Сюзън Джонсън
Дете на порока (18)

Осемнадесета глава

По време на пътуването им до Легхорн Сирина чувстваше, че безценното време, прекарано с Бо, вече идва към своя край. Откри, че се вглежда в него с по-голямо внимание, искаше с точност да запомни как изглежда, когато стои, ходи или лежи, как се усмихва, как хваща руля на „Сирена“ със силните си ръце със същите грациозни движения, сякаш гали тялото й, как я гледа с обич, със страст. Имаше нужда от спомените, които да я поддържат в пустошта на предстоящата й самота.

От време на време го докосваше, за да се успокои, той я поглеждаше как се усмихва, а сърцето й сякаш се късаше от мъка. Прекалено рано той щеше да изчезне от живота й.

А когато на втория ден оживеното пристанище най-накрая се показа, тя беше обзета от отчаяние.

Дали щеше да успее спокойно да се сбогува с него? Щеше ли да съумее да се държи учтиво и неутрално, според очакванията, както се изискваше от отхвърлените любовници?

Когато видя Легхорн, в гърдите на Бо също забушуваха необикновени чувства, чувства на недоволство и безпокойство, появили се без някакъв специален повод или обяснение, нови усещания за мъж, който винаги с облекчение се сбогуваше с любовниците си. Сирина наистина щеше да му липсва, размишляваше той, донякъде изненадан, и не само красивото й и изкусително тяло. Само след минути щяха да се сбогуват — това не го радваше особено, докато не го осени една неочаквана мисъл, която го накара да преосмисли мотивите и избора, който му се предоставяше.

— Искаш ли да те изпратя до Флоренция? — попита той и докато говореше, се чудеше дали не е все още пиян от снощи — толкова нехарактерно му се струваше поведението му.

— О, да — отвърна Сирина, а мрачният й свят изведнъж се озари от златен лъч. — Много бих се радвала.

— Добре — лаконично каза Бо, удовлетворен, не, опиянен — усещане, което несъмнено се дължеше на плътските му желания, и вече си представяше най-близката странноприемница с голямо легло.

 

 

Пътуването до Флоренция, на разстояние от шейсет мили, продължи няколко дни, защото провинциалните странноприемници бяха далеч по-привлекателни от каретата и прашния път, а любенето — далеч по-изкусително от сбогуването. И на двамата не им се искаше да приключат хубавата си връзка.

Най-накрая, дори и с мудната скорост, с която пътуваха, те се озоваха във Флоренция. Когато пристигнаха в дома на семейство Кастели обаче, откриха, че домакините на Сирина бяха заминали за Рим за два месеца. Съседката прояви разбиране, но нямаше позволението им да се разполага с апартамента. Много съжаляваше, може би хазяинът щеше да позволи на Сирина да влезе, но той в момента бил в Пиза на гости на дъщеря си.

— Не са очаквали да ме видят преди юли — с въздишка каза Сирина и вдигна поглед към затворените капаци на прозорците, изведнъж изтрезняла при мисълта, че ще остане сама в непознат град. Това, което най-много я тревожеше обаче, беше, че без Кастели тя нямаше достъп до ателиетата, където искаше да учи.

— Ще трябва да ти намерим квартира — веднага каза Бо. — Коя страна на река Арно предпочиташ?

— Поне мога да си позволя квартира — заяви Сирина и бегло се усмихна, окуражена от деловата реакция на Бо, — благодарение на теб.

— Не, благодарение на уменията ти. Предлагам ти северната страна — там ще си по-близо до всичко. — Той я хвана за ръка и я стисна за кураж. — Ще кажа на кочияша да ни чака на Пиаца дела Синьория, докато потърсим апартамент. — Той нае карета, която натовариха с багажа и едва не препречиха улицата. — Реших да поостана още няколко дни, докато се установиш.

