Реймънд Чандлър
Мъжът, който обичаше кучета (10)

X

За четирийсет цента ме возиха цяла вечност. Водното такси — стар скутер без отличителни знаци — се плъзна между закотвените яхти и заобиколи вълнолома. Морето ни удари. Единствената компания, с която разполагах, като изключим закоравелия гражданин на кормилото, бяха две влюбени двойки, които се закълваха по лицата още щом мракът ни обгърна.

Гледах назад към светлините на града и се опитвах да не притискам много силно вечерята си. Разпръснатите диамантени отблясъци на светлинките скоро се събраха в едно и заприличаха на скъпоценна гривна, изложена във витрината на нощта. А после се превърнаха в мек, жълто-оранжев отблясък над надигащата се водна маса. Таксито се блъскаше в невидимите вълни и отскачаше като дъска за сърф. Въздухът бе прогизнал от студена мъгла.

Илюминаторите на „Монтесито“ видимо наедряха, таксито направи широк завой, наклони се под ъгъл от 45 градуса и мазно акостира до ярко осветена платформа. Двигателят постепенно заглъхна в мъглата.

Черноок младеж в плътно прилепнала синя двуредна куртка и гангстерски устни помогна на момичетата да се качат, ловко опипа с поглед кавалерите им и пропусна и тях. Начинът, по който ме огледа, ми подсказа нещичко за особата му. А начинът, по който се блъсна в кобура ми, доразказа останалото.

— Никс — тихо процеди той. — Никс — повтори и кимна на лодкаря.

Онзи поотпусна малко въжето, позавъртя кормилото и се изкатери на платформата. Застана зад гърба ми.

— Никс — измърка индивидът в двуредната куртка. — Никакви пушкала на кораба, господине. Съжалявам.

— Част от облеклото ми е — рекох. — Частно ченге съм. Ще го оставя на гардероба.

— Тц. Няма гардероб за железа. Айде чупката.

Лодкарят ме хвана под ръка. Аз се дръпнах.

— Слез в лодката — изръмжа той зад гърба ми. — Дължа ти четирийсет цента, господине. Хайде.

Качих се обратно в скутера.

— Добре де — рекох на Двуредната Куртка. — Щом не искате да ми вземете парите, то си е ваша работа. И това ми било отношение към клиент! Това си е…

Мазната му безмълвна усмивка бе последното нещо, което видях, когато скутерът се отдели от платформата и заподскача сред вълните. Пръсках се от яд, че се прощавам с тази усмивка.

Връщането ми се стори по-дълго. И двамата с лодкаря мълчахме през целия път. Когато слязох на кея, той се изхили зад гърба ми:

— Някоя друга вечер, когато не сме толкова заети, ченге.

Половин дузина клиенти, които чакаха за следващия курс, ме зяпаха с любопитство. Минах покрай тях, през вратата на чакалнята и се упътих към стъпалата на пристана.

Някакъв едър рижав тип с мърляви гуменки, нацапани с катран панталони и скъсана синя фланелка се надигна от перилата и небрежно се бутна в мен.

Спрях и се наежих. Той каза тихо:

— К’во стана, ченге? Не бяха ли любезни на корабчето?

— Трябва ли да ти казвам?

— Аз умея да слушам.

— Кой си ти?

— Викай ми просто Рижия.

— Изчезвай от пътя ми, Рижи. Зает съм.

Той тъжно се усмихна и докосна лявата ми страна.

— Ютийката ти бая издува лекото костюмче. Искаш ли да се качиш на кораба? Може да се уреди, ако имаш причина.

— Колко ще струва причината? — попитах го.

— Петдесетачка. Още десет, ако нацапаш с кръв лодката ми.

Тръгнах си.

— Двайсет и пет на отиване — бързо каза той. — Може пък да се върнеш с приятели, а?

Изкачих четири стъпала, после леко се извърнах, процедих „Прието“ и продължих.

В подножието на яркоосветения увеселителен кей се намираше прословутото казино „Танго“, претъпкано дори в този ранен час. Влязох вътре и се облегнах на стената. Върху електрическото табло се появиха две числа. Видях как един от подставените играчи на заведението направлява хода на играта с коляно под масата.

Зад гърба ми изплува едра синева и усетих мирис на катран. Мек и дълбок тъжен глас каза в ухото ми:

— Ще имаш ли нужда от помощ там?

— Търся едно момиче, но ще я търся сам. А ти с какво се занимаваш? — Не го поглеждах.

— Долар тук, долар там. Обичам да се храня. Бях при ченгетата, но ме изгониха.

Хареса ми, че ми го каза.

— Май си се опитвал да играеш честно — промълвих, докато наблюдавах как подставеният играч и крупието ловко разиграват картите.

Усетих, че Рижия се усмихва зад гърба ми.

— Виждам, че си пообиколил градчето ни. Ето как ще стане. Имам лодка с подводен ауспух. Знам един склад, който мога да отключвам. От време на време прекарвам по нещичко на един тип. Тук малко хора се занимават с тези неща. Това устройва ли те?

Извадих портофейла си, издърпах една двайсетачка и една петачка и му ги подадох. Парите потънаха в катранения му джоб.

— Благодаря — тихо каза Рижия и се отдалечи.

Изчаках малко и тръгнах след него. Беше лесно да го следва човек дори и в тълпа. Толкова беше едър.

Минахме покрай яхтеното пристанище и втория увеселителен кей. След тях светлините намаляха, а тълпата изтъня. От водата изплува къс черен кей, целият заобиколен със завързани за него лодки. Моят човек тръгна по кея.

Спря почти в края, пред една дървена стълба.

— Ще я докарам тук — рече. — Моторът вдига доста шум, докато загрее.

— Слушай — казах разтревожено, — трябва да телефонирам на един човек, а забравих.

— Може да се уреди. Ела.

Той ме поведе още нататък по кея, коленичи, извади връзка ключове и отключи един катинар. После повдигна капака на малък отвор, извади телефонен апарат и вдигна слушалката.

— Още работи — рече с усмивка. — Трябва да е на някои мошеници. Не забравяй после да затвориш катинара.

Той безшумно изчезна в мрака. Десет минути слушах водата да пляска по коловете на кея и по някоя заблудена чайка да профучава в мрака. После някъде далеч избръмча мотор и продължи да бръмчи няколко минути. Нещо издумка в основата на стълбата и един глас тихо извика: „Всичко е наред“.

Бързо се върнах при телефона, набрах един номер и поисках да ме свържат с началника на полицията Фулуайдър. Казаха, че си бил отишъл вкъщи. Набрах друг номер, обади се някаква жена, на която поръчах да го извика. Казах, че се обаждам от полицията.

Отново зачаках, после чух гласа на дебелия началник. Звучеше като човек, натъпкан с печени картофи.

— Да? Не може ли човек да похапне? Кой се обажда?

— Кармади, шефе. Светеца е на „Монтесито“. Много лошо, че е извън твоя периметър.

Той зарева като побеснял, аз затръшнах в лицето му, прибрах телефона обратно в поцинкованата му къщичка и заключих катинара. Спуснах се по стълбата при Рижия.

Големият черен скутер се плъзна по гладката водна повърхност. Ауспухът му не издаваше нито звук, чуваше се само едно постоянно бълбукане.

Светлините на града отново се превърнаха в жълто сияние върху черния гръб на водата, а илюминаторите на добродетелния „Монти“ ставаха все по-големи и ярки вътре в морето.