Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сейнт Джон-Дюра (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wicked, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 127 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
misi_misi (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Сюзън Джонсън. Дете на порока

ИК „Бард“

Редактор: Иво Тодоров

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Еми

Двадесета глава

Семейство Кастели се бяха върнали във Флоренция преди един месец и сега Сирина се беше записала в две ателиета — на моден портретист и на изтъкнат пейзажист. Беше доста заета, пристигаше в ателиетата много рано сутрин и след края на работния ден често рисуваше отново вечер у дома.

Беше разбрала, че наемът й е платен за цяла година, когато отиде да каже на хазяйката, че ще се премести, щом се върнат Кастели. Така беше решила да остане в собствения си апартамент, а не да се натрапва на приятелите си. Беше много мило от страна на Бо и очите й се изпълваха със сълзи, когато си спомняше за предвидливостта му. Вярно, че го презираше заради егоизма, заради това, че беше повърхностен, но щедростта му не можеше да се отрече.

Джулия и професор Кастели я бяха представили на всички техни приятели през изминалия месец, когато салонът им се пълнеше всяка седмица с интелектуалци, с дългогодишни приятели, с най-различни братовчеди и роднини. Сирина направо беше засипана от ухажори. Един млад адвокат упорито я преследваше от първата им среща, а братовчедът на Джулия, Сандро, прочут скулптор, предложи сърцето си — в случай че тя го поиска, беше казал той с ослепителна усмивка. Двамата по-млади синове на местен граф, великолепни в австрийските си униформи, не пропускаха да посетят салона на Кастели и да изразят почитанията си на Сирина. Местният префект всеки ден й изпращаше цветя, а един млад свещеник се бореше със съвестта си по отношение на синьорина Сирина. Така тя не остана без забавления и приятели и се възползваше от разнообразието, което й се предоставяше. Обаче никога не предлагаше на ухажорите си нещо повече от лек флирт. Никой не можеше да плени сърцето й като Бо.

От време на време все още плачеше за него, но сега дните, в които изпитваше меланхолия по несподелената си любов, бяха по-малко. С времето го забравяше все повече или поне загубата не й се струваше чак толкова ужасна. Работеше постоянно, за да не забелязва липсата на Бо Сейнт Джон от живота й.

Всички във Флоренция чуха за триумфалното нахлуване на Наполеон в Милано, а пълното поражение на австрийците в Маренго дванайсет дни по-късно означаваше, че Италия е отново под контрола на Франция… Флорентинците, които имаше за какво да се страхуват от французите, започнаха да си стягат багажа или да крият ценностите си. Домакинството на австрийския ерцхерцог например, настанено в двореца Пити, и онези местни служители, които бяха под управлението на австрийското правителство, напуснаха града.

Джулия разказа историята за френското нашествие във Флоренция от 1799 година и след като предупреди Сирина за вероятността от масови вълнения, които можеха да бъдат избегнати, като вечер човек си стои вкъщи, тя отбеляза, че ритъмът на живот на обикновените хора общо взето с нищо не се беше променил.

Тъй като френската армия все още не маршируваше из Флоренция, а войната се водеше далече на север, един следобед в средата на юни Сирина се изуми от внезапната поява на група френски войници в Трибуната на Уфици.

Тя се упражняваше заедно с още няколко студенти от курса по портретна живопис, а стативът й беше поставен в Трибуната, където копираше една от картините.

Офицерите, които вървяха начело, бяха разкошно облечени хусари, наметнати с палта от леопардова кожа, с кожени шапки, украсени с пискюли и ширити, носеха богато избродирани мундири, позлатени мечове и колани.

Групичката се придвижи бързо в осмоъгълната зала, без да забелязва удивените погледи на студентите. Старшият офицер посочи една от картините на стената, а после още една. Някакъв писар бързо записваше в тефтерче, докато войниците сваляха избраните платна от стената и ги изнасяха…

Офицерите се спряха пред картината, която копираше Сирина, за да й се полюбуват.

— Тази също — каза един военен на чиновника до себе си. Когато обаче свали поглед от картината, мъжът видя Сирина.