— Наистина ли ще го направиш? — задъхано отвърна Сирина, но после осъзна колко неподходяща е била реакцията й към човека, който постоянно беше заобиколен от обожаващи го жени. — Макар да се опасявам, че така само ще те използвам — каза тя.

— Да не разискваме кой кого ще използва, защото може да се замисля за съвестта си — каза той и се усмихна. — Що се отнася до престоя ми, ще ми е приятно. — Бо погледна надолу по павираната улица и се зазяпа в сградите, които скриваха слънцето. — Сега ми кажи какво смяташ, че можеш да си позволиш? — добави той, като съобразяваше финансовите й възможности.

 

 

Три часа по-късно, изкачили безброй стъпала и пребродили няколко квартала и тесни улички, те застанаха в салона на един слънчев апартамент с изглед към Арно. Отляво се виждаше мостът на ковачите, следобедното слънце къпеше в злато бавнотечащата река под тях, а зелените хълмове на хоризонта бяха като рамка на живописната картина, сякаш аранжирана за тяхно удоволствие.

— Не мога да повярвам, че е на толкова умерена цена — щастливо отбеляза Сирина и заразглежда новия си дом. — След всички квартири, които гледахме, които при това бяха и по-малки.

— Като че ли хазяйката те хареса или й е приятно, че в къщата й ще живее английска дама. — Бо беше застанал зад нея, доволен, че и тя е доволна. Парите, които беше дал на хазяйката, за да превъзмогне нежеланието си да предостави стаята само за два месеца, определено бяха свършили работа. „Хайде да ви платя за цяла година“ — беше казал той, докато Сирина разглеждаше малката кухня в дъното. „Това би ли ви склонило?“

Определено.

Когато Сирина се появи от задния коридор, насреща й излезе хазяйката с грейнало изражение и безброй съвети за близките пазари, църкви и магазини. Тъй като италианският на Сирина беше безупречен, хазяйката много хареса тази английска донна, говореща с флорентински акцент, и накрая разговорът им продължи надълго и нашироко с разпит за семейството на майка й.

— Тя като че ли наистина познава всички на север от Рим — отбеляза Бо, веднага след като хазяйката си беше тръгнала. — Няма да ти липсва човек, с когото да си бъбриш — добави той с усмивка.

— Дори може да ми помогне да науча малко повече за семейството на майка ми. Татко почти нищо не знаеше.

— Мъжка работа — каза той и така сложи край на разговора за семейните предци. — Отивам да докарам каретата с багажа. Ти можеш да намериш място на статива. И си помисли как ще пренаредиш спалнята. Ще видя дали хазяйката няма още едно легло.

— Не ти ли харесва това?

— Ако бях една глава по-нисък, може би щеше да ми хареса.

— Значи оставаш? — Настроението й веднага неимоверно се повиши.

— Поне няколко дни и не искам да страдам.

Тя беше сигурна, че синът на херцог Сет не беше страдал много през живота си. Освен това добре разбираше, че малкото легло няма да му е удобно.

— Попитай хазяйката и къде ще можем да хапнем.

— Ако си гладна, хапни си от хляба и сиренето, което купихме в Бадия. Ще донеса нещо за вечеря. Чао, скъпа — каза той с въздушна целувка.

Сирина минаваше из стаите, доволна от разположението на мебелите и размера на апартамента. Салонът беше голям, с миниатюрен балкон с изглед към реката, от него се влизаше в малък салон, подходящ за кабинет или всекидневна. Спалнята беше предостатъчна за нуждите й, от кухнята се излизаше на малка веранда, а от градината миришеше на лилии. Можеше да рисува в салона — светлината беше чудесна. Това беше първият й истински дом след Фолуд, но останала сама в тази непозната страна, тя беше по-щастлива от всякога. Не съвсем сама, размишляваше тя, и на това се дължеше доброто й настроение.

Освен това в бъдеще нямаше да допусне да мисли за заминаването на Бо.

