Айзък Азимов
Звезди като прах (5)

ГЛАВА V
Глава не се скланя лесно

Като обител на Homo sapiens Родийската управа съвсем не е толкова древна както Земята. Не изглежда древна дори в сравнение със световете на Сириус и Кентавър. Планетата Арктур например вече е била заселена от двеста години, когато първите кораби са пристигнали в мъглявината Конска глава и са се натъкнали на гнездо от стотина планети с кислородно-водна атмосфера. Те били разположени близко една до друга и представлявали невероятно откритие, защото макар във Вселената да има множество космически тела, малко от тях са подходящи за човека.

В галактиката съществуват между сто и двеста милиарда излъчващи звезди. Около тях са разпръснати приблизително петстотин милиарда планети. Една част са с гравитация, два пъти по-голяма от земната, а друга — с два пъти по-малка. Някои са горещи, други — студени. Някои притежават отровна атмосфера. Планетните атмосфери се състоят предимно или изцяло от неон, метан, амоняк, хлор, среща се дори силикон тетрафлуорид. На едни планети няма и капка вода, други са покрити с океани от чист серен двуокис. Има и такива, на които не се среща въглерод.

Достатъчен е само един от изброените фактори и споменатият свят се превръща в необитаем. Но въпреки това остават повече от четири милиона годни за обитаване планети.

Точният брой на заетите до момента е спорен. Според „Стандартен галактически алманах“, който сам признава, че се позовава на неубедителни данни, Родиа е била 1098-ата планета, заселена от човека.

Колкото и странно да звучи, Тирани, която по-късно завладява Родиа, е 1099-ата.

Историята на района на мъглявината почти по нищо не се отличава от завладяването на останалите. В началото за съвсем кратък период възникнали планетни републики, като всяко правителство се ограничавало в пределите на своята планета. В процеса на ускорено индустриално развитие били колонизирани, а след това интегрирани в обществото и съседните. Постепенно възникнали малки империи, чиито интереси неизбежно се пресичали.

Една по една по-могъщите империи успели да установят хегемония върху близките до тях обитаеми светове, но същевременно били разкъсвани от вътрешни борби и противоречия.

Единствено Родиа съумявала да запази политическа стабилност за продължителен период от време под управлението на династията на Хинриадите. И може би само няколко столетия делели тази династия от изграждането на империя, която да се разпростре в пределите на мъглявината, когато на сцената се появила планетата Тирани и постигнала същата цел едва за десет години.

Странно наистина, че успял тъкмо народът на Тирани. Защото през цялото си седемстотингодишно съществуване та чак до този момент тиранийците имали успех единствено в създаването на самостоятелна държава, която дължала свободата си предимно на суровия климат на планетата, крайния недостиг на вода и пустинния пейзаж.

Ала дори след като Тирани наложила властта си, Управата на Родиа останала да съществува. Даже се разраснала. Хинриадите се радвали на популярност сред народа си, може би по тази причина била запазена и властта им. Тирани не се интересувала на кого ръкопляскат, важното било да получава редовно наложения данък.

За по-сигурно Хинриадите въвели нови принципи на управление. Върховната длъжност открай време била изборна вътре във фамилията и се давала на най-способния. По същата причина семейството можело да осиновява при необходимост подходящи кандидати.

Ала с течение на времето тиранийците се постарали да сложат ръка и на този избор и ето че само двадесетина години по-късно, не без тяхна намеса и със съвсем конкретна цел, за Управител бил избран Хинрик — петият от рода. Тирани сметнала този избор за съвсем подходящ.

Още по времето на изборите Хинрик бил смятан за красавец и до ден-днешен той бе запазил впечатляващата си осанка, с която се перчеше при всяка реч пред родианския парламент. Имаше посивели пригладени коси, гъсти мустаци, черни като очите му.

В този момент той разговаряше с дъщеря си, която едва сдържаше напиращия гняв. Не й достигаха само няколко сантиметра, за да е колкото него на ръст, а Управителят бе висок метър и осемдесет. Девойката беше стройна, с тъмни коси, черни очи и зачервено от възбуда лице.

— Не мога да го направя! — заяви тя. — Няма да го направя!

— Но, Арта — възрази Хинрик, — говориш необмислено. А аз какво да сторя? Кажи ми, какво? Какъв избор имам в моето положение?

— Ако мама беше жива, щеше да намери изход. — И девойката тропна с крак. Името й беше Артемизия, царствено име, с което се даряваше по една жена от всяко поколение Хинриади.

— Да, да, без съмнение. Майка ти наистина си я биваше. Понякога дори ми се струва, че си взела всичко от нея и нищичко от мен. Но, Арта, трябва да му дадеш поне малка възможност. Не забеляза ли в него нито една привлекателна черта?

— Като например?

— Ами например… — той махна объркано с ръка и се предаде. Приближи до нея, сложи утешително ръка на рамото й, но тя се дръпна и алената й рокля се развя в здрача.

— Прекарах цяла вечер с него — заяви девойката огорчено. — Той дори се опита да ме целуне. Беше направо отвратително!