Той се спря, с жест накара и мъжете след него да спрат, после се полуизвърна, за да прошепне нещо на колегите си.

Всички великолепно облечени хусари впериха взор в Сирина. После младият началник се приближи до нея с леко почукване на шпорите, което изведнъж наруши настъпилата тишина.

— Бонжур, мадмоазел. — Той учтиво се поклони. — Много ми приличате на жена, която познавам.

— Сигурно грешите, сър — каза тя учтиво на френски, като се опитваше да си даде вид, че е спокойна. После остави четката, за да не видят, че ръката й трепери.

— Говорите френски? — попита офицерът изненадан.

— Това е езикът на Европа, сър — неутрално отвърна тя с надеждата, че няма повече да я разпитва. Искаше й се той да се обърне и да си тръгне така внезапно, както се беше появил.

— На генерал Масена ще му хареса това, че говорите френски. Тя говори френски — повтори той, като се обърна към останалите офицери. — И нея ще вземем!

— Не! — извика Сирина.

— Няма да ви сторим нищо лошо, мадмоазел — нежно заяви той, когато отново насочи поглед към нея. — Генерал Масена обича блондинки. — Той не спомена, че тя страхотно приличаше на графиня Гончанка, която миналата година беше доставила голямо удоволствие на генерала в Цюрих. В Европа, където всичко се разграбваше, красивите неща бяха лесна плячка…

Той кимна на войниците да я вземат.

— Къде ме водите? — Гласът на Сирина трепереше, а войниците, които я държаха за ръцете, я поведоха към вратата.

— При генерала — тихо отговори офицерът.

— Трябва да съобщя на семейството си. — Тя се опитваше да не закрещи истерично. — Поне ми позволете да изпратя бележка.

— Разбира се, мадмоазел. — Все едно искаше да използва носна кърпичка — толкова естествен беше тонът му. — Кажете на Франсоа какво желаете. Той ще се погрижи да получат бележката ви.

Отведоха я почти обезумяла. Вървеше с придружителите си след войската мародери, които грабеха съкровищата на Уфици, сякаш бяха ябълки на пазара. Долу на площада тя видя десетки покрити каруци, в които товареха платната. Преди да я качат на една карета, писарят тичешком се приближи и после й позволиха да продиктува кратко съобщение — „Отведоха ме при генерал Масена“, написа тя на приятелите си. „Моля ви да ми помогнете!“

В бележката, която Джулия получи след няколко часа, пишеше само: „Отивам да се срещна с генерал Масена“. Подписът отдолу не беше на Сирина.

Всичките им молби до местните власти за помощ останаха без отговор. Авангардът на генерал Масена, новоназначения главнокомандващ на италианската армия, не влизаше в правомощията на местното правителство.

 

 

Когато Бо се появи в апартамента на Сирина няколко дни по-късно, хазяйката се хвърли в обятията му със сълзи на очи и молба за помощ.

— Няма я, французите я плениха. Слава богу, че дойдохте. Дълго се молих това да стане.

Бо нежно я отблъсна, защото това, което му говореше, беше страшно. Дори първоначално си помисли, че не я е чул правилно. Задържа я на ръка разстояние, после се опита да потисне тревогата си.

— Говорете много бавно! — каза той.

Тя му разказа това, което беше чула, отговори на кратките му и резки въпроси, повтори всичко, което знаеше десетина пъти.

Минути по-късно той вече чукаше на вратата на семейство Кастели и Джулия веднага го разпозна като обекта на многобройните картини в апартамента на Сирина. Девойката й беше разказала съвсем малко, но Джулия предположи, че по време на пътуването от Англия между тях е имало нещо. Той беше невероятно красив. Сега разбираше защо Сирина се беше поддала на чара му.

Когато Бо се представи като приятел на Сирина, двамата Кастели го поканиха да влезе. Той се извини, че нахълтва така и веднага поиска информация за пленяването й.