 

 

Той се върна след два часа, изтича по стълбите, предупреди я, че си е дошъл у дома и накара сърцето й да запее от щастие. Беше използвал думата „дом“.

И макар че знаеше що за човек е, за нея тази дума беше много важна.

Следваха го няколко носачи, нарамили легло на части, багажа, цветя и вази.

— Това легло не е от хазяйката, ново е. Не мога да си го позволя — тихо каза тя с желанието да се намери някакъв начин да го задържи.

— По-късно ще се караме — прошепна той с блеснал поглед, — когато сглобят леглото. Ще те оставя да ми надвиеш.

— Ако спечеля, ще го върнеш ли?

— Ако спечелиш, ще ти позволя да го купиш от мен.

— С какво обаче?

— Реших, че можем да си разменим по нещо — каза той похотливо, но въпреки това чаровно.

— Имам ли избор?

Бо се престори, че за миг се замисля, а после се усмихна.

— Всъщност не. И преди да си зафучала от гняв — добави той нежно, забелязал розовината, плъзнала по бузите й, — донесох нещо за вечеря.

— Да не би да не ми се позволява да споря?

— Не и преди да е сглобено леглото. — Гласът му беше спокоен, а по лицето му играеше закачлива усмивка.

— Невъзможен си — каза тя. — Като подивял овен. — После дълбоко въздъхна. — Значи ще продължиш да увърташ, за да не говорим за това, а? — Невъзможно беше да му се сърди. Той не обръщаше никакво внимание на гнева й, а доброто му настроение и нагъл чар оставаха непомрачени.

— Хайде да поговорим за това, след като се нахраним — предложи той мило.

Той обаче нямаше да го направи и беше глупаво от нейна страна дори и през ум да й мине да се опълчи срещу щедростта му.

Докато се хранеха и пиеха вино, и наблюдаваха как слънцето залязва зад ниските хълмове, заобикалящи града, работниците сглобиха леглото.

— Ако останеш дълго, отново ще ме разглезиш, като ми угаждаш така — отбеляза Сирина.

— Ще имаш достатъчно време да работиш, когато си тръгна.

Думата „тръгвам“ сякаш увисна във въздуха между тях. Изпита чувството, че я изоставя и се ужаси, а това й се стори неразбираемо, при положение, че винаги беше знаела — само временно е с него.

— Но аз ще остана известно време — прошепна той, усетил, че е разстроена. И неговите чувства бяха объркани. — Ако не възразяваш.

— За мен ще е удоволствие — тихо отвърна Сирина, защото беше неспособна да кокетничи.

— Така значи. — Той дълбоко си пое дъх, сякаш беше пробягал няколко километра. — Какво да правим утре? — попита Бо с усмивка.

 

 

Той остана още една седмица и всеки ден се разхождаха с часове из улиците на ренесансовия град, прекарваха часове в разглеждане на съкровищата на изкуството, изкачиха се до върха на Дуомо, за да разгледат града, който се простираше под тях, минаха през безбройните коридори на двореца Пити и криволичещите пътечки на заобикалящите го градини Боболи, насладиха се на изключителните врати на Гиберти към храма за покръстване, застанаха със страхопочитание пред Давид на Микеланджело — очите му бяха толкова живи, че мраморът изглеждаше топъл. Палацо Вечо, пропит със стотици години флорентинска история, напомни на Сирина колко бързо минава животът, както и Уфици, пълен с шедьоври, събирани от Медичите, хора със силни страсти и власт, всяка зала беше изпълнена с толкова ценни произведения на изкуството, че девойката направо немееше пред тях.

Те често излизаха да пояздят извън града, разгледаха римските и етруските развалини във Фиезоле, както и манастира, проектиран от Микеланджело, по възвишенията на север от града. Пиеха и се хранеха, и се любеха като всички влюбени — напълно погълнати един от друг, ненаситни да опитат всяко удоволствие, всяка чувствена наслада.

