Антон Павлович Чехов
Стая № 6 (12)

Глава 12

След това Андрей Ефимич почна да забелязва наоколо си някаква тайнственост. Слугите, болногледачките и болните, когато го срещаха, го поглеждаха въпросително и сетне си шепнеха. Маша, малката дъщеря на надзирателя, която той обичаше да среща в болничната градина, сега, когато се доближаваше с усмивка към нея, за да я помилва по главичката, кой знае защо, бягаше от него. Началникът на пощата, Михаил Аверянич, когато го слушаше, вече не казваше: „Имате пълно право“, а бърбореше с необяснимо смущение: „Да, да, да…“ и го гледаше замислено и тъжно; кой знае защо, той започна да съветва приятеля си да се откаже от водката и от бирата, но като човек деликатен не го казваше направо, а със загатвания, като разправяше ту за един дружинен командир, отличен човек, ту за полковия свещеник, славен човек, които пиели и се разболели, но след като престанали да пият, оздравели напълно. Два-три пъти идва при Андрей Ефимич колегата му Хоботов; той също го съветваше да остави спиртните напитки и без всякакъв видим повод му препоръча да вземе калиев бромид.

През август Андрей Ефимич получи от кмета писмо с молба да се яви по твърде важна работа. Когато пристигна в определеното време в управлението, Андрей Ефимич намери там началника на полковото окръжие, щатния надзирател на околийското училище, един член на съвета, Хоботов и още един пълен светлорус господин, когото му представиха като доктор. Тоя доктор с полско, мъчно произносимо презиме живеел на тридесет версти от града, в конезавода, и се намирал сега в града пътьом.

— Тук имаме едно заявленийце от вашето ведомство — обърна се общинският съветник към Андрей Ефимич, след като всички се здрависаха и седнаха около масата. — Ето, Евгений Фьодорович казва, че за аптеката било малко тясно в главния корпус и че трябва да се премести в някоя от пристройките. Разбира се, това е лесно, може да се премести, но главната причина е, че пристройката ще трябва да се ремонтира.

— Да, без ремонт няма да мине — каза Андрей Ефимич, след като помисли. — Ако например се приспособи ъгловото крило за аптека, за това, смятам, ще потрябват minimum около петстотин рубли. Непроизводителен разход.

Помълчаха малко.

— Имах честта да докладвам вече преди десет години — продължи Андрей Ефимич с тих глас, — че тая болница в сегашния й вид за града е лукс, който не е по средствата му. Тя е строена през четиридесетте години, но тогава средствата бяха по-други. Градът харчи премного за ненужни строежи и излишни длъжности. Мисля, че с тия пари при други условия биха могли да се издържат две образцови болници.

— Тогава нека да въведем тия други условия — каза живо общинският съветник.

— Аз имах честта да ви докладвам: предайте медицинския отдел под ведомството на земството.

— Да, дайте на земството парите, а то ще ги открадне — засмя се русият доктор.

— Както му е редът — съгласи се общинският съветник и също се засмя.

Андрей Ефимич погледна апатично и мътно русия доктор и каза:

— Трябва да бъдем справедливи.

Пак помълчаха. Донесоха чай. Началникът на полковото окръжие, кой знае защо, много смутен, докосна през масата ръката на Андрей Ефимич и каза:

— Съвсем ни забравихте, докторе. Впрочем вие сте монах: карти не играете, жени не обичате. Отегчително ви е с хора като нас.

Всички заговориха за това, колко отегчително е за един порядъчен човек да живее в тоя град. Нито театър, нито музика, а на последната танцувална вечеринка в клуба имало около двадесет дами и само двама кавалери. Младежта не танцувала, а през цялото време се трупала около бюфета или играела карти. Андрей Ефимич започна бавно и тихо, без да гледа никого, да говори колко тъжно е, колко дълбоко тъжно е, че гражданите хабят жизнената си енергия, сърцето и ума са за карти и клюки и не са способни и не искат да прекарват времето си в интересен разговор и в четене, не искат да се ползват от насладите, които дава умът. Само умът е интересен и забележителен, а всичко друго е дребно и низко. Хоботов слушаше колегата си внимателно и изведнъж попита:

— Андрей Ефимич, коя дата сме днес?

След като получи отговор, той и русият доктор започнаха с тон на екзаминатори, които усещат, че са несръчни, да питат Андрей Ефимич кой ден е днес, колко дни има в годината и вярно ли е, че в стая №6 живеел някакъв необикновен пророк.

В отговор на последния въпрос Андрей Ефимич се изчерви и каза:

— Да, това е един болен, но интересен млад човек.

Повече не му задаваха никакви въпроси.

Когато в антрето обличаше палтото си, началникът на полковото окръжие сложи ръка на рамото му и каза с въздишка:

— Време е ние старците да се оттеглим на почивка!

Когато излезе от управлението, Андрей Ефимич разбра, че това е било комисия, назначена да освидетелства умствените му способности. Спомни си въпросите, които му задаваха, изчерви се и, кой знае защо, сега за пръв път в живота му стана много жалко за медицината.

„Боже мой — мислеше той, спомняйки си как лекарите току-що го бяха изследвали, — нали те съвсем наскоро са слушали лекции по психиатрия, държали са изпит, отгде тогава това кръгло невежество? Те нямат представа за психиатрията!“

И за пръв път в живота си се почувства оскърбен и разсърден.

Същия ден вечерта го посети Михаил Аверянич. Без да се здрависа, началникът на пощата се доближи до него, улови го за двете ръце и каза с развълнуван глас:

— Драги мой, приятелю мой, докажете ми, че вярвате в искреното ми разположение и ме смятате за свой приятел… Приятелю мой! — и без да остави Андрей Ефимич да се обади, продължи развълнуван: — Аз ви обичам за вашата образованост и благородство на душата. Слушайте ме, драги мой. Правилата на науката задължават докторите да крият от вас истината, но аз съм военен и казвам истината направо: вие не сте здрав! Извинете ме, драги мой, но това е истина, всички наоколо отдавна са го забелязали. Преди малко доктор Евгений Фьодорич ми каза, че за здравето ви е необходимо да си починете и да се разсеете. Той има пълно право! Отлично! Тия дни аз вземам отпуск и заминавам да подишам друг въздух. Докажете, че сте ми приятел, елате с мене! Да отидем, да си спомним миналото.

— Аз се чувствам напълно здрав — каза Андрей Ефимич, след като помисли. — А да замина, не мога. Позволете ми някак другояче да ви докажа приятелството си.

Да отиде някъде неизвестно за какво, да бъде без книги, без Дарюшка, без бира, да наруши изведнъж установения от двадесет години ред на живота — тая мисъл в първата минута му се стори дива и фантастична. Но си спомни разговора в управлението и тежкото настроение, което изпитваше, когато се връщаше от управлението вкъщи, и мисълта да замине за малко от града, дето глупавите хора го смятат за луд, му се усмихна.

— А къде собствено смятате да отидете? — попита той.

— В Москва, в Петербург, във Варшава… Във Варшава прекарах петте най-щастливи години от живота си. Какъв изумителен град! Да заминем, драги мой!