С угрижено изражение изслуша краткото им обяснение на оскъдните факти, с които разполагаха, после разгледа бележката и наум се прокле, че не беше дошъл по-рано. Когато разбра, че Сирина е в ръцете на врага вече от четири дни, стомахът му се сви при мисълта как се забавляваха мародерите.

Джулия говореше с нисък и спокоен глас и описваше всички хора, с които бяха разговаряли — студентите, които бяха видели как я отвеждат, работниците, които бяха помогнали при натоварването на каруците, момчето, което беше донесло бележката от писаря. Докато тя говореше, Бо остави настрана безсмислената тревога и започна да планира как да намери Сирина.

Когато с няколко думи им съобщи какво възнамерява да прави, Джулия предложи да му съдействат.

— Позволете ни да помогнем. Ще дойдем с вас.

— Щабквартирата на генерал Масена е в Милано — добави професор Кастели. — Там имаме приятели, които могат да ни помогнат.

— Оценявам предложението ви — учтиво отвърна Бо, — но сам ще стигна по-бързо. — Те щяха да му пречат.

— При положение, че Англия е във война с Франция, с нас бихте пътували по-безопасно — изтъкна Джулия.

— Често пътуваме до Милано, за да установяваме автентичността на картини. — Професор Кастели беше дребен човек, малко по-висок от дъщеря си. — Мога да стрелям точно и се оправям със сабя, милорд — продължи той и се изправи в цял ръст. — За мен ще е чест да ви помогна.

— Благодаря ви, но с по-малко хора се върви по-бързо. А ако Сирина се върне по някакъв начин по време на отсъствието ми — предположи Бо с ясното съзнание, че това не е много вероятно, — ще се чувствам по-спокоен, ако вие сте тук. Ще трябва да се видя с банкер, преди да замина, и ако можете, помогнете ми да намеря пари — продължи той, докато набързо пресмяташе всичко, което щеше да му е нужно за пътуването до Милано, с надеждата, че главнокомандващият на щаба на генерал Масена е все още алчен. — Някой, който да ми предостави голяма сума на кредит. — Всички знаеха, че Солиняк е алчен. Някои твърдяха, че и Масена обича дукатите. Бо се надяваше това да е истина.

 

 

Макар че семейство Кастели не беше богато, те познаваха търговци, които имаха много пари, и още преди да се беше стъмнило, Бо беше събрал достатъчно злато, за да откупи цяла дузина жени от генерала. Освен това от банкера беше получил книжа, които удостоверяваха, че е представител на банката Алори и синове.

Бо тръгна, когато се стъмни, по пълнолуние — подходящо време за кражби, както казваха в Йоркшир, мрачно си мислеше той. Беше тръгнал да си открадне една от дамите на генерал Масена — със значителна сума, ако беше възможно, ако не — със сила.

Щеше да си я върне, независимо от цената, закле се Бо. Независимо дали тя го искаше или не.

Не си задаваше въпроса как ще постигне целта си. Можеше умело да се възползва от всички предоставили му се възможности — беше се научил на това, докато служеше за свръзка на Пит.

Повечето от задачите, които му възлагаха, по-страхливите мъже биха отхвърлили. Опасностите го опияняват, казваха противниците му, сякаш не го интересуваше какво щеше да стане с него. Тези, които го познаваха по-добре, разбираха, че е способен да постигне всичко, каквото пожелае.

 

 

На път за Милано към Сирина се отнасяха любезно, макар че често се отбиваха в богати манастири и метоси, където Солиняк, главнокомандващият щаба на Масена, събираше „помощи“. Където и да отсядаха, тя спеше в отделна стая, полковникът даваше нареждания да й поднасят храна, още на първата сутрин след отвличането й донесоха гореща вода заедно с добавки към тоалета, а Солиняк й беше изпратил любезна бележка заедно с няколко книги, с които да убива скуката по време на пътуването.

Чувстваше се като гъска, която угояват за Коледа, и макар да беше доволна, че хусарите не я тормозят, си даваше сметка, че я пазят като бъдеща собственост на Масена.

