Реймънд Чандлър
Мъжът, който обичаше кучета (2)

II

Улица „Каролайна“ беше много встрани, някъде в покрайнините на курортния град. Краят й опираше в отдавна неизползвана вече междущадска железопътна линия, зад която се простираха зеленчуковите градини на японски заселници. Между последните преки на улицата имаше само две къщи, така че аз се скрих зад първата, ъгловата, с буренясала зелена площ и фасада, обвита в прашна лантана^[1] с червени и жълти цветове, водеща неравна битка с избуяли орлови нокти.

Следваха два или три празни участъка с по няколко стръка плевели, щръкнали над опърлената трева, а зад тях паянтово бунгало с кален цвят и телена ограда. Десотото спря пред него.

Вратата на колата рязко се отвори, доктор Шари издърпа кучето с намордника и го повлече при силна съпротива от негова страна през портичката и нагоре по пътеката. Голяма тумбеста палма ми пречеше до го виждам, когато застана пред входната врата. Дадох назад с крайслера, обърнах в сянката на ъгловата къща, върнах се три преки назад и свих в успоредната на „Каролайна“ уличка. Тя опираше в същата запусната железопътна линия. Релсите, ръждясващи сред гора от буреняци, продължаваха от другата страна до прашен черен път и се връщаха обратно към „Каролайна“.

Черният път се спускаше рязко надолу и не можех да видя нищо отвъд железопътния насип. Карах около три преки по мои изчисления, спрях, слязох от колата, изкачих насипа и надзърнах през него.

Къщата с телената ограда беше на половин пряка от мен. Десото все още бе паркирано отпред. Следобедният въздух се разтресе от дълбокия гръден лай на немската овчарка. Легнах по корем върху бурените, вперих очи в бунгалото и зачаках.

Около петнайсет минути нищо не се случи, като изключим продължаващия лай на кучето. После лаят му внезапно стана по-рязък и яростен. Някой изкрещя. Последва мъжки писък.

Скочих от буренището и хукнах през релсите, надолу по насипа към другия край на задънената улица. Докато наближавах къщата, чувах ниското яростно ръмжене на кучето, което сякаш разкъсваше нещо, а на неговия фон бързорек женски речитатив — повече сърдит, отколкото изплашен.

Зад телената ограда имаше малка зелена площ, цялата в глухарчета и дяволска трева. От тумбестата палма висеше парче картон — останки от някакъв надпис. Корените на дървото бяха напукали пътеката, бяха я сцепили надве и повдигнали нагоре ръбовете на пукнатините, при което се образуваха груби стъпала.

Минах през телената портичка, изкачих тежко дървените стъпала, отвеждащи до увиснала козирка над входа, и заудрях по вратата.

Отвътре все така се чуваше ръмжене, но сърдитият глас бе замлъкнал. Никой не дойде да отвори.

Натиснах дръжката, отворих и влязох. Въздухът тежеше от мириса на хлороформ.

Насред пода, върху набръчкана черга, лежеше проснат доктор Шари, по гръб, разперил ръце, а отстрани от шията му шуртеше кръв. Кръвта вече бе образувала около главата му гъста лъскава локва. Кучето седеше на задни лапи малко встрани, с легнали уши, а около врата му висяха разкъсаните останки от намордника. Космите на шията и по гръбнака му бяха настръхнали, а някъде от крайните дълбини на гърлото му излизаше ниско, пулсиращо ръмжене.

Зад кучето се виждаше разбитата врата на вграден дрешик, а на пода на дрешника голямо парче медицински памук разпръскваше сладникави вълни хлорофорен мирис.

Хубава мургава жена в пъстра басмена домашна рокля беше насочила към кучето голям автоматичен пистолет, но не стреляше.

Тя ми хвърли бърз поглед през рамо и започна да се обръща към мен. Кучето не я изпускаше от тесните си, заобиколени от черни кръгове очи. Извадих лугера си.

Нещо изскърца и през вратата в дъното на стаята се появи висок тъмноок мъж в избелял син гащеризон и синя работна риза. В ръцете си държеше двуцевка със срязани цеви. Насочи я към мен.

— Ей, ти! — извика. — Хвърли пищова!

Аз отворих уста с намерението да кажа нещо. Пръстът на мъжа се затегна около спусъка. Пистолетът ми гръмна сякаш от само себе си. Куршумът улучи приклада, изби го от ръцете на мъжа. Двуцевката тупна на пода и кучето отскочи странично поне два метра нагоре, след което отново клекна.

С изумление в погледа мъжът бавно вдигна ръце.

Аз печелех.

— Свалете и вашето оръжие, госпожо — обърнах се към жената.

Тя облиза устни, свали автоматичния пистолет и се отстрани от тялото на пода.

— Ей, не го застрелвайте — каза мъжът. — Аз ще се оправя с него.

Аз премигнах, после схванах. Той се боеше да не убия кучето. Не се притесняваше за себе си.

Леко наведох надолу дулото на лугера.

— Какво стана?

— Този… се опита да го упои с хлоформ… куче, обучено да се бие!

— Ясно. Ако имате телефон, няма да е зле да повикате линейка. Шарп няма да изтрае дълго с тази рана на врата.

Жената рече монотонно:

— Мислех, че сте от полицията.

Нищо не казах. Тя мина покрай стената, отиде до скамейката под прозореца, отрупана със смачкани вестници, и се пресегна към телефона в единия й край.

Аз погледнах към дребния ветеринар. Кръвта бе спряла да шурти от врата му. По-бяло лице не бях виждал в живота си.

— Забравете линейката — казах на жената. — Обадете се само в полицейския участък.

Мъжът с комбинезона свали ръцете си, отпусна се на коляно, затупа по пода и кротко заговори на кучето:

— Мирен, приятелю, мирен. Тук вече всички сме само приятели. Само приятели. Успокой се, Фос.

Кучето изръмжа и леко разлюля задница. Мъжът продължи да му говори. То спря да ръмжи и космите на врата му се слегнаха. Онзи в комбинезона продължаваше да му гука.

Жената до прозореца остави слушалката и каза:

— На път са. Мислиш ли, че ще се справиш с него, Джери?

— Разбира се — отвърна мъжът, без да откъсва очи от кучето.

Сега Фос допря пода с корем, отвори уста и провеси език. От езика му прокапа слюнка — розова, примесена с кръв. Козината покрай устата му също бе оплескана с кръв.