Антон Павлович Чехов
Стая № 6 (7)

Глава 7

След като изпраща приятеля си, Андрей Ефимич сяда на масата и започва отново да чете. Тишината на вечерта и сетне на нощта не се нарушава нито от един звук и времето като че ли спира и замира заедно с доктора над книгата и като че ли не съществува нищо освен тая книга и лампата със зелен абажур. Грубото селско лице на доктора постепенно се озарява от усмивка на умиление и на възторг пред движенията на човешкия ум. „О, защо човек не е безсмъртен? — мисли той. — За какво са мозъчните центрове и гънки, за какво са зрението, речта, самочувствието, геният, щом на всичко това е съдено да отиде в земята и в края на краищата да изстине заедно със земната кора, а след това да се върти безсмислено и без цел милиони години със земята около слънцето? За да изстине и след това да се върти, съвсем не е необходимо да се измъква от небитието човекът с неговия висок, почти божествен ум и сетне, като за подигравка, да се превръща в пръст.

Обмяна на веществата! Но каква страхливост е да се утешаваш с тоя сурогат на безсмъртието! Безсъзнателните процеси, които стават в природата, са по-долу дори от човешката глупост, защото в глупостта има все пак съзнание и воля, а в процесите — абсолютно нищо. Само страхливецът, у когото има повече страх от смъртта, отколкото достойнство, може да се утешава с това, че тялото му щяло след време да живее в тревата, в камъка, в жабата… Да виждаш безсмъртието си в обмяната на веществата, е толкова чудновато, колкото да предричаш бляскаво бъдеще на калъфа, след като скъпата цигулка се е строшила и е станала негодна“.

Когато бие часовникът, Андрей Ефимич се обляга в креслото и затваря очи, за да помисли малко. И без да ще, под влияние на добрите мисли, прочетени в книгите, хвърля поглед върху своето минало и настояще. Миналото е грозно, по-добре да не си спомня за него. А настоящето е същото, каквото и миналото. Той знае, че в това време, когато мислите му летят заедно с изстудената земя около слънцето, редом до жилището му в големия болничен корпус хората се измъчват от болести и от физическа нечистота; някой може би не спи и се бори с насекомите; друг се заразява от червен вятър или стене от премного стегната превръзка; може би болните играят карти с болногледачките и пият водка. През отчетната година са били измамени дванадесет хиляди души; цялото болнично дело, както и преди двадесет години, е изградено върху кражба, дрязги, клюки, роднинство, върху грубо шарлатанство и болницата е все така безнравствено учреждение, извънредно вредно за здравето на жителите. Той знае, че в стая №6 Никита бие болните и че Мойсейка ходи всеки ден из града и събира милостиня.

Но, от друга страна, много добре му е известно, че през последните двадесет и пет години медицината е претърпяла приказна промяна. Когато учеше в университета, струваше му се, че медицината скоро ще бъде сполетяна от съдбата на алхимията и на метафизиката, а сега, когато чете нощем, медицината го трогва и събужда в него учудване и дори възторг. Наистина, какъв неочакван блясък, каква революция! Благодарение на антисептиката днес се правят операции, които великият Пирогов е смятал за невъзможни дори in spe^[1]. Обикновени земски лекари се решават да правят резекция на коленната става, на сто кесарови сечения има само един смъртен случай, а бъбречната болест се смята за такава дреболия, че за нея дори не се пише. Радикално се лекува сифилисът. А теорията за наследствеността, хипнозата, откритията на Пастьор и на Кох, хигиената със статистика, а нашата руска земска медицина? Психиатрията със сегашната класификация на болестите, със своите методи за разпознаване и лекуване — всичко това в сравнение с онова, което е било, е цял Елбрус. Сега не поливат главите на лудите със студена вода и не им слагат усмирителна риза; държат ги човешки и дори според вестниците уреждали за тях представления и балове. Андрей Ефимич знае, че при сегашните възгледи и вкусове такава мерзост, като стая №6, е възможна само на двеста версти от железницата, в едно градче, дето кметът и всички общински съветници са полуграмотни еснафи и виждат в лекаря жрец, комуто трябва да вярват без никаква критика, дори да налива в устата разтопен калай; а на друго място публиката и вестниците отдавна биха направили на парчета тая малка бастилия.

„Но какво? — сам се пита Андрей Ефимич и отваря очи. — Какво все пак? И антисептика, и Кох, и Пастьор, а същността на работата съвсем не се е променила. Заболяванията и смъртността са същите. За лудите се уреждат балове и представления, а на свобода все пак не ги пускат. Значи всичко е празна работа и суета и между най-добрата виенска клиника и моята болница всъщност няма никаква разлика“.

Но скръбта и някакво чувство, подобно на завист, му пречат да бъде равнодушен. Това навярно е от умората. Натежалата му глава се скланя към бирата, той слага ръце под лицето си, за да му бъде по-меко, и мисли:

„Аз служа на едно вредно дело и получавам заплата от хора, които мамя; аз не съм честен. Но нали поначало съм нищо, аз съм само частица от необходимото социално зло: всички околийски чиновници са вредни и получават напразно заплати… Значи за своята нечестност съм виновен не аз, а времето… Да бях се родил двеста години по-късно, щях да бъда друг“. Когато часовникът бие три, той гаси лампата и отива в спалнята. Не му се спи.