Опитваше се да не мисли за края на пътуването, отказваше да се поддаде на страха, освен ако не й се наложеше, а вместо това премисляше всяка възможност да се отскубне от създалото се положение. Дано в тези масово грабени територии се намереше жена, която да се хареса на Масена повече от нея. Вероятно тя дори сега беше настанена удобно в апартамента на генерала и Сирина щеше да се окаже излишна…

Това обаче не беше особено приятна мисъл, изведнъж осъзна тя, като се сети за многобройните младши офицери, които също така имаха нужда от женска компания. Като покровител, Масена беше за предпочитане пред другите възможности.

Колкото и да размишляваше обаче, тя не можа да отхвърли чувството на отчаяние, което смазваше духа й. Облегна се на седалката на каретата и затвори очи, за да не позволи на сълзите й да потекат. Чувстваше се самотна и объркана, не знаеше какво я чака и беше обзета от безнадеждност.

„Защо аз?“, питаше се тя, а по бузите й се стичаха сълзи. Какъв ли ужас щеше да преживее в бъдеще, отчаяно си мислеше тя.

Но когато спряха на север от Парма и изчакаха да махнат юздите на конете, Сирина видя една млада жена с две деца да проси милостиня край пътя и нейните собствени трудности й се сториха нищожни в сравнение с това, което виждаше. За разлика от дрипавото и умиращо от глад семейство, нея я хранеха добре, обличаха я добре, полковникът направо я глезеше, за да пристигне при генерала в цялото си величие.

Тя свали перлената огърлица, която Бо й беше подарил в Лисабон, после извика жената да се приближи до каретата и й я подаде.

— Вземи я и нахрани семейството си.

Младата майка избухна в сълзи при вида на щедрия подарък, целуна ръката на Сирина и й благодари със сълзи на очи и с думи, по които личеше вълнението й. Опита се да приведе в ред изпокъсаните си дрехи и се извини, смутена от неугледния си вид.

— Ние не сме просяци, синьорина — тихо каза жената. — Или поне нямаше да сме, ако мъжът ми не беше починал. Но децата…

— Моля ви, разбирам — намеси се Сирина, която се чувстваше като еснафка в елегантната си рокля и изпитваше чувство на вина за собственото си самосъжаление, като виждаше, че жената почти нямаше с какво да се облече, нямаше храна, с която да се нахрани. — Не е нужно да се извинявате. Моля ви, доведете децата, за да ги видя — добави тя в желанието си да накара жената да се отпусне и видя как малкото момиченце стиска ръката на братчето си.

Тя изведе децата напред — слабичко момче и дребно момиченце, което плахо й се усмихна — и ги подкани да й благодарят.

— Благодарим ви, синьорина — сериозно каза момченцето. — Татко почина във войната. — Очите му се открояваха на изпитото лице, а краката и ръцете му бяха като вейки. Той обаче здраво държеше сестричката си за ръката.

— Татко умрял — припя момиченцето, което разбираше трагедията, но не и значението на думите. Очите на Сирина се изпълниха със сълзи при трогателните думи на децата.

— Джовани почина в битката при Маняно миналата пролет — каза младата майка. — И — устните й потрепериха — много ни е трудно… — За миг гласът й заглъхна. — Нямаме роднини и е трудно да си намеря работа с две малки деца — тихо довърши тя.

— Познавам човек, който ще ви помогне — каза Сирина, която се чувстваше задължена да подкрепи нещастното семейство. — Знаете ли как да стигнете до Флоренция?

Майката веднага кимна утвърдително, а Сирина бръкна в джоба си, защото си беше спомнила за флорина[1], който винаги носеше за всеки случай. Извади го и го подаде на жената.

— Качете се на дилижанса и идете при професор Кастели в художествената академия. Кажете му, че аз ви изпращам. Професорът ще намери човек, който да купи огърлицата.

Надеждата, която проблесна в погледа на младата майка, порази Сирина и я накара да забрави за собствените си проблеми. Преди полковникът да беше заповядал войската отново да потегли, Сирина беше успяла да упъти младата жена как да открие семейство Кастели.

