Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man Who Liked Dogs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2009)

Издание:

Реймънд Чандлър. Убиец в дъжда

Американска, първо издание

ИК „Колибри“, 1993

Корица: Фараон Дизайн

Редактор: Жечка Георгиева

Техн. редактор: Кирил Настрадинов

ISBN 954-529-026-9

История

  1. — Добавяне

VII

На дневна светлина местенцето бе самата ведрост. Плътна маса бегонии запълваше пространството под предните прозорци, а около корените на една акация имаше кръгъл килим от теменужки. Алена пълзяща роза изпълваше рамката си от едната страна на къщата, а бронзовозелено колибри изящно надничаше измежду гъстите листа на сладкия грах, израснал върху гаража.

Човек можеше да го вземе за дом на заможна възрастна двойка, заселила се край океана, за да се радва на колкото се може повече слънце в заника на дните си.

Голбрейт се изплю върху бронята на колата ми, изтръска лула, блъсна градинската порта, решително мина по пътеката и смачка с палец изящния меден звънец.

Зачакахме. На вратата се отвори прозорче с решетка и отвътре ни изгледа длъгнесто жълтеникаво лице под колосана сестринска касинка.

— Отваряй! Полиция! — изръмжа едрото ченге.

Издрънча верига, изтропа резе, вратата се отвори. Сестрата бе над метър и осемдесет, с дълги ръце и огромни лапи — идеалният помощник на инквизитора. Нещо се случи с лицето й и аз съобразих, че се усмихва.

— Я, ама това бил господин Голбрейт — изчурулика тя с едновременно писклив и гърлен глас. — Как сте, господин Голбрейт? Доктора ли искате да видите?

— Да, и то бързо — изръмжа Голбрейт и я избута, за да мине.

Тръгнахме по коридора. Вратата на кабинета беше затворена. Голбрейт я отвори с ритник, аз го следвах по петите, а огромната сестра припкаше след мен.

Доктор Съндстранд, пълният въздържател, си вземаше сутрешния аперитив от чисто нова бутилка. Тънката му косица се беше слепила от пот, а костеливата маска, която му служеше за лице, сякаш се бе сдобила с безброй бръчки, които не бяха там снощи.

Той бързо отдръпна ръка от бутилката и ни дари с усмивката на замразена риба. После изломоти припряно:

— Какво е това? Какво е това? Нали бях наредил…

— О, я се стегни — рече Голбрейт и придърпа един стол до бюрото му. — Изчезвай, сестро.

Сестрата изчурулика още нещо, излезе и затвори вратата. Доктор Съндстранд обходи с поглед лицето ми и придоби нещастен вид. Голбрейт подпря и двата си лакътя върху бюрото и сграбчи с ръце увисналата му шия. Загледа втренчено и зловещо гърчещия се лекар.

След, както ми се стори, доста време, попита почти нежно:

— Къде е Фермера Светец?

Лекарят се облещи. Адамовата му ябълка изхвръкна над яката на ризата, а зеленикавите му очи придобиха цвят на жлъчка.

— Не се разтакавай! — изрева Голбрейт. — Знам всичко за мръсното ти болнично заведение — скривалище за престъпници, наркомани и момичета. Сега обаче направи поредната, но фатална грешка с отвличането на частното ченге от големия град. Вече дори и влиятелните ти приятел чета от Лос Анджелес не могат да те отърват. Казвай къде е Светеца? И онова момиче?

Съвсем между другото си припомних, че пред Голбрейт изобщо не бях споменавал за Изабел Снеър, ако нея имаше предвид.

Ръката на доктор Съндстранд шляпаше безцелно по бюрото. Искреното му недоумение окончателно го бе парализирало.

— Казвай къде са! — отново изрева Голбрейт.

Голямата врата се отвори и едрата сестра дощъпурка при нас.

— Моля ви, господин Голбрейт, пациентите. Не забравяйте пациентите, господин Голбрейт.

— Върви се пудри! — през рамо й се озъби Голбрейт.

Тя се защура около вратата. Най-после Съндстранд намери гласа си. Всъщност, някакво подобие на гласец, което изквича отчаяно:

— Като че ли не знаете.

