищета, а имуществото му е разпродадено.

— Тя му е дъщеря?

— Промъкнала се беше на борда на „Сирена“ в Доувър — кимна Бо.

— Боже господи! — възкликна изумен посланикът. — Доведи я в посолството — заяви той. — Ема ще се погрижи за момичето.

— Ще трябва да я попитам.

Чичо му озадачено го изгледа.

— Не знам дали изобщо иска някой да се грижи за нея — обясни Бо. — Сирина отива във Флоренция, за да изучава изкуство.

— Без пари? — скептично попита Деймиън.

— Събрала е малко пари.

— Но сама жена…

— Има приятели.

— Ясно — тихо каза Деймиън. — А ти не искаш да се лишиш от компанията й.

— Честно казано, да, но, разбира се, можеш да я попиташ.

— Сега? — попита Деймиън. Той се чувстваше морално длъжен да предложи покровителство на дъщерята на свой стар познат.

— Заповядай! — Бо кимна към градината.

Сирина се изненада, че ги вижда да се връщат, а когато Деймиън я покани да отиде в посолството, за да се запознае с братовчедка му Ема Пеърс, която се грижи за домакинството по време на отсъствието на жена му, изненадата ясно пролича.

— Познавах баща ви — обясни Деймиън.

Сирина бързо погледна Бо с питащ поглед.

— Спомни си името ти. Той и баща ти били заедно членове на Кралското общество.

— Съжалявам, че баща ви е починал. Позволете да ви помогнем да стъпите на крака — каза Деймиън. — Ема ще ви хареса.

Сирина още веднъж разстроено погледна Бо.

— Казах му, че възнамеряваш да следваш изкуство във Флоренция — тихо каза младежът, — но той пожела сам да помоли.

— Искаш да кажеш да остана в Лисабон? — По тона й личеше, че се колебае.

— Деймиън смята, че Ема може да те вземе под свое покровителство.

— Сигурно ви е трудно сама, госпожице Блайд — тактично отбеляза Деймиън.

— Какво искаш да направя? — попита Сирина и вдигна поглед към Бо. Дали не искаше да се отърве от нея?

За секунда той помълча, преди да отговори.

— Казах на Деймиън, че ти ще вземеш решението.

— Но какво искаш ти? — Гласът й беше тих, а очите й изглеждаха много големи на светлината на свещта.

Той не отговори веднага. Когато най-после заговори, гласът му се беше превърнал в едва доловим шепот.

— Останах с впечатлението, че във Флоренция те очакват.

— Да — бързо се съгласи тя. Това беше достатъчно. — Имам приятели, които ме очакват. Професор Кастели уреди да следвам с колегите му.

Деймиън не пропусна да забележи явната интимност помежду им. Не че очакваше от приятелките на Бо да са с него по принуда.

— Е, поне трябва да дойдете на вечеря при нас и да ми позволите да ви напиша препоръки.

Той наблюдаваше как младата дама отново вдига поглед към Бо и разбра, че е необичайно невинна, нещо нетипично за другите спътнички на племенника му.

— Утре вечер — каза Бо.

— Ема ще бъде очарована. В такъв случай само семейно събиране?

— Идеално — каза Бо, застанал в очакване.

— А… ами тогава до утре… — Посланикът леко се поклони и си тръгна.

 

 

— Не знаех какво да му кажа — потвърди Сирина, която все още се чудеше дали правилно е изтълкувала отговора на Бо.

— Деймиън ти мисли доброто — отбеляза Бо, седна до нея и я привлече към себе си, — но не бях сигурен дали искаш да се присъединиш към английската колония в Лисабон.

— Без теб няма да искам. — Сгушена в обятията му, думите й идваха от сърцето.

Той се усмихна на искреността й.

— И аз изпитвам същото, сладурче. А сега докъде бяхме стигнали — дрезгаво прошепна той.

— Трябва ни охрана, която да стои пред вратата — каза Сирина с тих и изпълнен с копнеж глас. — Не бих искала още някой да ни прекъсне. Имам си планове…

— По-точно? — Макар че беше тъмно, очите му грееха с топъл пламък.

— По-точно — да използвам копринената връвчица на кръста ти — измърка тя и докосна шарения колан.

