Лиман Франк Баум
Вълшебникът от Оз (15)

Крилатите маймуни

Навярно си спомняте, че нямаше път, нито дори пътека между двореца на Злата магьосница и Изумрудения град. Когато нашите пътници търсеха пътя за двореца, вещицата ги бе видяла от много далеч и бе изпратила крилатите маймуни да ги доведат при нея. Сега им беше много по-трудно сами да намерят обратния път през ширналите се полета, покрити с лютичета и весели маргаритки. Разбира се, знаеха, че трябва да вървят право на изток, към изгряващото слънце. И се насочиха правилно. Но към обед, когато слънцето печеше точно над главите им, не можеха да се ориентират къде е изток и къде — запад, и се изгубиха сред обширните поля. Все пак продължиха да вървят. През нощта месецът изгря и ярко засвети. Тогава те си легнаха сред благоуханните жълти цветя и спаха до сутринта — разбира се, всички освен Тенекиения дървар и Плашилото.

На сутринта слънцето бе скрито зад облак, но те тръгнаха със сигурни стъпки, уверени, че вървят в правилната посока.

— Като продължаваме да вървим, все ще стигнем донякъде — предположи Дороти.

Но дните се изнизваха и пред тях не се виждаше нищо друго освен алените полета. Плашилото почна да мърмори:

— Няма съмнение, че сме се загубили. И докато не намерим верния път за Изумрудения град, никога няма да получа мозък.

— Нито пък аз — сърце — заяви Тенекиеният дървар. — Не мога вече да дочакам да стигнем до Оз и не може да не се съгласите, че това е прекалено дълго пътуване.

— Вижте какво — добави Страхливият лъв, като хленчеше, — не мога безкрайно да бродя, без да стигна донякъде.

Сега вече и Дороти се обезсърчи. Тя седна на тревата и огледа спътниците си. И те седнаха и я погледнаха в очите. А Тото за пръв път в живота си се почувства твърде уморен, за да подгони една пеперуда, която летеше точно край него. Задъхан, той изплези език и загледа Дороти, като че искаше да я попита какво ще правят сега.

— Дали няма да е по-добре да повикаме полските мишки — предложи тя. — Навярно те ще могат да ни посочат пътя за Изумрудения град.

— Разбира се, че ще могат — извика Плашилото, — как не се сетихме по-рано.

Дороти наду малката свирка, която носеше непрекъснато на врата си, откакто Царицата на мишките й я бе подарила.

След малко те чуха тропота на малки крачета и бяха заобиколени от множество сиви мишлета. Между тях беше и самата Царица. Тя запита с пискливия си гласец:

— Какво мога да направя за моите приятели?

— Загубихме се — каза Дороти, — можете ли да ни кажете къде се намира Изумруденият град?

— Разбира се — отговори Царицата, — но той е много далеч, тъй като сте вървели в обратна посока — тогава тя съзря златната шапка на Дороти и каза: — Защо не използвате магическата сила на шапката и не повикате крилатите маймуни? Те ще ви отнесат в града на Оз за по-малко от час.

— Не знаех, че има магическа сила — изненада се Дороти. — Каква е тя?

— Вътре в златната шапка е написано — обясни Царицата на мишките. — Но ако ще викате крилатите маймуни, ние трябва да избягаме. Те са много пакостливи и се забавляват, като измъчват някого.

— Няма ли и на нас да навредят?

— О, не! Те са длъжни да се подчиняват на заповедите на притежателя на златната шапка. Довиждане! — и Царицата хукна презглава, а след нея се втурнаха всички мишки.

Дороти погледна вътрешната страна на златната шапка и видя няколко думи върху подплатата. „Това сигурно е магията“, помисли си и прочете внимателно наставленията, преди да сложи шапката на главата си.

— Еп-пи, пеп-пи, как-ки — произнесе тя, стъпила на левия си крак.

— Какво, какво казваш? — Плашилото не можеше да разбере какво правеше момичето.

— Хил-ли, хол-ло, хел-ло — продължаваше Дороти, този път стъпила на десния си крак.

— Хел-ло — повтори спокойно Дърварят.

— Зиз-зи, зуз-зи, зик! — изрече Дороти, стъпила на двата си крака.

Едва бе изрекла последната дума от магическите слова, и се чуха бърборене и пляскане на крила. Отрядът на крилатите маймуни долетя при тях. Царицата на маймуните дълбоко се поклони на Дороти.

— Какво ще заповядате?

— Искам да отидем в Изумрудения град, а загубихме пътя.

— Ние ще ви отнесем — заяви Царицата. И дордето изричаше тези думи, две маймуни взеха Дороти на ръце и отлетяха, други поеха Плашилото, Дърваря и Лъва, а една малка маймуна грабна Тото и полетя след тях, въпреки че кучето се опитваше да я ухапе.

Отначало Плашилото и Дърварят много се уплашиха, тъй като си спомниха колко лошо се бяха отнесли с тях крилатите маймуни. Но като разбраха, че този път не им мислят злото, се успокоиха и започнаха да се любуват от високо на красивите градини и дървета.

