Сюзън Джонсън
Дете на порока (1)

Първа глава

Февруари 1800

— Остани още малко. Дори не се е съмнало. Ще събудя дамите.

— Не мога. Трябва да тръгвам. — Широкоплещестият Бо Сейнт Джон си облече палтото и за миг остана да погледа спящата танцьорка от балетната трупа. Девойката толкова добре го беше забавлявала през последните няколко дни. Стройното й разцъфнало тяло беше само отчасти покрито от чаршафа, а леглото с пурпурен балдахин бе само на няколко крачки от мъжа. — Но пък страшно се изкушавам да остана, Албингтън — прошепна той. Очите му бяха притъмнели и полуотворени, а спомените от нощта разпалваха кръвта му.

— Кой ден е днес? — Извади емайлиран часовник от джоба на жилетката си и погледна цветния циферблат.

— Неделя, първи.

— Сигурен ли си? — Той рязко вдигна глава и леко свъси вежди.

— Напълно. Утре си получавам заплатата. Никога не го забравям дори и когато такава първокласна мръсница топли леглото ми. Младият маркиз Албингтън се надвеси напред от стола, пресегна се през масата за карти и взе бутилка вино. — По този повод ще пийна — ухили се той и напълни чаша с превъзходно рубинено бордо.

— Боже — забърза се граф Рошфор и започна да си закопчава жилетката. — Мислех, че е събота.

— Да не си пропуснал някакъв ангажимент?

— Рождения ден на сестра ми — кимна Бо с гримаса и сръчно завърза финото си ленено шалче на приличен възел. — Херцогът ще ми откъсне главата. Маман толкова държи на рождените дни.

— На твое място веднага бих хукнал — леко подсвирна светлокосият мъж. — И без това си се запътил за Неапол. Тръгни рано.

— Обещах на Нел да я заведа у мадам Ла Клерк. Къде, по дяволите, са ми ботушите?

— Там, където пламенната госпожица Гамбета ги захвърли, след като те разсъблече. До вратата, предполагам.

Бо си спомни колко нетърпелива се беше оказала младата дама и се усмихна, докато се оглеждаше в полумрака около вратата в апартамента на Албингтън.

— Ама наистина е ненаситна тази госпожица. Кажи й, че ще я потърся, когато се върна.

— Ако все още е на разположение. Монти си я е набелязал за по-постоянно. Винаги обаче можеш да й купиш разни неща от улица „Полумесец“, преди да си тръгнеш, и това ще е гаранция, че ще иска пак да бъде с теб, щом се върнеш.

— Няма да стане — прошепна най-големият син на херцог Сет и тръгна към вратата, за да си вземе ботушите, които се показваха изпод смачканата синя рокля от коприна, която госпожица Гамбета набързо беше съблякла. — Не издокарвам такива като нея. — А и нямаше нужда, при положение че цялото лондонско женско население беше лудо по него.

След малко той се появи с ботуши и прилично облечен, като се има предвид, че нямаше прислужник, който да му донесе дрехите, но младият мъж вече имаше опит с обличането след нощите, прекарани в будоара на някоя дама. Трябваше обаче да използва услугите на бръснар, реши той, като се погледна в осветеното от свещи огледало. Лицето му беше покрито с набола тъмна брада.

— Погрижи се… ъ-ъ… — извади той няколко банкноти от джоба си и ги сложи на масата.

— Мариана — услужливо подсказа приятелят му.

— Мариана да получи това заедно със сърдечните ми благодарности — усмихна се Бо. — Наистина си я бива.

— Сигурно я бива, щом заради нея си забравил за рождения ден на сестра ти — шеговито му напомни Чарлс Албингтън.

— Наистина може да обвие врата си с крака — ухили се Бо.

— Не се и съмнявам.

Игриви пламъчета проблясваха в очите на Бо Сейнт Джон.

— Струва си заради такова нещо да изтърпиш едно конско от херцога.

— Това изглежда не ти се отразява на настроението — весело отбеляза Албингтън. — Мисли си за кукличката, докато папа ти пили на главата.

— Просто трябва да си дам вид, че се разкайвам, докато ме разпъва на кръст, задето съм разстроил маман. На Нел не й пука, стига да си получи новите тоалети от мадам Ла Клерк.

— Пораснала ли е вече за всички тия финтифлюшки?

— О, не, само на тринайсет е, но харесва много помпозни дрехи — сви рамене Бо. — А аз обещах да й ги купя.