— Интригуващо хрумване…

Тя усмихнато вдигна поглед към него.

— Знаех, че ще ти хареса.

— Червено би ти отивало — прошепна той, докато отвързваше хлабавия възел на колана си.

— За теб си мислех.

За миг пръстите му застинаха на възела, после поклати глава и продължи да развързва.

— Не съм на това мнение.

— Ти каза, че по-късно може.

— Казах „може би“.

— Какво ще е нужно, за да ми дадеш по-категоричен отговор?

— Пистолет, опрян в слепоочието ми. — Усмивката му грейна в мрака.

— Някой път трябва да ми разкажеш за Итън.

— Не ти трябва да знаеш. А сега протегни ръце. — Връвчицата от халата висеше на пръстите му, а понеже тя не отвърна, той шеговито каза: — Преимуществото е на моя страна.

— Искаш да кажеш, че ще ме надвиеш?

— Бих могъл, ако поискам. — Той не помръдна.

— Или ако аз искам ти да го направиш.

— Да, също — тихо каза той.

Неговата надигаща се ерекция се виждаше през полуразгърнатия халат.

— Виждам, че принудата те възбужда.

— Понякога.

— Може би и мен.

— Не си достатъчно силна — нежно изтъкна той.

— Мога да използвам хитрост.

— Опитай само.

— Много се съпротивляваш, Рошфор. Учудва ме, че не се предаваш дори и в такава игра. Не ми ли се полага и на мен да поиграя? — Тя изхлузи колана на жълтата си роба и го зави около стърчащия му пенис, обрамчен от диплите на халата му.

Той се издигаше все по-високо и по-високо.

— Я виж… на него му харесва да го връзвам — прошепна Сирина и леко го опипа с пръсти, плъзгащи се надолу по изпъкналите вени. — Наистина трябва да ми позволиш — прошепна тя и още веднъж преметна плъзгавия брокат по дължината му.

— Ще си помисля — каза той със затаен дъх.

— Е, това поне е някакво начало. — Тя още веднъж го превърза с коприната, като го затегна с изключителна нежност.

Той леко изстена.

— Сега вече след като съм привлякла вниманието ти — прошепна тя, докато се навеждаше да целуне пищната корона, устремена нагоре, — я да видим дали на чудесната ми играчка й отива жълта панделка.

Бо затвори очи, като почувства, че го докосва с устни, а когато Сирина отвори уста и го засмука целия, той потръпна от удоволствие.

Сирина хвана члена с ръце и го придърпа в устата си, докато стигна до гърлото й, а после бавно се отдръпна. Тя бавно и сладостно го потриваше с уста и език. Бо се чувстваше сякаш му беше за пръв път — сякаш беше млад и неопитен, безпомощно разгонен. А когато тя надяна два копринени възела около тестисите му и леко ги подръпна, от гърлото му се изтръгна стон.

— Я виж какъв си се наперил, Бо — каза тя и завърза здраво жълтия брокат. — Стягай се и здраво се люлей — прошепна тя и махна панделката, която ярко контрастираше с тъмните къдрици в основата на стомаха му. — Тази вечер мога просто да си стоя и да ти се възхищавам. — Тя измери забележителната му ерекция с пръсти и плъзна ръце надолу, за да поеме тестисите му. — Може изобщо да не ти позволя да ме докосваш тази нощ.

Това богохулство го накара да отвори очи.

— Ще те докосвам — каза той с нисък и развълнуван глас.

— Може би няма — прошепна тя.

„Мога да й направя всичко, което си пожелая!“ — беше първата му мисъл.

— Надявам се, че това не е състезание — каза той.

— Ами ако е?

— Ще загубиш.

— И значи ти го позволяваш?

Той не отговори, всичко в съзнанието му се въртеше.

След Итън избягваше физическата принуда, колкото и безобидна да беше. Беше си го обещал преди много години…

— Защо? — попита тя.

— Господи, Сирина, откъде да знам. На теб ти харесва, и мен ми харесва — това е просто любовна игра, преди да те изчукам — накратко й заяви той. — И вече свърши. — Той рязко махна панделката и я хвърли настрани.

— Ти трябва да водиш, така ли? — Тя яростно го изгледа.