 

 

Късно една нощ Сирина усети, че започва месечният й цикъл. Бо стана от леглото след нея, запали свещ и безмълвно загледа как измива кръвта от бедрата си и взема необходимите мерки. Когато приключи, тя си облече нощница и отново легна до него, напрегната и сдържана.

— Боли ли? — Той я взе в обятията си.

— Малко.

— Искаш ли бренди?

Тя отказа и отново потъна в неестествено мълчание.

— Да не би да си мислеше, че може да си бременна?

— Тревожех се. — Тя говореше тихо, но щадеше думите си.

— След… ами след толкова време — каза той неясно, — помислих, че може да си забременяла.

Забелязал беше, помисли си тя. А дали щеше да е от някакво значение, мрачно размишляваше Сирина.

— Както виждаш — тя се насили да се усмихне, — в пълна безопасност си.

— Тъй като невинаги бяхме… практични — каза той завоалирано за редките случаи, когато бяха прибягвали до противозачатъчни, — направо имаме късмет.

— Особено аз — хладно отбеляза тя, докато се чудеше колко ли пъти на Бо Сейнт Джон му се беше налагало да се измъква от отговорността за предстоящо бащинство.

— Щях да се погрижа за теб, ако беше забременяла — тихо каза той, чул упрека в гласа й.

— Предполагам, че би го направил. Ти си много щедър мъж.

Но тонът й говореше много повече. И преди това го беше чувал — не за дете, защото обикновено внимаваше, но за многобройните му забежки по женски будоари.

Той не отговори. Знаеше колко безполезни са в момента думите, но продължаваше да я държи в обятията си, защото искаше и тя му позволяваше. Някакво необяснимо тъжно чувство изпълни съзнанието му, сякаш беше загубил нещо, а от това чувство беше невъзможно да се отърси, дори и да беше човек, който обикновено не обръща внимание на чувства, отнасящи се до жени и любов.

Трябваше да изпита облекчение, че е дошъл месечният й цикъл, мислеше си Сирина в обятията на Бо, и наистина беше така, когато се допиташе до разума. Но в мечтите си, където копнежът и потребностите бяха на първо място, тя тъгуваше за бебето, което можеше да е заченала. Можеше да роди детето му, за да го обича, когато той си тръгне от живота й. Но това вече беше невъзможно, а сълзите й бяха истински.

Той почувства влагата по гърдите си, чу как тихо ридае, но не беше сигурен дали иска да научи причината за сълзите й. Беше станал подозрителен и прекалено предпазлив заради всички жени, които го преследваха.

Безразличието на Бо дълбоко я нараняваше, а мълчанието му говореше по-красноречиво от думите. Изведнъж тя се обля в сълзи, рязко се отдръпна и стана от леглото. Бо разбра прекалено късно, че тя възнамерява да си тръгне и я сграбчи за китката, точно когато докосваше пода с крака.

— Какво ти сторих?

Проблемът беше в това, което не беше сторил, помисли си тя, докато подсмърчаше и бършеше сълзите си с другата ръка.

— Нищо не си направил — излъга тя. — Просто от неразположението се чувствам така. Много плача, когато съм… — Гласът й затрепери и тя замълча.

— Позволи ми да ти помогна. Да направим ли нещо, да отидем някъде?

Тя прехапа устни и поклати глава. Чувстваше се изоставена, а нямаше основание, защото той никога не й беше обещавал нищо.

— Сигурна ли си? — Погледът му беше мил и озадачен.

Тя се опита да се усмихне, но устните й затрепериха и той откри, че необяснимо защо започва да го гризе съвестта. Бо легна, привлече я до себе си, галеше косата, лицето, гърба й с тяло, плътно прилепнало до нейното, шепнеше й успокоително и нежно.

— Всичко ще се оправи, не плачи — шепнеше той. — Не плачи, тук съм.