После ръката му се стрелна под престилката и измъкна лъскав пистолет. Голбрейт се метна встрани от стола. Лекарят стреля два пъти и двата пъти не улучи. Ръката ми докосна пистолета, но не го извади. Голбрейт се изсмя от пода, голямата му ръка посегна под мишницата и се появи с пищов. Приличаше на моя. После стреля само веднъж.

Нищо не се промени върху лицето на лекаря. Не видях къде го улучи куршумът. Главата му клюмна надолу и се удари в бюрото, а пистолетът му издумка на пода. Той остана да лежи с лице върху бюрото, съвършено неподвижен.

Голбрейт насочи пистолета си срещу мен и се надигна от пода. Отново разгледах пистолета Бях сигурен, че е моят.

— Имаш страхотен подход за измъкване на информация — рекох безцелно.

— Долу ръцете, ченге. Ти не играеш. Свалих ръцете си.

— Хитро — рекох. — Предполагам, че цялата тая пиеска бе разиграна, за да очистиш доктора.

— Той стреля пръв, нали така?

— Да — съгласих се вяло. — Той стреля пръв.

Сестрата се прокрадваше покрай стената към мен. Откак Съндстранд извади пистолета, тя не беше издала нито звук. Вече почти се беше приближила до мен. Изведнъж, само че твърде късно, видях, че в яката й десница проблесна бокс, и че тази десница е космата.

Наведох се, но не достатъчно. Страхотен удар разцепи главата ми на две. Подпрях се до стената с омекнали колене и мозък, който отчаяно се напрягаше да удържи дясната ми ръка да не посегне към пистолета.

Изправих се. Голбрейт ми се ухили.

— Не е чак толкова хитро — рекох. — Все още държиш моя пищов, а това май нещо разваля работата.

— Виждам, че си схванал идеята, ченге.

След известно мълчание, чуруликащата сестра се обади:

— Господи, тоя тип има чене като слонски крак. Да пукна ако не съм си пукнала някое кокалче.

Малките очички на Голбрейт гледаха смъртоносно.

— Как е горе? — попита я той.

— Всичко е опразнено от снощи. Да пробвам ли още един удар?

— За какво? Той не посегна към желязото си, а и е твърде як за тебе, малката. Само олово за него.

Аз се обадих:

— За тая работа трябва да бръснеш малката два пъти дневно.

Сестрата се ухили, бутна колосаната касинка назад и под русата перука лъсна гол череп. Тя — или по-точно той извади патлак изпод бялата сестринска униформа.

Голбрейт каза:

— Било е самозащита, разбираш ли? Ти си се сдърпал с доктора, но той стрелял пръв. Дръж се прилично и ние с Дънк ще се опитаме да го запомним по този начин.

Разтърках челюстта си с лявата ръка.

— Слушай, сержанте. Аз също разбирам от майтап. Ти ме цапардоса в онази къща на Каролина стрийт и не спомена нищо за това. И аз не казах. Предполагах, че си имал причини, за които ще ме уведомиш, когато му дойде времето. Може би вече се досещам какви са тези причини. Мисля, че знаеш къде е Светеца, или можеш да разбереш. Светеца пък знае къде е онова момиче, Снеър, защото кучето й беше при него. Дай да прибавим още нещичко към сделката. Нещо, което да устройва и двама ни.

— Ние сме си получили нашето, тъпако. Обещах на доктора, че ще те върна обратно и ще те оставя да си играе с теб. Вкарах Дънк тук с тази сестринска маскировка, за да му помогне да те усмири, но всъщност искахме да се справим с него.

— Добре — рекох. — Аз какво получавам от тая работа?

— Може би още малко живот.

— Ъхъ — отвърнах. — Не си мислете, че ви баламосвам, но я погледнете онова прозорче на стената зад вас.

Голбрейт не помръдна и не свали поглед от мен. Гадна усмивка изкриви устните му.

Дънкън, изпълнителят на женската роля, погледна… и изрева.

Високо в ъгъла на едната стена съвършено безшумно се бе отворило малко квадратно прозорче от цветно стъкло. Аз гледах право в него, покрай ухото на Голбрейт, право в черното дуло на автомат върху перваза и в двете студени черни очи зад дулото.

Глас, който за последен път бях чул да успокоява куче, каза:

— Ще имаш ли нещо против да пуснеш желязото, сестро? А ти, до бюрото, последвай примера му!