— Нещо подобно.

— Жените винаги ли изпълняват това, което ги караш?

— Не давам заповеди, повярвай ми — недоволно отвърна той, научил от опит да се пази от жените, — освен това не желая да спорим по този въпрос. Искаш ли нещо за пиене?

После рязко я вдигна на ръце, прекоси градината, влезе в спалнята и я сложи на леглото.

— Пиеш повече, отколкото трябва — каза му Сирина и се сгуши да седне до него.

— А ти ми приличаш на съпруга, от която нямам нужда.

— От Доувър не си престанал да пиеш.

— Е, и? — Той избра бутилка старо бренди от изложените на масата. — В момента не съм на работа.

— Ти работиш?

— Разбира се — заяви той и се обърна с пълна догоре чаша бренди. — Човек не може постоянно да чука — каза й с нервна усмивка.

— А, да, основното ти занимание.

— Не бих казал — язвително отвърна той.

— Скандалните вестници не са на това мнение — не отстъпи тя, докато го наблюдаваше как се приближава към нея, силен и грациозен, съвсем наясно с репутацията си на жребец за аристократките.

— Измислят си.

— Не ми се струва, че им се налага много да си съчиняват. Ти си непоносим фукльо — хладно отбеляза тя с поглед, прикован в слабините му. — Винаги си възбуден, нали?

— Само с теб — отвърна той с меден глас и спря до леглото.

— Как ли пък не — язвително каза тя. — Като девственица… неопитна и наивна.

— На някои хора очевидно не им е нужна никаква практика — прошепна Бо и вдигна чаша за поздрав. — Свърши ли с гледането?

— Да не би да имам ограничено време?

— Времето винаги е ограничено. Но в твоя случай не ме интересува — ти си по-нетърпелива от мен.

— Да не би да има нещо лошо в това?

— О, не — отвърна той със самодоволна усмивка. — Това определено е преимущество.

— Като твърдия ти член.

— Точно така — саркастично се съгласи той. — Искаш ли да го пробваш?

— Не, от тази вечер съм решила да започна да живея благочестиво. Прекалено много ме ядосваш.

За миг той изгледа питието си, а после нея.

— Ами ако ти се извиня?

— Прекалено е късно.

— Ами ако много, много горещо ти се извиня? — тихо каза той и седна до нея.

— Няма да ме трогнеш.

— Дори и ако ти предложа да се реванширам?

— Как? С какво? — Тя унило се втренчи в ерекцията му.

Това обикновено беше достатъчно, помисли си той, но добави:

— Ще ти позволя ти да си избереш как.

— Така ли?

Той кимна.

— Аз?

— Ти.

— Много мило.

— Знам — каза той.

— Значи мога да направя каквото си искам?

— Каквото си искаш — категорично повтори той.

— И ти ще си съгласен?

Той леко си пое дъх.

— Да.

Забелязала краткото му колебание, тя разбра, че беше станала свидетел на нещо като малко нарушаване на принципите.

— Благодаря ти — тихо каза Сирина. — Наистина пиеш прекалено много — добави тя с палава усмивка.

— И наистина трябва да те любя — прошепна той. Без да обръща внимание на закачливия й тон, на един дъх изпи съдържанието на чашата и я хвърли на килима. После се протегна и я привлече към себе си.

— Това може ли да се обсъди? — попита тя.

— Не. Нещо против? — Нямаше нужда да пита.

Виждаше огъня в очите й, докато си събличаше халата.

— Проклет да си — прошепна тя и се разтрепери, когато се приближи към нея.

— Проклинай ме по-късно — тихо каза той и се наведе между разтворените й бедра.

— Не искам по-късно.

— В такъв случай не си мисли за това. — Той се насочи към пулсиращата й сърцевина и леко се плъзна навътре.

— Трябва да ти се противопоставя. — Последната сричка, която изрече, завърши с въздишка.

— Прекалено късно — прошепна той и я прониза, а думите отекваха в съзнанието му, докато ръцете му се плъзгаха по тънката й талия, а после по-надолу с пръсти, разперени на хълбоците й за по-голяма устойчивост. — Прекалено късно — каза той толкова тихо, че думите му заглъхнаха в гърлото. После затвори очи и се тласна напред.