— Не след дълго ще ти се наложи да пазиш сестра си от женкари като нас.

— Не и Нел. Тя може да се погрижи за себе си. Иска сама да се справя с всичко — като маман едно време.

— Може би аз самият ще се оженя за нея — шеговито подметна маркиз Албингтън. — Винаги съм искал жена ми с всичко да се справя.

— В такъв случай ще трябва да престанеш да скиташ по жени.

Маркизът се ококори. Сега времената позволяваха голяма свобода на мъжете, било то женени или не. Верността изобщо не се поставяше като условие.

— Тя ми е сестра, Чарли — тихо възрази граф Рошфор с ръка на резето. — Различна е.

След това тихо предупреждение той си тръгна.

 

 

По-късно същата сутрин, по същото време, когато бабата на Бо здраво му триеше сол на главата, Сирина Блайд също търпеше поредното конско от работодателката си госпожа Тодъм.

— Изрично те предупредих да свеждаш поглед, когато минаваш по коридорите на долния етаж, и да не разговаряш с никого, освен ако някой от семейството пряко не ти зададе въпрос. Ще го отречеш ли?

— Не, госпожо — тихо изрече Сирина и сви юмруци, за да се сдържи да не удари по лицето злобната и надута жена, седнала срещу нея.

— Въпреки това обаче Невил ми съобщи, че тази сутрин не само си го зяпала безсрамно, но си проявила и наглостта да му направиш комплимент за външността. И то на празник! Няма да търпя подобно нещо! Няма да търпя да въртиш женските си номера пред невинния ми млад син! Ясно ли се изразих, Блайд? — Двойната й брадичка се тресеше от възмущение.

— Да, госпожо. — Нямаше смисъл да се защитава пред преданата майка на Невил. Единственият й син беше несъгрешим, а какъвто си беше мазен и лъжлив, нарочно беше измислил тази лъжа, за да може още повече да й създаде проблеми в домакинството. Тя се бореше срещу нежеланото му ухажване вече цял месец, откакто позорно го бяха изгонили от Кеймбридж. „Мога да направя така, че да те уволнят без препоръка“ — беше я заплашил сутринта, когато я хвана да слиза на долния етаж, за да занесе нови пера за класната стая, и я беше притиснал с мекото си и дундесто тяло. „Или пък да направя така, че животът ти да се подобри“, мазно беше добавил с кисел дъх на вино от предишната вечер. „Губиш си времето, като учиш двете ми глупави сестри. Аз мога да те направя дама.“

Тя се беше престорила на невинно ужасена и се беше изплъзнала изпод ръката му, без да си позволи да се разправи с него така, както тя си знае. Повече би й се искало да го повали със силен удар с коляно по слабините, но пък тогава със сигурност щяха да я изхвърлят на улицата, а тя отчаяно се нуждаеше от работата си като гувернантка. С всеки изминат ден обаче задявките му зачестяваха и докато смирено си стоеше пред злия език на госпожа Тодъм, Сирина се чудеше колко ли дълго щеше да може да отблъсква похотливите предложения на Невил Тодъм.

— Не ме интересува как се държат аристократите — казваше госпожа Тодъм и добродетелно подсмърчаше, — буржоазията има по-строг морал и няма да търпя да разваляш Невил с разюзданите си и скандални маниери. — После следваше познатото злобно очерняне на семейството й. Госпожа Тодъм не пропускаше да й напомни, че баща й, виконт Амбърсън, е пропилял на комар състоянието си и семейното имение Фолуд, преди да умре. — Не искам отново да ми се налага да ти напомням за положението ти, Блайд. Слугите трябва да се виждат, а не да се чуват.

— Да, госпожо — повтори тя с нетърпимо, но необходимо смирение.

Вече четири години бяха изминали от смъртта на овдовелия й баща, четири ужасни години, с изключение на малкия лъч на радост, когато Джулия Кастели и баща й бяха дошли миналата есен, за да опишат платната на господин Тодъм и й бяха предложили приятелството си.

— В бъдеще ще стоиш в класната стая, докато не бъдеш повикана — рязко й заяви госпожа Тодъм. Малките й очички, потънали в пищни дипли плът, се присвиха и станаха като цепки, които мереха Сирина от горе до долу с вледеняващ и отровен поглед. — Така ще предпазя скъпото си момче от нечистите ти помисли. А сега се връщай горе. — После съпругата на богатия собственик на леярна я освободи с кимване и посегна към чашата си с горещ шоколад.

