Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man Who Liked Dogs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2009)

Издание:

Реймънд Чандлър. Убиец в дъжда

Американска, първо издание

ИК „Колибри“, 1993

Корица: Фараон Дизайн

Редактор: Жечка Георгиева

Техн. редактор: Кирил Настрадинов

ISBN 954-529-026-9

История

  1. — Добавяне

XI

Обърнатата към морето страна на кораба тънеше в мрак. Рижия още повече заглуши двигателя, ако това изобщо беше възможно, мушна се под кърмата и се прилепи до мазния борд, безшумен като бонвиван в хотелско фоайе.

Високо над главите ни се виждаха двойни железни врати, недалеч от хлъзгавите брънки от корабната верига. Скутерът се отърка о древния борд на „Монтесито“, а водата леко пошляпваше под краката ни. Сянката на едрото бившо ченге се извиси над главата ми. Едно навито въже изфуча в тъмното, закачи се за нещо и падна обратно в лодката. Рижия изпробва здравината му.

— Това корито гази много високо — каза тихо. — Ще трябва да се изкатерим догоре.

Хванах кормилото и задържах носа на скутера опрян в хлъзгавия корпус, а Рижия докопа желязната стълба, прилепена отстрани на кораба, и с пъшкане се надигна в тъмното. Едрото му тяло увисна под прав ъгъл, а гуменките му се хлъзгаха по мокрите метални пръчки.

След малко отгоре нещо изскърца и бледа жълта светлинка се процеди в мъгливия въздух. Откроиха се очертанията на тежка врата и сгушената глава на Рижия в ъгъла.

Аз също се заизкачвах по стълбата. Усилието се оказа почти непосилно. В крайна сметка бездиханно се сгромолясах в някакъв смрадлив мазен трюм, пълен със сандъци и варели. Плъшата сган се разбяга по ъглите. Едрият мъжага прилепи устни до ухото ми:

— Оттук лесно можем да се доберем до стълбичката за котелното. Там има един човек, когото ще поема аз. Горе обаче екипажът значително се увеличава. От котелното ще ти покажа една вентилационна шахта без решетка. Излиза на палубата. Оттам ти си на ход.

— Сигурно имаш роднини на борда — рекох.

— Няма значение. Човек научава туй-онуй, докато се мотае по плажа. Може пък да членувам в група, чиято цел е да потопи старото корито. Бързо ли ще се върнеш?

— Доста е височко да скачам от палубата — отвърнах. — Вземи.

Извадих още банкноти от портофейла си и му ги набутах в ръцете.

Той поклати рижата си глава.

— Тц. Това е за връщането.

— Плащам ти го сега. Дори ако не се възползвам от услугата. Взимай мангизите, че ще се разплача.

— Благодаря, брат. Ти си готино момче.

Провряхме се между сандъците и варелите. Жълтата светлинка идваше от един коридор, който ни отведе до тясна желязна врата. Тя пък — до прохода към котелното. Прокраднахме се по него, спуснахме се по омазнена желязна стълба, чухме свистенето на горелки и сред планини от желязо се отправихме към звука.

Зад ъгъла съзряхме дребен мърляв италианец в лилава копринена риза, който седеше в заварен за пода стол под гола крушка и сричаше вестник с помощта на чифт очила с телени рамки и един черен показалец.

Рижия тихичко се обади:

— Здрасти, Дребен. Как са бамбинките?

Италианецът зяпна и светкавично замахна. Рижия го цапардоса. Положихме го на пода и разкъсахме лилавата му риза на ивици, с които го завързахме и му запушихме устата.

— Не е редно да се удря човек с очила — каза Рижия, — но докато се катериш по вентилационната шахта, ще вдигаш страхотен джангър — за човек, който седи тук, долу. Горе изобщо няма да те чуят.

Казах, че това ме устройва, оставихме италианеца да лежи вързан на пода и намерихме шахтата без решетка. Стиснах ръката на Рижия, казах му, че се надявам да го видя отново и се закатерих по стълбата в шахтата.