Но не можеше да остане за дълго, отчаяно си мислеше тя, а от това още по-необуздано зарида.

— Из-в-в-винявай, че плача.

— Не се извинявай — прошепна той, докато леко галеше косата й. Искаше да й даде нещо — само така знаеше да се извинява, после си заблъска ума и се зачуди какво би могъл да й купи посред нощ. — Нека ти купя нещо — каза той, като си помисли, че до сутринта обещанието можеше да й стигне, но му беше ясно, че то не е достатъчно и просто не знаеше как да я успокои.

— Не… можеш. — Хлипаше тя и още по-силно зарида, изливаше мъката си, без да се притеснява какво ще си помисли той или какви ще бъдат последиците за самата нея.

— Кажи ми. Всичко ще ти купя. — Нямаше нещо, което да й откаже.

Тя го погледна с премрежен от сълзи поглед, поразена от красотата му, зашеметяваща, дори и когато беше завоалирана от мъглата на отчаянието.

— Теб… искам — изрече с мъка Сирина, а думите й отекнаха в тишината като артилерийски залп. Тя самата беше не по-малко изненадана от дързостта си, раздвижи се на гърдите му, изтръгна се от прегръдката му, после скочи от леглото и побягна от стаята.

Той лежеше напълно неподвижен и слушаше възбуденото й дишане в съседното помещение, мислите му бяха погълнати от думите й — те неизличимо се бяха отпечатали в съзнанието му. Както всеки път, когато някоя дама пожелаеше нещо подобно, щяха да кажат по-циничните му приятели.

Той шумно въздъхна.

После се надигна от леглото и потърси панталона си. Този разговор изискваше някакво минимално облекло. Когато влезе в салона, Сирина вдигна поглед от ъгъла на дивана, където се беше сгушила.

— Нямам извинение — твърдо заговори тя. — Не трябваше да го казвам. Чувствай се свободен да си вървиш. Ако искаш, и сега можеш да го направиш.

Той седна на стол в другия край на стаята. На безопасно място, помисли си тя. И преди беше постъпвал така.

— Не искам да си вървя — прошепна Бо. — Но не мога и да остана завинаги.

— Както искаш. — Вече не плачеше, а на мястото на сълзите й беше дошло чувството за унижение.

— Харесва ми да съм с теб. — Гласът му беше плътен, нисък, искрен.

Той обаче не помръдваше от мястото си, забеляза тя, предпазлив беше, след като толкова много жени го бяха умолявали да остане.

— Невероятно ми се струва, че го казах. — Тя придърпа колене към брадичката си и го погледна.

Той намираше открития й поглед за очарователен.

— Сега си по-емоционална заради…

— Месечния ми цикъл — каза тя, за да му се притече на помощ.

Успяла беше да успокои чувствата си и сега беше в нещо като нормално състояние.

— Заради това. — Усмивката му беше ослепителна на лунната светлина.

— Да се престорим, че не се е случило. — Тя последва примера му и дори се усмихна.

— Така би било много удобно. — Той се изтегна и се отпусна на стола.

— А аз имам опит с твоето удобство — каза тя с познатата шеговита саркастична нотка в гласа си. — С всичките му двайсет сантиметра.

— На твое разположение съм, когато се почувстваш по-добре — лениво проточи той. — Междувременно какво ще кажеш да те заведа утре на пазар?

— Пак ли ще изкупуваш женски сълзи, Рошфор? — Иронията беше мека, а погледът й — весел.

— Ще успокоявам съвестта си.

— Не мислех, че имаш съвест.

— И аз така си мислех — тихо отвърна той.

 

 

На следващия ден отидоха на пазар, защото той я убеди, че е безполезно да се съпротивлява. Трябваше вече да й е станало ясно.

