Антон Павлович Чехов
Стая № 6 (14)

Глава 14

Докторът ходеше, гледаше, ядеше, пиеше, но имаше само едно чувство: яд срещу Михаил Аверянич. Искаше му се да си отдъхне от приятеля си, да избяга от него, да се скрие, а приятелят му смяташе за свой дълг да не го пуска нито на една крачка сам и да му доставя колкото е възможно повече развлечения. Когато нямаше какво да се гледа, той го забавляваше с разговори.

Два дни Андрей Ефимич търпя, но на третия заяви на приятеля си, че е болен и че иска да остане целия ден вкъщи. Приятелят каза, че в такъв случай и той ще остане. Наистина трябвало да си починат, защото инак нозете им нямало да издържат. Андрей Ефимич легна на дивана с лице към облегалото и със стиснати зъби слушаше приятеля си, който пламенно го уверяваше, че Франция бездруго рано или късно щяла да смаже Германия, че в Москва имало извънредно много мошеници и че по външния изглед на коня не можело да се съди за достойнствата му. Ушите на доктора почнаха да шумят, получи сърцебиене, но от деликатност не се решаваше да помоли приятеля си да излезе или да помълчи. За щастие на Михаил Аверянич дотегна да стои в стаята в хотела и следобед излезе да се поразходи.

Когато остана сам, Андрей Ефимич се отдаде на чувството на почивка. Колко приятно е да лежиш неподвижно на дивана и да съзнаваш, че си сам в стаята! Истинското щастие е невъзможно без самота. Падналият ангел е изменил на Бога навярно затова, защото е пожелал да бъде сам, нещо, което ангелите не познават. Андрей Ефимич искаше да мисли за онова, което беше видял и чул през последните дни, но Михаил Аверянич не излизаше от ума му.

„А той взе отпуск и замина с мене от приятелство и великодушие — мислеше докторът раздразнен. — Няма по-лошо нещо от тая приятелска грижа. Той, струва ми се, е и добър, и великодушен, и веселяк, а е отегчителен. Непоносимо отегчителен. Ето на, има хора, които винаги говорят само умни и добри работи, но чувстваш, че са тъпи“.

През следните дни Андрей Ефимич казваше, че е болен, и не излизаше от хотела. Той лежеше с лице към стената и се измъчваше, когато приятелят му го забавляваше с разговори, или си почиваше, когато приятелят му отсъстваше. Ядосваше се на себе си, че беше заминал, и на приятеля си, който ставаше с всеки ден по-приказлив и по-безцеремонен; все не сполучваше да настрои мислите си сериозно, възвишено.

„Сега усетих действителността, за която говореше Иван Дмитрич — мислеше той и се сърдеше на своята дребнавост. — Впрочем глупости… Ще се върна у дома и всичко ще тръгне постарому…“

И в Петербург същото: не излизаше по цели дни от стаята на хотела, лежеше на дивана и ставаше само да пие бира.

Михаил Аверянич през цялото време го подканваше да побързат за Варшава.

— Драги мой, за какво ще ходя там? — казваше Андрей Ефимич с умолителен глас. — Вървете сам, а на мене позволете да се върна! Моля ви се!

— За нищо на света! — протестираше Михаил Аверянич. — Варшава е изумителен град. В него прекарах петте най-щастливи години от живота си.

Андрей Ефимич не намери сила на характера да настои на своето и с мъка на сърцето замина за Варшава. Тук не излизаше от хотела, лежеше на дивана и се ядосваше на себе си, на приятеля си, на лакеите, които упорито отказваха да разбират руски език, а Михаил Аверянич, както винаги здрав, бодър и весел, се разхождаше от сутрин до вечер из града и търсеше старите си познати. Няколко пъти не нощува в хотела. След една нощ, прекарана неизвестно къде, се прибра рано сутринта силно възбуден, червен и несресан. Дълго се разхожда от ъгъл до ъгъл, като мърмореше нещо под нос, сетне се спря и каза:

— Честта преди всичко!

След като походи още малко, се хвана за главата и произнесе с трагичен глас:

— Да, честта преди всичко! Проклета да е минутата, когато за пръв път ми хрумна да замина за тоя Вавилон! Драги мой — обърна се той към доктора, — презирайте ме; аз загубих всичките си пари на карти! Дайте ми петстотин рубли!

Андрей Ефимич наброи петстотин рубли и мълком ги даде на приятеля си. Михаил Аверянич, все още огненочервен от срам и гняв, произнесе несвързано някаква ненужна клетва, сложи фуражката си и излезе. След два часа се върна, тръшна се в креслото, въздъхна шумно и каза:

— Честта е спасена! Да си заминем, приятелю! Нито една минута не искам да остана в тоя проклет град! Мошеници! Австрийски шпиони!

Когато приятелите се върнаха в своя град, беше вече ноември и улиците бяха покрити с дълбок сняг. Длъжността на Андрей Ефимич беше заета от доктор Хоботов; той живееше в старото си жилище, защото чакаше да се върне Андрей Ефимич и да опразни болничното жилище. Грозната жена, която наричаше своя готвачка, живееше вече в едно от крилата на болницата.

Из града се разнасяха нови болнични клюки. Разправяха, че грозната жена се скарала с надзирателя и че той пълзял на колене пред нея да я моли за прошка.

Андрей Ефимич още първия ден след пристигането си трябваше да си търси жилище.

— Приятелю мой — плахо му каза началникът на пощата, — извинете за нескромния въпрос: с какви средства разполагате?

Андрей Ефимич преброи мълчаливо парите си и каза:

— Осемдесет и шест рубли.

— Не това ви питам — продума смутено Михаил Аверянич, който не разбра доктора. — Питам какви средства имате изобщо.

— Нали ви казвам: осемдесет и шест рубли… Нищо повече нямам.

Михаил Аверянич смяташе доктора за честен и благороден човек, но все пак подозираше, че има капитал поне двадесет хиляди. А сега, когато научи, че Андрей Ефимич е беден, че няма с какво да живее, той, кой знае защо, заплака и прегърна приятеля си.