— Кажете им, че съм добре и вероятно пътувам за Милано. Ще им пиша при първа възможност. — Сирина задъхано каза последните думи, защото каретата вече потегляше.

Децата й помахаха и се усмихнаха, а искрените благодарности на жената отекваха в ушите на Сирина дълго, след като войската потегли.

Тя се чувстваше отново жизнена и бодра след срещата със злочестата майка и децата, ако изобщо беше възможно да изпита подобно нещо в създалите се обстоятелства. Оправи си полата, изглади гънките на елегантната рокля от жоржет, която полковникът й беше изпратил, нагласи жълтите копринени панделки, които украсяваха ръкавите, сякаш се приготвяше за драматичната среща. Настроението й беше почти ведро, когато погледна през прозореца на каретата и видя красивия летен пейзаж.

Не беше единствената дама в Италия, изправена пред перспективата да се примирява с новите завоеватели на страната, казваше си тя. Нито пък щеше да бъде последната, ако полковник Солиняк и сънародникът му продължаваха необезпокоявани да грабят.

И така, как да се сприятели човек с върховен главнокомандващ?

 

 

Очевидно не с обичайните похвати, откри тя, когато я въведоха в щаба на генерал Масена на следващия ден.

Той вдигна поглед от бюрото си, когато полковник Солиняк я въведе, огледа я за две секунди, през което време сърцето й щеше да се пръсне, независимо от намерението да си дава вид, че е спокойна, а после веднага се зае отново с книжата:

— Заведи я в апартамента ми.

Още преди да беше излязла от стаята, той започна да диктува на секретарите си. В апартамента му в Палацо Момбело беше посрещната от прислужница, която й показа гардеробите, пълни с женски дрехи в един от салоните и й каза да си вземе каквото си поиска. После бързо се поклони, добави, че ще донесе закуска за синьорината и я подкани да се чувства у дома си в апартамента на генерала.

От обиграния тон на прислужницата Сирина разбра, че няма да е първата дама, живяла в апартамента на генерала.

Масена не изглеждаше според очакванията й, помисли си тя, защото в представата й генералите бяха стари и достолепни. Косата на Масена беше посребряла в резултат от глада, на който беше подложен по време на обсадата на Генуа, но имаше проницателен поглед и беше слаб — приличаше на корсар. Очите му, светлосини и мразовити, бързо я бяха огледали нагло и небрежно. Тя си го обясняваше с това, че цяла Италия беше под негов контрол. Предположи, че известна доза нахалство беше присъща на ранга му. Той обаче не се кипреше подобно на другите генерали. Обикновеният му син мундир беше наполовина разкопчан, а ризата, която се показваше отдолу, по нищо не се различаваше от униформата му. Изглеждаше сякаш чужд на фона на разкоша в хотела.

След като се върна с подноса за чай, прислужницата се засуети из стаята, наля чай на Сирина, извади от куфара малкото й лични вещи, които някой разсилен беше донесъл от каретата, постави книгите на една великолепна маса близо до дивана в салона, в който Сирина беше предпочела да седне. Докато изпълняваше задълженията си, тя разглеждаше Сирина с нескрит интерес, сякаш искаше да й намери мястото сред галерията от жени в живота на генерала.

— Генералът е много мил, синьорина — каза прислужницата, за да успокои дамата, която седеше на дивана сковано като ученичка.

— Радвам се да го чуя — отвърна Сирина, която говореше със спокоен глас, защото не знаеше дали прислужницата беше там, за да я обслужва или пази.

— Още чай? — Прислужницата се засуети около нея.

— Не, благодаря.

— Още една пастичка?

— Благодаря, не.

— Искате ли да ви намеря някоя по-удобна дреха? — попита момичето. — Генералът вечеря късно. Може да ви се наложи да го изчакате известно време.

— Не, чувствам се удобно — каза Сирина, на която все още й беше трудно да играе ролята на куртизанка, а позата й беше пълната противоположност на удобство.

