Реймънд Чандлър
Мъжът, който обичаше кучета (3)

III

Така нареченият Джери се обади отново:

— Хей, Фос! Фос, стари приятелю! Всичко вече е наред. Всичко е наред.

Кучето дишаше учестено и не помръдваше. Мъжът се изправи, приближи се до него и подръпна едното му ухо. Фос обърна главата си настрани и позволи да му дърпат ухото. Човекът го потупа по главата, разкопча разкъсания намордник и го свали.

После се изправи, уловил края на скъсаната верига. Кучето послушно скочи на крака, мина през люлеещата се врата и потъна в задната част на къщата, като вървеше плътно до мъжа.

Отдръпнах се малко, за да не съм в обсега на люлеещата се врата. Джери можеше да има още пушки. Нещо в лицето на този човек не ми даваше мира. Сякаш вече го бях виждал, но отдавна, или пък ми бе познато от вестникарска снимка.

Разгледах жената. Красива брюнетка на трийсет и няколко. Щампованият домашен халат някак не се връзваше с красиво извитите вежди и дългите изящни ръце.

— Какво стана? — попитах небрежно, сякаш случилото се не беше от значение.

Гласът й буквално изплющя, сякаш до този момент с мъка го бе сдържала.

— Живеем в тази къща от около седмица. Наехме я мебелирана, аз бях в кухнята, Джери — в двора. Колата спря отпред и оня, дребният, нахлу вътре, сякаш си живее тук. Предполагам, че вратата е била отключена. Надникнах от кухнята и го видях как бута кучето в килера. Подуших хлороформа. После всичко започна да става едновременно, аз отидох за пистолета и извиках Джери от прозореца. Върнах се в стаята горе-долу едновременно с вашето нахлуване. Кой сте вие?

— Всичко ли беше свършило? — попитах. — Тоест, Шарп беше ли вече сдъвкан на пода?

— Да, ако Шарп е името му.

— Вие с Джери не го ли познавате?

— За пръв път го виждам. Както и кучето. Но Джери обича кучета.

— Това, последното, малко го променете — рекох. — Джери знаеше как се казва кучето, Фос.

Очите й се присвиха, а устните станаха упорити.

— Мисля, че грешите — разпалено каза тя. — Попитах ви кой сте.

— Кой е Джери? — рекох. — Виждал съм го някъде. Може би по вестниците. Откъде е взел рязаната пушка? Ще позволите ли на ченгетата да я видят?

Тя прехапа устни, после внезапно се изправи и се приближи до падналата двуцевка. Оставих я да я вдигне. Забелязах, че държи пръстите си далеч от спусъците. Върна се до диванчето край прозореца и пъхна чифтето под купчината вестници.

После се обърна към мен.

— Окей, какво сте наумили?

— Кучето е откраднато — отговорих бавно. — Между другото, собственичката му е изчезнала. Наеха ме да я издиря. Хората, от които Шарп каза, че е получил кучето, по описание приличат на вас с Джери. Името им било Фос. Заминали на изток. Да сте чували за момиче на име Изабел Снеър?

— Не — беззвучно отвърна жената и се втренчи в брадичката ми.

Мъжът с комбинезона влезе през люлеещата се врата, като бършеше лицето си с ръкава на синята риза. Не си беше донесъл ново чифте. Огледа ме, без много да се притеснява. Аз се обадих:

— Бих могъл доста да ви помогна пред полицията, ако ми кажете нещо за онова девойче Снеър.

Жената ме изгледа втренчено и сви устни. Мъжът лекичко се усмихна, сякаш държеше всички карти. Някъде на далечен завой изпищяха гуми. Очевидно хората бързаха.

— О, я си развържете езиците — рекох на един дъх. — Шарп е бил уплашен. Довел е кучето на тези, от които го е получил. Сигурно е мислел, че къщата е празна. Идеята за хлороформа не е била от най-гениалните, но дребосъкът е бил побъркан от страх.

И двамата не издадоха нито звук. Само ме гледаха.

— Добре — рекох и отстъпих в ъгъла на стаята. — Мисля, че и двамата се криете от закона. Ако тези, които идват, не са полиция, започвам да стрелям. И не си мислете, че ви будалкам.

Жената отвърна много спокойно:

— Както искаш, умнико.

Колата изфуча по улицата и рязко спря пред къщата. Хвърлих бърз поглед навън, видях отличителните знаци на предното стъкло и надписа „Районна полиция“ встрани. Отвътре изскочиха две цивилни горили, нахлуха през портичката и изтрополиха по стълбата.

Първият заблъска по вратата.

— Отворено е — извиках.

Вратата се отвори с трясък и двете ченгета нахлуха с извадени пищови, но при вида на онова, което лежеше на пода, се заковаха на място. Пищовите им незабавно се насочиха към Джери и мен. Онзи, който ме държеше на прицел, бе огромен червендалест мъжага в изторбен сив костюм.

— Вдигай ръцете и ги вдигай празни! — изрева той със силен грубиянски глас.

Вдигнах ръце, но не пуснах пистолета си.

— Спокойно — казах. — Убит е от куче, не от пистолет. Аз съм частен детектив от Лос Анджелес. Тук съм във връзка с един случай.

— Така ли? — Той тежко се приближи до мен и ръгна пищова си в корема ми. — Може и така да е, мой човек. Ще разберем всичко това по-късно. — Посегна и изтръгна пистолета от ръката ми. Подуши го, забивайки своя още по-дълбоко в корема ми.

— Стрелял си, а? Браво! Обърни се!

— Слушай…

— Обърни се!

Бавно започнах да се обръщам. Още не се бях завъртял, а той вече прибираше пищова си в страничния джоб и посегна към хълбока си.

Това трябваше да ме предупреди, но аз не съобразих. Може и да съм чул свистенето на палката. С положителност съм я почувствал. Внезапно в краката ми зейна черна бездна. Гмурнах се в нея и потънах надолу… надолу… надолу…