Дороти се чувстваше съвсем удобно между две от най-големите маймуни. Едната от тях бе самата Царица. Те бяха преплели ръцете си като столче и много внимаваха да не я наранят.

— Защо трябва да се подчинявате на магията на златната шапка? — запита ги Дороти.

— Това е дълга история — засмя се Царицата, — но тъй като ни предстои дълъг път, за да мине по-бързо времето, ще ви я разкажа.

— Ще слушам с удоволствие — каза Дороти.

— Някога — почна Царицата — ние бяхме свободен народ. Живеехме си щастливо в една необятна гора, летяхме от дърво на дърво, хранехме се с орехи и плодове, правехме каквото си искаме, без да наричаме някого господар. Понякога някои от нас бяха много пакостливи: спускаха се ниско, за да дръпнат опашката на някое животно, което нямаше криле, и замеряха с орехи и лешници хората, които се движеха из гората. Бяхме безгрижни и щастливи, забавлявахме се и се радвахме на всяка минута от деня. То бе преди много години, много преди Оз да слезе от облаците, за да управлява тази страна.

Тогава далеч на Север живееше една прелестна принцеса, която притежаваше голяма магическа сила. Тя я използваше само за да прави добрини на хората. Никога не бе навредила на някой добър човек. Наричаше се Веселушка и живееше в хубав дворец, изграден от огромни рубини. Всички я обичаха, но най-голямата й мъка беше, че не можеше да обикне никого, тъй като всички мъже бяха твърде глупави и грозни, за да подхождат на такава прелестна и умна девойка. И все пак тя срещна един юноша — красив, мъжествен и много мъдър за годините си. Веселушка реши, че когато той стане за женене, ще го направи свой съпруг. Прие го в своя рубинен дворец и употреби всичките си магически средства, за да го направи силен, добър и красив — какъвто всяка жена би желала да бъде съпругът й. Когато той възмъжа, всички казваха, че Куелала, така се наричаше, е най-добрият и най-умен мъж в цялата страна; той бе толкова красив, че Веселушка го обикна безкрайно много и побърза да приготви всичко за сватбата.

По това време дядо ми беше цар на крилатите маймуни и гората, в която живеехме, бе близо до двореца на Веселушка. Старецът обичаше повече шегите, отколкото хубавото ядене. Един ден, точно преди сватбата, дядо ми хвърчал с отряда си и съзрял Куелала да се разхожда край реката. Бил облечен в дрехи от розова коприна и мораво кадифе. Дядо ми решил да се пошегува с него и заповядал на своя отряд да се спусне ниско, да грабне младия човек и като се издигнат над реката, да го пуснат във водата.

— Хайде, приятелче, да те видя как ще изплуваш? — извикал дядо ми. — И да видим дали водата ще ти нацапа дрехите.

Куелала плуваше добре. Той се засмя, когато се показа на повърхността, и заплува към брега. Но когато Веселушка тичешком дойде да разбере какво се е случило, тя видя, че дрехите му приличат на дрипи. Принцесата много се разсърди. Тя, разбира се, знаеше кой бе сторил тази пакост. Повика всички крилати маймуни, заръча да им завържат крилете и да се отнесат с тях така, както те се бяха отнесли с Куелала: да ги хвърлят в реката. Но дядо ми много се моли за милост, тъй като знаеше, че ако маймуните са с вързани криле, ще потънат и ще се удавят. Куелала също се застъпи за тях. Тогава Веселушка се смили, но при условие, че те ще изпълняват по три заповеди на притежателя на златната шапка. Тази шапка бе приготвена за сватбен подарък на Куелала и струваше колкото половината й царство. Разбира се, дядо ми и всички маймуни веднага се съгласиха с това условие и ето така станахме подчинени на притежателя на златната шапка.

— А какво стана с тях? — заинтересува се Дороти.

— Куелала, първият притежател на златната шапка, бе първият наш повелител. Тъй като невестата му не можеше вече да ни гледа, той, след като се ожени, ни събра в гората и ни заповяда да се махнем от там и ни една крилата маймуна да не се вясва пред очите на принцесата. Ние с радост изпълнихме тази заповед, защото всички се бояхме от нея.

Това бе единственото му желание. Но когато златната шапка попадна в ръцете на Злата магьосница от Запад, тя ни заповяда да поробим мигащите, а след това да изгоним Оз от Западната страна. Сега златната шапка е твоя и ти имаш право да ни даваш поръчения.

Когато маймунската царица завърши разказа си, Дороти погледна надолу и видя зелените блестящи стени на Изумрудения град. Тя се учуди на бързия полет на маймуните, но бе доволна, че пътуването завърши. Странните същества свалиха внимателно пътниците до портата на града, Царицата се поклони ниско на Дороти и бързо отлетя, последвана от своя отряд.

— Пътуването бе приятно — каза малкото момиче.

— Да, и бързо се измъкнахме от затрудненията — добави Лъвът. — Цяло щастие е, че ти взе тази чудна шапка.