— Много добре, синьорина. — Прислужницата оправи и последната възглавничка на канапето срещу Сирина, пак огледа стаята, за да провери дали няма още нещо да се върши, а след като видя, че всичко е наред, каза: — Позвънете, ако имате нужда от нещо.

Сирина прекара три часа в трескаво очакване на генерала, репетираше най-различни молби и увещания, учтиви и не чак толкова учтиви. Гневна и мила, търсеше най-добрия ход, за да извоюва свободата си.

Той обаче не дойде и вечерята мина без него. Сирина вечеря сама на една много голяма маса в огромна трапезария, позлатена, цялата в огледала и осветена от стотици свещи. Готвачът на Масена беше отличен, храната — превъзходна, а обслужването — достойно за крале.

Миг преди вечеря тя реши да откаже храната в знак на протест срещу пленяването, но беше невъзможно, след като прегледа изкусителното меню. Масата беше отрупана с майсторски приготвени вкуснотии — десетина предястия, супи, ордьоври и хапки. Преди да опита от телешкото със сос, за миг се укори, че не държи на принципите си…

След вечеря се престори, че чете, а в десет часа отклони предложението на камериерката да й помогне да си легне. Предпочитала да не си ляга и известно време да почете, каза тя на прислужницата и я освободи за през нощта, като възнамеряваше да не заспива — страхуваше се да не бъде събудена от непознат в леглото.

Заспа на фотьойла, докато всички свещи горяха.

Като малко дете, което го е страх от тъмното, помисли си генералът с лека усмивка, когато се прибра в апартамента към полунощ, за да вземе някакъв документ и да разгледа красивия подарък на Солиняк. Жалко, помисли си той със съжаление, че не може да остави належащата кореспонденция и вместо това да се понаслаждава на изкусителното тяло на мадмоазел. После се върна в кабинета си и задържа секретарите до три часа. След като дремна за малко в салона, генералът стана призори, за да започне още един ден на належащи административни задължения.

Наполеон беше извикал Масена в Милано малко след разгрома на австрийците при Маренго, а после незабавно беше потеглил за Париж, където присъствието му беше необходимо заради непрекъснатите конспирации. На Масена се падна тежката задача да реорганизира и да осигури екипировка на седемдесет хиляди войници от запаса и италианската армия, на които не им беше плащано от шест месеца.

 

 

Сирина се събуди от сутрешната суматоха в съседния салон — някой се къпеше, чуваха се гласове и тя наостри слух. Какво трябваше да каже на генерала, когато дойде? Какво би могла да му каже, без да я е страх от възмездие? Гласовете обаче си останаха все така далечни, докато Сирина се събуди напълно и сковано се изтегна. Фотьойлът, макар и мек, не беше успял напълно да замени леглото.

Докато тя нервно очакваше развръзката, Франко, генералският ординарец, забавляваше господаря си с последните новини, докато го обличаше, и така до слуха на Сирина от време на време достигаше смехът на мъжете през затворените врати. Всички пресни информации бяха представени на Масена, чиято осведоменост по местните дела винаги зависеше отчасти от разузнавателните доклади на Франко. След като застаряващият прислужник изкара целия си репертоар от клюки, той с кимване посочи вратата към съседната спалня.

— Силви каза, че под никакъв претекст не могла да придума мадмоазел да си легне.

— Забелязах — прошепна Масена. — Изпрати й някоя дрънкулка от мое име днес.

— Графинята обичаше смарагди.

— И как не. Е, изпрати и на тази смарагди. Младата дама на Солиняк наистина прилича на Натали, нали? — При спомена за графиня Гончанка на строгото лице на генерала се появи усмивка.

— Солиняк има набит поглед.

— Дано ми остане време да се порадвам на подаръка му — тихо се засмя Масена.

— Не е ваша вината, че армията е в такова състояние — изнедоволства разсилният, верен до гроб на генерала. Познанията му по армейска политика бяха изумителни след петнайсет години в служба на Масена. — Прекалено големи очаквания хранят по отношение на вас.

— Както обикновено, Франко. После започват да мърморят, когато поставя всеки на мястото му.