Сирина потръпна на излизане от стаята — не беше сигурна дали беше от напрежение или умора. Вече направо не издържаше на унизителното си положение, на постоянния строг режим, на нестихващото преследване на Невил. Накрая разтвори юмрук и се почувства изцедена. Очите й смъдяха от сълзите, когато застана в мрачния коридор, който свързваше салона за закуска със стълбището за прислугата. Пое си дълбоко въздух и се опита да потисне силното желание да заплаче. Нямаше да допусне да рухне. Сълзите нямаше да й донесат избавление, нито пък самосъжалението, повтори си тя за стотен път, откакто беше постъпила на работа при семейство Тодъм. Беше издържала четири години и щеше да изкара още малко. До юли щеше да има достатъчно спестени пари, за да си плати за обучението в Художествената академия във Флоренция. А с парите за пътуването, които Джулия й беше изпратила наскоро, мечтата й да напусне семейство Тодъм скоро щеше да се превърне в действителност.

„Пет месеца ми остават само“ — мислеше си тя и с нетърпение очакваше деня, в който щеше да получи свободата си. След толкова мъчителни години търпението й щеше да стигне само за няколко месеца. Тази мисъл я крепеше, като изкачваше многобройните стълби до етажа с класата стая.

— Защо идваш толкова късно? — изропта Хана Тодъм, когато Сирина влезе. — И не носиш никакви пера!

— Мама казва, че е мързелива и за нищо не става — рязко осведоми по-голямата й сестра с грачещ глас, досущ като този на майка й. — Едно нещо не може да свърши както трябва.

Двете ученички на Сирина бяха умалени копия на грозната си и дебела майка, а маниерниченето им по нищо не отстъпваше на нейното, независимо че бяха млади. Макар едната да беше на дванадесет, а другата на четиринадесет години, вече ги готвеха да влязат в обществото, където парите на баща им щяха да им осигурят видни съпрузи. Суетни, надути и горди с богатството си, те трудно се поддаваха на обучение, а неуспехите им при овладяването на френския, рисуването и музиката отдаваха на некадърността на Сирина.

— Хайде да извадим книгите с френските кройки и да поупражним списъка с модни термини — предложи Сирина, която знаеше, че на момичетата това ще им хареса много повече от уроците по вероучение. В сегашното си лошо настроение не беше в състояние да издържи цяла сутрин на апатията и мрачната им липса на интерес.

— Може ли да ядем шоколадови бонбони, докато учим? — не я оставяше на мира Каролайн, която много добре съзнаваше, че Сирина не е в добро настроение, и се възползваше от ситуацията.

Сирина се поколеба. Бонбоните бяха строго забранени, защото госпожа Тодъм се опитваше да превърне дъщерите си в стройни красавици — задача, която би стреснала и най-големия оптимист.

— Ще кажа на мама, че ти си ги изяла, ако не ни разрешиш да си вземем — предупреди я Каролайн.

— Вземайте каквото си поискате — леко въздъхна Сирина, неподготвена за още един сблъсък със злонамерените момичета, а може би и изплашена от заплахата на Каролайн. Преди две седмици, когато пак те бяха изяли всички сладкиши и бяха натопили нея, майка им цели два дни не й даде да яде. Колкото и безвкусна и недостатъчна да беше храната й, Сирина не искаше отново да я оставят да гладува. Тази сутрин още не беше закусвала.

— В такъв случай намери бонбоните, Каролайн — каза Сирина с примирен глас. — Хана, извади последната книга с кройки с жълтата муселинена рокля на корицата, а аз ще кажа на прислужницата, че искаме шоколад и препечени филийки.

— Аз пък искам гъста сметана — каза Каролайн.

— Бита — добави Хана. — Искам две чаши.

— Добре. — Сирина излезе, за да потърси прислужницата, която обикновено намираше заспала в съседната шивалня. И пържен слон с щраусови яйца в момента да й бяха поискали момичетата, щеше да се съгласи да ги поръча. След това, което беше преживяла с Невил и госпожа Тодъм, вече не й бяха останали сили да се съпротивлява.

 

 

Двамата мъже, които седяха в кабинета на имението Сет, толкова много си приличаха, че в обществото ги наричаха Светата двоица. Двамата отдавна бяха станали център на вниманието на всички красавици с високите си и мускулести фигури и тъмните модно подстригани коси, а очебийната им и чувствена красота се засенчваше само от чара им.

