Антон Павлович Чехов
Стая № 6 (2)

Глава 2

Преди около дванадесет-петнадесет години на най-главната улица в града живееше в собствена къща чиновникът Громов, човек солиден и заможен. Той имаше двама синове: Сергей и Иван. Вече като студент в четвърти курс Сергей се разболя от скоротечна туберкулоза и умря и тая смърт като че беше начало на цяла редица нещастия, които изведнъж се струпаха върху семейство Громови. Седмица след погребението на Сергей старият му баща бе даден под съд за фалшификация и злоупотреба и наскоро след това умря от тиф в болницата на затвора. Къщата и цялото движимо имущество бяха продадени на търг и Иван Дмитрич и майка му останаха без никакви средства.

По-рано, когато беше жив бащата, Иван Дмитрич живееше в Петербург, дето следваше в университета, получаваше шестдесет-седемдесет рубли на месец и нямаше никаква представа за немотията, а сега трябваше изведнъж да промени живота си. Той беше принуден да дава от сутрин до вечер евтини уроци, да преписва книжа и все пак да гладува, защото целият му доход отиваше, за да издържа майка си. Иван Дмитрич не можа да понесе тоя живот; той падна духом, залиня, напусна университета и се върна вкъщи. Тук, в градчето, го назначиха по протекция учител в околийското училище, но той не се сближи с колегите си, не се хареса на учениците и скоро напусна. Майка му умря. Около половин година той скита без служба, хранеше се само с хляб и вода и след това постъпи като съдебен пристав. На тая служба остана, докато не го уволниха по болест.

Никога, дори и в младите си студентски години, той не правеше впечатление на здрав човек. Винаги беше бледен, слаб, предразположен към настинка, ядеше малко, спеше лошо. От една чаша вино му се завиваше свят и получаваше истеричен припадък. Винаги го влечеше към хората, но поради раздразнителния си характер и мнителността си не се сближаваше с никого и нямаше приятели. За гражданите винаги се отзоваваше с презрение, като казваше, че тяхното грубо невежество и сънлив животински живот му се струват мерзки и отвратителни. Говореше с тенор, високо, разпалено и само с негодувание и възмущение или с възторг и учудване и винаги искрено. За каквото и да му заговориш, свежда всичко към едно: в града се живее отегчително и душно, обществото няма висши интереси, то води безцветен, безсмислен живот, като го разнообразява с насилие, с груб разврат и лицемерие; подлеците са сити и облечени, а честните се хранят с трохи; трябва да имаме училища, местен вестник с честна насока, театър, публични лекции, сплотени интелигентни сили; обществото трябва да се осъзнае и да се ужаси. В съжденията си за хората слагаше гъсти бои, само бяла и черна, без да признава каквито и да било отсенки; за него човечеството се делеше на честни и подлеци; среда нямаше. За жените и любовта говореше винаги страстно, но нито веднъж не бе се влюбил.

В града въпреки резките му преценки и нервността му го обичаха и в негово отсъствие го наричаха галено Ваня. Вродената му деликатност, услужливост, порядъчност, нравствената му чистота и изтърканото му палтенце, болезненият вид и семейните му нещастия внушаваха добро, топло и тъжно чувство; при това той беше образован и начетен, знаеше по мнението на съгражданите си всичко и беше в града нещо като жив справочен речник.

Четеше извънредно много. Понякога седи в клуба, нервно дърпа брадичката си и прелиства списанията и книгите; и по лицето му се вижда, че не чете, а гълта и едва успява да смели прочетеното. Навярно четенето е било един от болезнените му навици, защото се нахвърляше еднакво жадно на всичко, каквото му паднеше подръка, дори и на миналогодишните вестници и календари. Вкъщи четеше винаги легнал.