Още няколко дни щеше да му позволява да си успокоява съвестта, защото безполезността от упорството й по отношение на неговите желания скоро щеше да бъде поставена под въпрос, а принципите и моралът й бяха загубили значението си снощи, когато ги беше удавила в порой сълзи. Съвсем ясно беше станало след сърдечния им и шеговит разговор посред нощ, че след като си тръгне, вече нямаше да се върне.

Купи й цяла дузина чехли в различни цветове, два меки багдадски килима, дивани, столове, огледала и маси, които не беше посмял да купи в деня, когато беше донесъл леглото. После купи и гоблена, изобразяващ „Примавера“, на който тя се беше възхитила. На него русата красавица на Ботичели му приличаше на Сирина Блайд от Глостършир. След това, независимо от протестите й, защото макар и вече да не зачиташе принципите си, тя не можа да приеме невероятно високата цена, Бо й купи огърлица от злато и перли с голям рубин.

— Мисли си за мен, когато я носиш — каза той.

Щеше да си мисли за него всяка секунда, независимо дали носеше или не огърлицата, тя беше убедена в това. Можеше да си спести парите.

Той остана още почти две седмици в луксозно обзаведения й апартамент, а после един следобед Бо се обърна към нея от прозореца, където известно време беше стоял да наблюдава реката.

— Може би в Палермо ме чакат съобщения, които трябва да занеса в Англия.

— Разбирам.

— Искаше ми се да остана по-дълго.

— Знам.

— Ако сър Хамилтън няма новини, ще се върна.

— Ще се радвам да те видя — каза тя, но знаеше, че той няма да се върне.

— Нали всичко ще бъде наред, докато си дойдат Кастели?

— Ще започна да рисувам. Така ще мога да показвам творбите си, преди да отида в някое ателие. — Нямаше да плаче, можеше да сдържи чувствата си.

— Имаш ли си достатъчно бои?

— Да, благодаря. — Беше изкупил два магазина.

— Какво ще правим тази вечер? — Опитваше се да прозвучи небрежно, но му беше трудно.

— Мислех си да те скапя от чукане.

Той се засмя и се почувства по-добре:

— Жена със сърце като моето.

Ако имаш сърце, скъпи, мислеше си тя, разбрала защо човек като Бо Сейнт Джон не се беше оженил досега.

— Добра партия сме в такъв случай, защото ми харесва члена ти.

Той вече се беше приближил до нея, после я грабна за раменете, като едва не я повдигна от стола, наведе се да я целуне с настървение, а пръстите му се впиха в плътта й. Само миг след това той вече я беше оставил на пода, където беше пръснал рисунките й и яростно я облада, отвори устата й с неговата, напъха езика си в гърлото й, а съзнанието му се разяждаше от гняв и недоволство. Не искаше да си помисли, че Сирина може да използва същите думи с някой друг мъж. Тя беше негова…

Или поне тази вечер беше негова, реши Бо, когато страстите му утихнаха. Взе я на ръце и влезе в спалнята.

Останаха будни цялата нощ, и двамата не искаха да пропуснат нито миг от часовете, които им оставаха да прекарат заедно. Нежно се любиха, бавно и сладостно, а накрая, когато се зазоряваше, вече горяха, сякаш изпепелени от последния миг, от неминуемия край на връзката им…

 

 

Бо каза, че не иска закуска, когато тя го попита.

Бързо си стягаше багажа, хвърляше дрехите в куфара, а когато вдигна поглед към нея, той беше учудващо безизразен.

— Ако стигна до Легхорн до вечерта, мога да отплавам с вечерния прилив. — Гласът му също беше безизразен.

— Искаш ли да ти приготвя нещо за обяд?

Тогава той се усмихна — частица от човека, когото познаваше.

— Ако можеш, бих приел. — Тя все още не беше усвоила и най-елементарните кулинарни похвати. — Но благодаря, че ме попита.

— Бих могла обаче да ти помогна с багажа.

— Почти съм готов. Виждала ли си часовника ми?