— Всички хора се целуват, мила. Сега не сме във времето на баба ти — с цялото уважение към онази епоха. Целувката не означава нищо — или почти нищо. Младежка кръв, Арта, младежка кръв.

— Глупости, младежка кръв. Единственият път, когато в жилите на този отвратителен дребосък е текла младежка кръв, е било преди петнадесет години — след поредното кръвопреливане. Татко, той е поне с десет сантиметра по-нисък от мен! Как да се появя сред обществото в компанията на един пигмей?

— Но той е човек с тежест. Изключително важен!

— Това не увеличава и с един сантиметър ръста му. Той е кривокрак, както и всички негови сънародници, и устата му мирише.

— Устата му мирише?

Артемизия сбърчи нос.

— Точно така, мирише. Ужасно неприятно. Това никак не ми се понрави и аз му го казах.

Хинрик зяпна от изненада, след това прошепна пресипнало:

— Казала си му го? Искаш да кажеш, че си съобщила на един висш сановник от Кралския съд, че устата му мирише?

— То си е така. Какво да направя, като имам нос? Така че когато той си позволи да ме доближи, аз го блъснах. Ама и той представляваше една гледка! Да знаеш само как се просна по гръб и размаха крака. — Тя помръдна с пръсти, за да илюстрира казаното, но Хинрик пропусна демонстрацията, тъй като беше притиснал ужасено лицето си с ръце и издаваше протяжни стонове.

Сетне надникна отчаяно през сплетените си пръсти.

— И какво ще стане сега? Как си могла да постъпиш по този начин?

— Нищо не можах да направя. Знаеш ли какво ми каза той? Знаеш ли какво ми каза? Това беше последната капка. Беше направо прекалено. Тогава си рекох, че не мога да го понасям, дори да е висок три метра.

— Но… но какво ти каза той?

— Каза ми — съвсем като във филмите, татко!, — той ми каза: „Я виж ти! Госпожичката имала зъбки! Толкова по-добре!“ А след това двама прислужници му помогнаха да се надигне. Но повече не посмя да ми диша в лицето.

Хинрик, сгърчен в креслото, вдигна глава към дъщеря си и я погледна обнадежден.

— Но нали би се съгласила да се омъжиш за него? Не е необходимо да го обичаш. Защо не го направиш само заради положението…

— Какво искаш да кажеш с това, че не било необходимо да го обичам? Да кръстосам например пръстите на лявата си ръка, докато подписвам с дясната брачния договор ли?

Хинрик имаше съвсем объркан вид.

— Не, разбира се. Какво ще постигнеш с това? Нима наистина смяташ, че кръстосаните пръсти имат някакво значение за валидността на брачния договор? Арта, да си призная, изненадан съм от глупавото ти предположение.

Артемизия въздъхна.

— А ти какво смяташ?

— Какво да смятам? Виждаш ли, вече си успяла да развалиш всичко. Не мога да се занимавам с моите важни дела, когато непрестанно спориш с мен. За какво всъщност говорех?

— Трябвало да се престоря, че желая да се омъжа за него — или нещо подобно. Спомни ли си?

— А, да. Така де, исках да кажа, че не бива да го взимаш твърде на сериозно.

— Значи, позволяваш ми да си имам любовници?

Хинрик замръзна и сбърчи чело.

— Арта! Възпитах те да бъдеш скромна и изпълнена с достойнство девойка. Към това се стремеше и майка ти. Как можеш да говориш подобни неща? Това е срамно!

— А не е ли срамно твоето предложение?

— Не — щом аз го правя. Аз съм ти баща. Но момиче като теб да говори по този начин!

— Добре де, казаното е казано. Нямам нищо против любовниците. И със сигурност ще имам такива, ако ми наложиш да се омъжа в името на държавната политика. — Тя сложи ръце на кръста си и широките ръкави на блузата й се спуснаха, разкривайки мургавите й рамене. — А какво ще правя, когато няма да съм в компанията на моите любовници? Та той ще си остане мой съпруг и само мисълта за това ме изпълва с отвращение.

— Скъпа моя, той е само един старец. Съвместният ти живот с него няма да продължи дълго.

— Нямало значи да продължи дълго! Благодаря ти. Само преди пет минути твърдеше, че имал младежка кръв. Забрави ли?

Хинрик разпери ръце и ги отпусна уморено.

— Арта, този човек е жител на Тирани и притежава висок пост. На почит е в самия двор на Хана.

— При Хана може наистина да е на почит. Нищо чудно, ако и Ханът мирише като него.

Хинрик зяпна ужасено и застина. Почти машинално погледна през рамо. Сетне произнесе пресипнало:

— Никога не повтаряй тези думи.

— Ще го направя, ако ми се прииска. Освен това твоят жених вече има три съпруги. — Тя вдигна ръка. — Не Ханът, а човекът, за когото настояваш да се омъжа.

— Но те са починали — побърза да възрази развълнувано Хинрик. — Арта, те са умрели отдавна. Нима си мислиш, че ще позволя на дъщеря си да се омъжи за многоженец? Ще го накараме да представи нужните документи. Бил е женен за тях последователно, а не едновременно и сега и трите са мъртви.