Всеки път, когато отидеха на някое светско събиране или в клуб, всички се обръщаха след тях. Греховно красиви и отявлени грешници, те нямаха равни в разврата. Мъжете, които ги познаваха, бяха склонни да се оплакват за несправедливостта, с която съдбата толкова щедро ги беше засипала с физически преимущества, но дамите бяха благодарни единствено за красотата и сексуалните им подвизи.

Макар че херцог Сет се беше отказал от разюздания начин на живот след брака си с млада шотландка, неговият многообичан син, плод на младежка любов, беше наследил… е само една от многобройните титли на баща си, но и овакантеното му място на пръв лондонски женкар. И подобно на баща си едно време, Бо Сейнт Джон беше повече от склонен да услужи на всички нетърпеливи дами, желаещи да споделят леглото му.

— Не очаквам да се откажеш от младежките си удоволствия — правдиво отбелязваше херцог Сет и наблюдаваше най-големия си син през разхвърляното си бюро с тон по-скоро спокоен, отколкото назидателен, — освен в редките случаи на семейни тържества, когато майка ти държи да си дойдеш вкъщи. Ще се извиниш и няма да й казваш истината.

— Разбира се. — Бо неловко се размърда на стола. Знаеше, че независимо от сдържания тон, волята на баща му трябваше да се зачита. — Беше просто нелепа грешка.

Синджън бегло се усмихна.

— Ако съм знаел, че госпожица Гамбета толкова те е пленила, щях да изпратя Дейвид да ти напомни кое време е.

— Ти познаваш госпожица Гамбета?

— Виждал съм я на сцената — за миг Синджън сведе тъмния си поглед — и на ергенското събиране на Фарли миналата есен.

Бо се понадигна на стола и изведнъж погледът му стана проницателен.

— Беше ли с нея? — Баща му е бил много млад, когато Бо се е родил, а сега на четиридесет и една — все още беше обект на много женски блянове. Бо ясно си даваше сметка за интереса, който дамите проявяваха към него.

— Да не би да подушвам ревност? — По сините очи на Синджън личеше, че е развеселен. — Един съвет от мене. Тръгни утре за Неапол. Госпожица Гамбета няма да чезне по теб.

— Ама беше ли с нея? — По тона на Бо личеше изостреното му любопитство. Ергенското събиране на Фарли със седмици беше подхранвало клюкарските страсти на любителите на скандали. Носеха се слухове, че на един мъж се паднали по три жени.

— Би трябвало да проявяваш повече зрелост — спокойно отвърна баща му. — Аз съм старомодно влюбен в майка ти. Но госпожица Гамбета притежава изключителни акробатични умения — с усмивка добави Синджън. — Надявам се, че ти е било приятно.

— Неимоверно. — Бо се облегна на стола с унила усмивка.

— В този случай необходимото неискрено извинение пред майка ти ще ти е за назидание — тихо отбеляза Синджън. — Макар че ти предлагам първо да се изкъпеш и преоблечеш. Парфюмът на госпожица Гамбета е доста остър. Очевидно в любовната ви игра е липсвала вана.

Бо по момчешки се ухили.

— Само снощи. Нямаше време.

— Ясно — добродушно каза херцогът. — Ще кажа на майка ти, че ще слезеш на закуска. А ти да скалъпиш подходяща история, с която да обясниш отсъствието си на рождения ден на сестра ти. — Синджън стана и погледна часовника. Слава богу, беше изпълнил задълженията си на строг баща. — Очаквам те долу след час.

— Слушам, господине. — Бо бързо се изправи, доволен, че разпитът беше свършил. — Благодаря, господине.

— Между другото… не води госпожица Гамбета с теб в Италия.

— Няма, господине. И през ум не ми беше минавало.

Херцогът леко повдигна вежди.

— Много съм облекчен.

— Не вземам жени на борда на кораба си при дълги пътувания. На човек му доскучава.

— Разбирам.

— Не можеш да се отървеш от тях насред океана.

— Нещо, което не трябва да се допуска — учтиво се съгласи херцогът. — Дейвис ми стяга багажа за вилата в Неапол — отбеляза той и остави за по-късно обсъждането на деловите въпроси. — Ще го закара до Доувър довечера. Кога заминаваш?

— Утре след обяд.

— Откриха ли те от външно министерство?