— В салона е, ще ти го донеса.

Когато се върна в спалнята, куфарът му беше затворен и той си обличаше тъмнозеленото палто.

Взе часовника, прокара верижката през илика на жилетката и го пусна в джоба.

— Благодаря ти за всичко — каза той, застанал на крачка разстояние, но с глас, който вече беше чужд.

— Моля, моля. Но ти беше далеч по-щедър от мен. Длъжница съм ти. — Тя говореше спокойно и не му отстъпваше по любезност.

— Разбира се, че не си. — Думите му бяха накъсани и резки. После за миг я погледна в очите. — Желая ти всичко хубаво — тихо добави той, после протегна ръка към нея и я привлече към себе си. — Целуни ме — прошепна той, — макар че ненавиждам целувките за сбогом.

— Не повече от мен — прошепна тя и се повдигна, за да го целуне, като се напрягаше да не се разплаче.

А когато устните им се срещнаха, светът отново се изпълни с чудо.

Тя беше единствената жена, от която ще си тръгне със съжаление, помисли си той. Ухаеше зашеметяващо и страстно, но въпреки това Бо нямаше намерение да се обвърже с една жена, колкото и изкусителна да беше.

Той се откъсна от нея.

— Сигурно следващия път ще се видим на вечеря на Кралското общество. Рисуваш божествено.

— Ще ти изпратя покана за първата ми изложба. — Надяваше се, че и тя говори, без да влага чувства, като него искаше обаче да си тръгне, преди да се е унизила да го помоли да остане. — Приятно пътуване! — каза Сирина.

Той още веднъж я погледна с непроницаемо изражение, после се обърна, за да вземе куфара си. Изправи се, усмихна се, леко наведе глава за поздрав и секунда по-късно вече си беше отишъл.

— Погледни в най-горното чекмедже на скрина — подвикна й той, преди да затвори вратата на апартамента. После го чу как тича надолу по стълбите.

Изтича до прозореца и се загледа как влиза в каретата, после изчака, докато не изчезна от погледа й. Върна се в спалнята и отвори чекмеджето. Червените кожени кутийки бяха напъхани сред копринените й чорапи, а върху най-голямата имаше бележка. „Всяка дама има нужда от диаманти“, беше написал той със свободен разтеглен почерк. Беше я подписал: „С обич, Бо!“.

Тя отвори елегантните кутийки една по една, а ослепителната колекция от диаманти беше предостатъчна, за да й осигури години спокоен живот — огърлицата, обиците, гривната, осеяни със стотици огромни диаманти, блестяха ослепително. Бо Сейнт Джон не можеше да даде сърцето си, но във всичко останало беше най-щедрият мъж.

 

 

Тя плака цяла сутрин, после спа два дни, за да избяга от болката и нещастието в мекото легло, което Бо й беше купил, а когато най-после реши отново да се завърне към света, Сирина започна да рисува. Работеше, сякаш животът й зависеше от това и може би наистина беше така в началото — почти не спеше, нито ядеше. Рисуваше с ярост, страст, с плам и гняв. Рисуваше високи, красиви, тъмнокоси мъже във всички възможни пози, жанр и настроение, понякога плачеше и заливаше платната с боя, ядосана от житейската несправедливост. В други дни обаче изпитваше такава всепоглъщаща любов от радостните си спомени, че се усмихваше, докато работеше и си тананикаше весели мелодийки.

Но най-лошото идваше нощем и тя често рисуваше по това меланхолично време, когато отчаяно й се искаше Бо да я държи в обятията си. И тогава, когато беше беззащитна срещу болката от загубата, тя се надяваше, вече напук на самата надежда, че може би е бременна. Но и следващия месец цикълът й дойде отново и яркочервената кръв се подигра на мечтите й. Не можа да рисува цяла седмица, толкова дълбоко беше отчаянието й. Знаеше, че вече я беше забравил.

