Лиман Франк Баум
Вълшебникът от Оз (20)

Нападнати от борещите се дървета

На следващата утрин Дороти целуна хубавото зелено момиче на сбогуване и всички се ръкуваха с войника със зелените мустаци, който ги изпрати до портата.

Когато ги видя да заминават пак, пазачът на портите много се учуди, че напускат прекрасния град, за да предприемат ново пътуване, изпълнено с трудности. Веднага отключи всички очила, прибра ги в зеления сандък и отпрати пътниците с най-сърдечни благопожелания.

— Сега вие сте наш владетел — каза той на Плашилото, — така че трябва да се върнете колкото се може по-скоро.

— Разбира се, при първа възможност — обеща Плашилото, — но най-напред трябва да помогна на Дороти да се върне у дома.

Когато за последен път се сбогува с добродушния пазач, Дороти му каза:

— Всички в прекрасния ви град се отнесоха толкова мило с мен, че не мога да ви се отблагодаря.

— Няма за какво, мило дете — възрази пазачът, — ние бихме искали да останете при нас. Но щом като желанието ви е да се върнете в Канзас, надявам се, че ще успеете.

Той отвори портата на външната стена и те отново поеха на път.

Слънцето ярко блестеше, когато нашите приятели се отправиха към Южната страна. Всички бяха в най-добро настроение, смееха се и се шегуваха. Дороти бе изпълнена с надежда, че ще се върне у дома, а Плашилото и Тенекиеният дървар се радваха, че ще могат да й бъдат полезни. Лъвът пък с възторг вдишваше свежия въздух и махаше опашка ту на една, ту на друга страна, радостен, че пак е сред природата. Тото тичаше край тях, гонеше мухите и пеперудите и весело лаеше.

— Градският живот изобщо не ми понася — отбеляза Лъвът, като крачеше енергично редом с другите. — Отслабнах много. Но пък нямам търпение да покажа на другите зверове какъв смелчага съм станал.

Пътят завиваше и те се обърнаха, за да отправят последен поглед към Изумрудения град. Виждаха се множество кули и камбанарии отвъд зелените стени. Но над всичко стърчаха островърхите покриви и куполът на двореца на Оз.

— Все пак Оз не беше толкова лош вълшебник — каза Тенекиеният дървар, като усещаше как сърцето му се блъска в гърдите.

— Той ми даде мозък, и то много добър мозък — добави Плашилото.

— Ако Оз бе изпил същото количество смелост, каквото даде на мен — отбеляза Лъвът, — щеше да бъде много смел.

Дороти не каза нищо. Оз не изпълни обещанието, което й бе дал, но направи това, което можеше, и тя не му се сърдеше. Както сам бе казал, той бе добър човек, въпреки че бе лош вълшебник.

Първия ден те вървяха през зелени поляни, изпъстрени с цветя, които се простираха навред около Изумрудения град. А после нощуваха на тревата и само звездите им служеха за покривало. Но си починаха наистина много добре.

На следващия ден стигнаха до една гъста гора. Нямаше как да я заобиколят, защото и отляво, и отдясно тя се простираше, додето им стигаше погледът. Освен това не смееха да сменят посоката, за да не се загубят. И потърсиха проход, отдето най-лесно можеха да прекосят гората.

Плашилото вървеше най-отпред. Откри голямо дърво с много нашироко разклонени вейки, под които спокойно можеха да минат. Плашилото стигна до дървото, но щом навлезе под короната, клоните се наведоха и се увиха около него. След миг го издигнаха и захвърлиха при другарите му. Плашилото не почувства болка, но бе много изненадано и малко зашеметено. Дороти му помогна да се изправи.

— Вижте, тук има друго свободно пространство между дърветата — извика Лъвът.

— Нека пак аз да мина пръв — предложи Плашилото, — защото, ако ме подхвърлят, няма да пострадам — то се запъти към другото дърво, но щом се доближи, клоните моментално го грабнаха и го върнаха обратно.

— Чудна работа! — извика Дороти. — Какво ще правим сега?

— Изглежда, дърветата са решили да се борят с нас и да ни попречат да продължим — отбеляза Лъвът.

— Сега аз ще опитам! — Дърварят стисна брадвата здраво и се приближи до първото дърво, което се бе отнесло толкова грубо с Плашилото.

Щом един голям клон се наведе да го сграбчи, Дърварят замахна така силно, че го разцепи на две. Тогава дървото залюля всичките си клони, като че ли трепереше от болка, и Тенекиеният дървар мина благополучно.

— Елате — извика той на другите, — побързайте!

Всички се затичаха и минаха невредими под дървото. Само Тото бе сграбчен от един малък клон, който така го разтърси, че кученцето почна да скимти. Но Дърварят веднага отсече клона и го освободи.

Другите не им попречиха и те решиха, че само първата редица дървета могат да привеждат клоните си, че са един вид пазачи на гората и че само на тях е дадена тази чудна сила, за да я пазят от чужденци.

Четиримата пътници минаваха лесно между дърветата, докато стигнаха до другия край на гората. За тяхна голяма изненада там се издигаше висока стена, като че ли направена от бял порцелан. Стената бе съвсем гладка, като повърхност на чиния, и се извисяваше над главите им.

— Какво ще правим сега? — попита Дороти.

— Ще направя стълба — предложи Тенекиеният дървар, — тъй като без съмнение ще трябва да се прехвърлим отвъд стената.