— Не съм изненадана.

— О, Божичко мили, какво да сторя? — Той направи последен опит да спаси положението. — Арта, такава е цената, за да носиш фамилията на Хинриадите и да си дъщеря на Управителя.

— Не съм молела нито за едното, нито за другото.

— Това няма нищо общо с въпроса. Исках да кажа, че това е неделима част от галактическата история. Разбери, Арта, има такива мигове, в които стабилността на държавата, безопасността на планетите, интересите на народа изискват, а-а…

— Някое нещастно момиче да проституира!

— О, колко вулгарно! Някой ден, предупреждавам те, ще изтърсиш нещо подобно на публично място.

— Е, такава съм и нищо не мога да направя. Предпочитам да умра. Готова съм на всичко, само не и на това. Така и ще постъпя.

Управителят се изправи и протегна ръце към нея. Тя изтича към него, обляна в сълзи, и зарови глава на гърдите му.

— Не мога, татко! Не мога! Не ме принуждавай.

Той я потупа несръчно.

— Но какво ще правим, ако не ме послушаш? Ако Тирани остане разочарована, те ще ме свалят от поста, ще ме затворят, може би дори ще ме екзек… — той се задави, докато произнасяше думата. — В какви тъжни времена живеем, Арта, наистина тъжни. Миналата седмица осъдиха на смърт Фермера на Уайдмос и доколкото ми е известно, присъдата е била изпълнена. Помниш ли го, Арта? Само преди половин година ни гостува в двора. Едър мъжа с голяма кръгла глава и дълбоки очи. В началото ти малко се боеше от него.

— Спомням си.

— Е, вече не е между живите. Кой знае? Може аз да съм следващият. Твоят беден, нещастен баща! Тъжни времена наистина. Идвал ни е на гости и сега вероятно сме под подозрение.

Тя внезапно се отдръпна от него.

— Защо да сме под подозрение? Не си заговорничил с него, нали?

— Аз ли? Разбира се, че не. Но ако си позволим да нанесем оскърбление на Великия Хан, като откажем съюза с един от неговите любимци, нищо чудно да им хрумне някоя подобна мисъл.

Хинрик отново закърши ръце, но беше прекъснат от приглушения сигнал на визифона. Той се огледа неспокойно.

— Ще приема разговора в моята стая. А ти си почивай. Поспи малко и ще се почувстваш по-добре. Ще видиш. Сега си малко изнервена.

Артемизия го изпроводи с поглед и се навъси. Лицето й беше замислено и за минута гърдите й спряха да се повдигат.

Припрени стъпки наближиха вратата й и тя се обърна.

— Какво има? — запита Артемизия с малко по-рязък глас, отколкото искаше.

На прага стоеше Хинрик и преглъщаше уплашено.

— Обади се майор Андрос.

— От Междупланетната полиция?

В отговор Хинрик кимна.

— Но той не възнамерява да те… — поде развълнувано Артемизия, сетне млъкна, изплашена от предположението си и тръпнеща да научи истинската причина.

— Пристигнал е някакъв младеж, който моли за аудиенция. Не го познавам. Защо му трябва да идва тук? Бил от Земята. — Той се задъха, олюля се и се подпря, сякаш мислите му се носеха в кръг и трябваше да ги следва.

Момичето изтича и го сграбчи за ръката.

— Сядай, татко — нареди му тя. — Разкажи ми какво се е случило. — Тя го разтърси и с това като че ли прогони част от завладялата го паника.

— Не зная съвсем точно — прошепна той. — Някакъв младеж искал да се срещнем, за да ми разкрие подробностите около план за покушение срещу мен. Покушение срещу моя живот! Казаха ми, че трябва да го изслушам. — Той се усмихна тъпо. — Хората ме обичат. Никой не иска да ме убие. И защо ще го правят? Защо?

Гледаше я напрегнато, но веднага щом девойката заговори, лицето му се успокои.

— Разбира се, че никой не желае смъртта ти.

— А може би са другите? — предположи страхливо той.

— Кои?

Той се наведе над ухото й и зашепна:

— Тиранийците. Фермерът на Уайдмос идва тук вчера, а те го убиха. — Гласът му изтъня още повече. — И ето че сега са изпратили някого, за да убие мен.

Артемизия сграбчи рамото му и го стисна, колкото сила имаше.

— Татко! — извика тя. — Замълчи! Не казвай нищо повече! Слушай ме. Никой няма да те убие. Чуваш ли ме? Фермерът беше тук преди шест месеца. Спомняш ли си? Беше преди шест месеца! Мисли!

— Толкова дълго? — прошепна Управителят. — Да, така трябва да е било.

— А сега остани тук и си почивай. Преуморен си. Аз лично ще се срещна с този младеж и ще го доведа при теб само ако не съществува никаква опасност.

— Ще го направиш ли, Арта? Наистина ли? Той не би сторил зло на една жена. Уверен съм, че не би го направил.

Тя склони глава и ненадейно го целуна по бузата.

— Пази се — промърмори той и затвори уморено очи.