Беше студено и тъмно. Мъгливият въздух фучеше надолу и изкачването ми се стори цяла вечност. След три минути, които ми се видяха колкото цял час, стигнах догоре и предпазливо подадох глава от дупката. Наоколо бе пълно с покрити с платнища лодки. Между две от тях се чуваше тих шепот. Откъм долната палуба долитаха мощните пулсации на музиката. Над мен се виждаше само светлинката на мачтата и няколко кисели звезди, които надничаха през тънките пластове на мъглата.

Ослушах се, но не чух сирени на полицейски лодки. Измъкнах се от шахтата и се сниших на палубата.

Шепнеха двама влюбени, които се натискаха под една лодка. Не ми обърнаха никакво внимание. Тръгнах по палубата, покрай затворените врати на три-четири каюти. Под две от тях се процеждаше светлинка. Ослушах се, но не чух нищо освен отгласите на веселящите се посетители отдолу.

Прикрих се в по-дълбока сянка, поех въздух и го изпуснах във вид на вой, зловещия вой на сив горски вълк, самотен, гладен, далеч от дома и достатъчно зъл за куп поразии.

Отговори ми басовият лай на полицейско куче. Едно момиче изпищя откъм тъмната палуба, а мъжки глас каза:

— Мислех, че всички къркачи на шеллак отдавна са измрели.

Изправих се, извадих пистолета и хукнах по посока на лая, който идваше от една от каютите в другия край на палубата.

Прилепих ухо до вратата и се заслушах в мъжкия глас, който успокояваше кучето. То спря да лае, изръмжа веднъж-дваж и се усмири. В ключалката на вратата, която докосвах, се завъртя ключ.

Бързо се отдръпнах и приклекнах на коляно. Вратата леко се открехна и отвътре се подаде една добре сресана глава. Черната коса блестеше на светлината на мижавата палубна лампа.

Изправих се и цапардосах главата с дръжката на пистолета. Мъжът леко се свлече извън прага и тупна в ръцете ми. Завлякох го обратно в каютата и го бутнах върху една оправена койка.

Затворих вратата отново и я заключих. Дребничко ококорено девойче се беше сгушило върху другата койка.

— Здравейте, госпожице Снеър. Много мъки видях, докато ви намеря. Искате ли да си отидете у дома?

Фермера Светец се претърколи на койката и седна, като се държеше за главата. А после се вцепени и втренчи в мен острите си черни очи. Върху устните му бе изписана някаква гримаса, почти приветлива.

Бързо огледах кабината и не видях кучето, но забелязах вътрешна врата, зад която би могло да бъде. Отново заразглеждах момичето.

Не беше нищо особено — както повечето хора, които създават най-големите неприятности. Седеше свита на койката, прегърнала коленете си. Косата й падаше над едното око. Носеше плетена рокля, чорапи за голф и спортни обувки с широки езици, които висяха отвън. Коленете й бяха голи и кокалести под роклята. Приличаше на ученичка.

Опипах Светец за пистолет, но не намерих нищо. Той ми се ухили.

Момичето вдигна ръка и отметна косата си назад. Гледаше ме така, сякаш бях на няколко пресечки разстояние от нея. После дъхът й секна и тя се разплака.

— Женени сме — тихо каза Светеца. — Мисли си, че възнамерявате да ме натъпчете с олово. Това с вълчия вой беше страхотен номер.

Не отговорих. Ослушвах се. Отвън не се чуваше никакъв шум.

— Как разбра, че сме тук? — попита Светеца.

— Даяна ми каза — преди да умре — отговорих жестоко.

Очите му изглеждаха наранени.

— Не ти вярвам, ченге.

— Ти избяга и я заряза в калта. Какво очакваше?

— Предполагах, че ченгетата няма да стрелят по жена и се надявах някак да се споразумея с тях отвън. Кой я уцели?

— Един от хората на Фулуайдър. Ти го уби.

Той отметна глава назад и лицето му стана страшно, но после се нормализира. Усмихна се на хлипащото момиче.

— Хей, сладурано, я ме погледни. Ще те измъкна оттук. — Той отново погледна към мен.

— Да речем, че се предам без бой. Има ли начин тя да се отърве?

— Какво ще рече „без бой“? — попитах подигравателно.

— Аз имам много приятели на този кораб, ченге. Ти още нищо не си видял.

— Ти си я забъркал в тази каша — рекох, — и не можеш да я измъкнеш от нея. Това е част от цената.