— Лорд Пърси ме посети. Интересуват се от нарежданията на чуждестранните посланици в Неапол. Сега, когато французите се разкарват насам-натам из Италия, целият сицилиански двор се преобразува. Бих могъл да се сдобия с някоя полезна информация.

— Не се излагай на опасност. Неапол гъмжи от шпиони, убийци и наемници.

Бо сви рамене.

— Повече ме интересува да видя дали именията ни са оцелели на френското изземване и цялата разруха на революцията. Но ако чуя нещо важно за плановете на Наполеон, ще ти изпратя информацията. Господи, наистина усещам нейния парфюм — изведнъж отбеляза Бо и поднесе измачкания маншет на ризата към носа си. — Крайно време е да се изкъпя.

След като синът му излезе, Синджън за миг застана на прозореца с поглед към съсухрената зимна градина, която се простираше надолу към Темза. Госпожица Гамбета имаше за цел да си хване съпруг-аристократ като братовчедка си, новата маркиза Уейхаус. И макар че семейство Колтран нямаше нищо против радушно да приеме актриса в семейството си, той изпита облекчение, като разбра, че продължителните срещи на Бо с младата балерина нямат нищо общо с любовта.

 

 

Извинението и обяснението на Бо бяха учтиво приети от майка му, тъй като тя не беше изпуснала нищо от последните слухове за заварения й син. Слугата на Албингтън беше обсъждал балерините със сестра си, която беше камериерка на свекървата на Челси, вдовицата херцогиня Сет. А вчера по време на чая херцогинята беше разказала на Челси не само за връзката на госпожица Гамбета с Бо, но и за надеждите й да стане член на семейство Сейнт Джон.

Макар че самата Челси се беше присъединила към семейството по крайно необичаен начин, след като изслуша подробностите, споделени от свекървата й, тя остана с впечатлението, че госпожица Гамбета по-скоро желае да спечели титлата, отколкото любовта на Бо. Романтичка по душа, тя предпочиташе завареният й син да се ожени по любов.

— Оставихме ти голямо парче от тортата — каза Нел на Бо в мига, в който той приключи с извиненията. — Сега ли да го донесат или след като ти покажа книгите с роклите, които искам от мадам Ла Клерк?

— Остави Бо първо да свърши със закуската си — предложи майка й.

— Изпусна най-хубавия сладолед — каза най-малката му сестра Сали. — Бас хващам, че те е яд. — На пет години предпочитанията й определено бяха по-различни от тези на брат й.

— Бо не обича сладолед, Сали. Единственото нещо, което го интересува, са конете. — Съвсем наскоро навършил десет, Джак беше изцяло погълнат от конете.

Долната устничка на Сали затрепери:

— Ама той също обича сладолед!

— Сега наистина ми се иска да си хапна малко сладолед — учтиво каза Бо и се усмихна на сестричката си.

— Нищо не остана — бързо се намеси Нел. — Вече готов ли си? Мама каза, че може да ми купиш виолетова рокля.

Синджън учудено вдигна поглед към жена си през масата за закуска.

— Тя използва роклите за игра, Синджън. Не се безпокой.

— Напротив — запротестира Нел. — Ти ще ме заведеш някъде с роклята ми от мадам Ла Клерк, нали, Бо?

Бо бързо поглеждаше ту баща си, ту мащехата си. След като ставаше дума за приличие, виолетовото по-скоро подхождаше на куртизанки, отколкото на млади госпожици.

— Ще видим къде ще ходим — дипломатично отвърна той.

— На някое модно място.

— Може би ще се хареса на момчетата на алеята за езда — предложи Бо.

— Чудесно! — За Нел, която беше по-добра жокейка от много професионалисти, да покаже роклята си на приятелите жокеи беше като сбъднат сън.

— Рано сутринта — прошепна Синджън с глас, предназначен само за слуха на Бо.

Бо кимна в знак, че го е чул.

— Искаш ли да дойдеш с нас при модистката, Сали? — предложи той.

— Бо! — нададе рев Нел. — Това си е мой подарък за рождения ден. Тя ще мрънка и ще създава главоболие и ще се вре във всичко… Е, добре — прошепна тя, забелязала строгото изражение на майка си, — може да дойде с нас. Но й забранявам да плаче.

— Няма да плача — радостно обеща Сали, а русите й къдрици заподскачаха, докато въртеше глава. — За нищо на света.

— Можеш да седнеш в скута ми — каза Бо — и двамата ще помогнем на Нел да си избере роклите.