— Неблагодарни свине. — Той извади прана риза, целият почервенял от недоволство.

— Ти и аз го знаем — ухили се Масена и облече ризата, която му подаде Франко. — Но трябва да помислим и как да оцелеем.

— Наполеон нямаше изобщо да успее да стане пръв консул, ако не бяхте вие да му печелите войните.

— Нито пък аз щях да мога да върша работата си, без човек като теб, който да се грижи за мен — прошепна генералът, застанал неподвижно, докато Франко внимателно връзваше връзката.

— За мен е чест, сър.

— Ще се опитам да вечерям с младата дама тази вечер. — Масена намести маншетите си. — Ела и ми напомни в осем.

— Освен ако не пристигнат още стотина пратки днес следобед — прошепна Франко; беше му жал за господаря. Тревожеше се за натоварения му график, след като толкова скоро беше преживял обсадата на Генуа. И той получаваше същите оскъдни дажби като войниците си, а здравето му още не беше напълно възстановено. — Трябва да се опитате да поспите повече.

— Ще се опитам — учтиво се съгласи Масена, а съзнанието му вече беше погълнато от най-належащия му ангажимент за деня. — Донеси ми кафе в кабинета — добави той и сам си взе шинела, после отпрати ординареца. — Погрижи се да е много черно и много сладко, Франко. — Вече почти беше стигнал до вратата. — Първо ще трябва да се срещна с монсеньор, а той винаги ми причинява главоболие.

— Обесете стария грешник! — За възторжения републиканец Франко папството беше излишно.

— От време на време наистина ми се иска да го направя, когато безочливо ме лъже — каза Масена с усмивка, а после облече шинела. — Но пък и френската хазна има нужда от парите, които той твърди, че няма.

Намирането на пари за заплатите на войниците винаги беше сериозен проблем, макар че на Масена не му беше за пръв път да се изправя срещу него. Френското консулско правителство беше наследило от Директората и Конвенцията принципа, че френската армия трябва да се нахрани, облече и да получи заплати за сметка на окупираните вражески територии. Ако обаче трябваше да сме точни, провинциите в Северна Италия, окупирани от армията на Масена, не бяха вражеска територия, а неутрални държави, с чието население френското правителство желаеше да се помири и да привлече във френската политическа система като буферна зона срещу Австрия. Така още от начало стана ясно, че всички средства, изискани от местните правителства, няма да бъдат посрещнати с одобрение и ще бъдат недостатъчни, за да удовлетворят изискванията на френските войници.

Наполеон беше обещал, че всеки дефицит ще се компенсира с плащане в брой от френската хазна. Това, разбира се, никога нямаше да стане, Масена го знаеше. Затова най-голямата му трудност беше да събира пари от онези, които според него можеха да си позволят да ги дадат.

Прекара сутринта с местни правителствени служители, като се стараеше да изглежда справедлив и разумен пред мъжете, които силно негодуваха срещу сумите, искани от тях.

Следобедът прекара в скучни и жлъчни спорове с австрийското командване по повод демаркационната линия, която трябваше да се създаде между Франция и Австрия посредством Александрийската конвенция, сложила край на похода — ход, който все още предстоеше да бъде ратифициран и от правителството в Париж, и от съвета във Виена. А заради неяснотата на условията, изложени в конвенцията от представителя на Наполеон Бертие и австрийския главнокомандващ Цах, противоречията щяха да продължат със седмици.

Веднага след като австрийците си тръгнаха късно следобеда, Масена получи още цяла дузина пратки, а следващия път, когато вдигна поглед, Солиняк въвеждаше адютант на Наполеон. Двамата мъже се заусмихваха. Пратеникът от Париж беше донесъл девет милиона в злато за ковчежника на армията. Това трябваше да се отпразнува. Солиняк вече беше инструктирал готвача. Всички административни задължения да бъдат преустановени вечерта, предложи той дружелюбно, а когато подчинените му заръкопляскаха, Масена великодушно даде съгласието си.

Бележки

[1] флорин (средновековен лат. florinous) — стара златна италианска монета. — Бел.ред.