 

 

Докато Сирина с рисуване се опитваше да се отърси от меланхолията, Бо се напиваше до забрава в безполезния си опит да потисне горещите картини, които изпълваха съзнанието му, русата й коса и синьо-зелени очи, сцените на страст и желание. Беше си поръчал бутилка бренди, когато се качи на борда на „Сирена“ и оттогава не беше престанал да пие, седеше на палубата през първата нощ в открито море, не говореше с никого, отхвърляше предложенията на Реми за храна.

На следващата сутрин се изми и се избръсна, облече чисти дрехи, но усети, че вътре в него беше настъпила промяна, нещо го беше погълнало. Никой от моряците не знаеше как да реагира на новата кисела нотка в тона на работодателя си. Гласът му беше различен, когато говореше, забележките му бяха цинични, а всяка дума беше белязана с мрачно разочарование.

Беше мъртво пиян, когато стигнаха в Палермо, а когато се върна от посещението си при лорд Хамилтън и кралския двор един ден по-късно, графиня Ниоло го беше хванала под ръка. Имението на Франческа, Бакате, граничеше със земи на рода Сейнт Джон. Тя демонстративно се беше самопоканила под претекст да наглежда имотите си.

— Чудесно — беше отговорил Бо с леко саркастичен поглед, когато тя го попита. — Ще те спася от републиканците, а ти можеш да ме спасиш от скуката.

И двете имения бяха достатъчно далече от Неапол, за да им се размине разрухата на градската отбрана, но когато пристигнаха във вилата на Бо, Ди Кавалли, зеленият провинциален пейзаж се простираше недокоснат от войни и революции.

— Няма нужда веднага да ходиш в Бакате, нали? — каза Бо, докато помагаше на Франческа да слезе от коня в двора на вилата.

— Искаш ли да остана? — попита тя предизвикателно.

— Бих желал да те чукам една-две седмици, Франческа — проточи той. — Проявяваш ли интерес?

— Очарователно предложение, Рошфор — отвърна тя двусмислено.

— Искаш или не искаш?

— Не съм сигурна, грубиян такъв.

Търсеше забрава, а не любов, и никога не беше подвеждал Франческа по отношение на намеренията си.

— Както искаш. Имам нужда да пийна нещо.

— Трябва да обърнеш внимание и на мен — каза тя, — а не само на брендито си. — Франческа беше пряма жена, която обичаше да си угажда и винаги знаеше какво иска.

— Не се тревожи, скъпа, ще получиш цялото внимание, което искаш. — В сегашното мрачно настроение, в което беше изпаднал, мисълта да се скапе от чукане наистина го крепеше. — Надявам се, че ще можеш да ми смогнеш.

— Звучи интригуващо… — Очите й блеснаха.

— Възнамерявам здраво да те накарам да се заинтригуваш, скъпа — каза той с тих и мек глас.

И го направи, а тя наистина беше заинтригувана. И двамата не забелязаха, че беше изминала цяла седмица. Той пиеше от мига, в който се събудеше сутрин, а на нощното му шкафче винаги предвидливо стоеше бутилка алкохол. Но Бо си оставаше угрижено трезвен, независимо, че прекаляваше, сякаш жлъчните му мисли изгаряха алкохола, сякаш всепоглъщащата му потребност от Сирина разреждаше силата на брендито. А Франческа де Бруни, графиня Ниоло, се наслаждаваше на страстното възнаграждение от яростта и недоволството на Бо.

Щом графинята замина за известно време, за да види имението си, той си намери прислужница, която да му топли леглото, а когато Франческа се върна и откри красивата девойка в обятията му, като всяка изискана жена и тя се присъедини към тях.

Бо вече нямаше представа кой ден е. Не го и интересуваше. Просто искаше да забрави русата красавица, която присъстваше във всички негови мисли, които не му даваха мира.

А след един месец откри, че абсолютно нищо не го интересува.