Айзък Азимов
Звезди като прах (19)

ГЛАВА XIX
Поражение!

Теодор Рицет заобиколи предпазливо платото. Още не беше дошло време да се показва, а не беше никак лесно да се скрие в този свят на голи скали. Почувства се малко по-уверен, когато се спотаи зад нисък кристализирал хълм. Изкатери се бавно нагоре, като от време на време се спираше, за да прокара опакото на меките порьозни ръкавици през лицето си. Въздухът беше сух и студен.

Ето че най-сетне ги видя, между два подпрени гранитни блока. Извади бластера и го постави в скута си. Слънцето печеше право в гърба му. Усети лъчите му да проникват през плътната материя и от това му стана приятно. Дори ако случайно някой от двамата погледнеше към него, слънцето щеше да блести в очите му, а него ще направи почти незабележим.

Чуваше съвсем ясно гласовете им. Радиовръзката функционираше чудесно и Рицет се засмя от удоволствие. Дотук всичко вървеше според плана. Ако, разбира се, се изключи неговото собствено присъствие, но толкова по-добре. И без това планът беше прекалено сложен, а и предполагаемата жертва не беше чак толкова глупава. Може би крайният изход щеше да се реши от неговия собствен бластер.

Рицет зачака търпеливо. Дори не помръдна, когато видя, че Монархът вдига бластера си, а Байрън остава на мястото си, без да трепне.

Артемизия не забеляза насочения бластер. Не виждаше и двете човешки фигури, застинали на скалистия край. Само преди пет минути бе зърнала силуета на Рицет и оттогава го следваше неотлъчно.

Рицет се движеше прекалено бързо, за да го настигне. Скоро след това всичко се сля пред очите й и на два пъти едва не се свлече на земята. Но все пак успя да се задържи. При второто залитане удари китката си в един остър камък и от раната рукна кръв.

Рицет беше увеличил още повече дистанцията помежду им. Когато го видя да изчезва в гората от блестящи кристали, тя изхлипа отчаяно. Опря се на близката скала, напълно изтощена. Не забелязваше нейната застинала за вечността красота, обагрената в светлорозово гладка повърхност, нито пък скалата й напомняше за отдавна отминалата епоха на вулканична активност.

Събрала последни сили, тя се опитваше да потисне острото чувство на задух.

И тогава го видя — дребна човешка фигура на фона на зъберите, обърната с гръб към нея. Стисна невронния камшик и се затича нагоре по неравната повърхност. Вдигнал пушката пред себе си, той се целеше, без да забелязва нищо наоколо, изцяло съсредоточен върху мерника.

Нямаше да успее навреме.

Трябваше да отвлече вниманието му.

— Рицет! — извика тя. И отново: — Рицет, не стреляй!

Спъна се. Слънцето се завъртя пред очите й и миг преди да полети към земята, тя натисна спусъка на камшика, макар да си повтаряше отново и отново, че целта е далеч извън обсега на оръжието, дори и да го е насочила точно.

Почувства нечии ръце, които я прегръщаха и вдигаха. Опита се да отвори очи, но не успя.

— Байрън? — прошепна отпаднало.

Отговорът беше неясен поток от думи, но гласът не беше на Байрън. Артемизия направи последен опит да заговори, след това се отказа. Беше се провалила!

Едва тогава изгуби съзнание.

Монархът остана неподвижен известно време, колкото да преброи бавно до десет. Байрън беше застинал срещу него, без да изпуска от погледа си бластера, с който току-що го бяха простреляли от упор. Дулото бавно се спусна надолу.

— Изглежда бластерът ти нещо не е наред — рече Байрън. — Провери го.

Монархът наведе пребледнялото си лице към оръжието. Стрелял бе от разстояние четири стъпки! Би трябвало всичко да е свършило досега. Внезапно се отърси от завладялото го вцепенение и дръпна пълнителя на бластера.

Енергийната капсула липсваше. На мястото й зееше празно гнездо. Монархът изхлипа гневно и запрати встрани ненужното оръжие. То полетя като черна точка на фона на слънцето, след това се блъсна с дрънчене в скалите.

— Ръкопашен двубой! — изрече Байрън. Гласът му трепереше от нетърпение.

Монархът отстъпи назад, без да проговори.

Байрън направи крачка напред.

— Мога да те убия по доста начини, но нито един от тях не би ме задоволил. Ако те застрелям с бластера, само частица от секундата ще дели живота ти от смъртта. Дори няма да почувстваш, че умираш. Не това искам аз. Ето защо бих предпочел някой по-бавен метод, макар и да изисква значително мускулно усилие.

Той напрегна мишци, но така е не успя да извърши замисления скок. Схватката бе прекъсната от пронизителен, слаб, панически вик.

— Рицет! — долетя до слуха му. — Рицет, не стреляй!

Байрън се извърна тъкмо навреме, за да забележи някакво движение сред скалите на стотина стъпки от него и блясъка на метал. В този миг нечие масивно тяло го блъсна в гърба. Байрън приклекна под тежестта му и се стовари на колене.

Изправил се отгоре му, Монархът го натисна с крак в гърдите и замахна с едрия си юмрук. Байрън изпъшка мъчително от тежкия удар.

Все пак успя да напрегне сили, преди да е изгубил съзнание, и отхвърли противника си. Монархът незабавно се изправи, докато Байрън все още лежеше по гръб.

Тъкмо успя да присвие крака под себе си и Монархът отново се нахвърли върху него. Байрън го отблъсна навреме и двамата се вкопчиха, като дишаха тежко, а от челата им струеше пот.

След това се отдръпнаха и се задебнаха. Байрън захвърли бутилката с въглероден двуокис. Монархът също смъкна своята, подържа я замислено, след това се прицели и я запрати към Байрън. Младежът се наведе и бутилката прелетя свистейки съвсем близко над главата му.

Байрън се изправи и полетя напред, преди Монархът да беше възстановил равновесието си. Сграбчи с ръка китката на своя противник и стовари юмрук право в лицето му. Монархът се свлече, а Байрън отстъпи назад.

— Ставай — каза той. — Чакам те, за да получиш още от същото. Няма закъде да бързаме.

Монархът докосна с ръкавица лицето си и втренчи поглед в окървавената материя. Устата му се сгърчи и той затършува за захвърлената бутилка. Кракът на Байрън се стовари върху дланта му и Монархът издаде болезнен стон.

— Твърде близо си до ръба на скалата, Джонти. Не бива да се навеждаш натам. Ставай. Ще те хвърля на другата страна.

— Чакай! — разнесе се гласът на Рицет.

— Застреляй го, Рицет! — изкрещя Монархът. — Застреляй го незабавно! Първо в ръцете, след това в краката и така ще го оставим.

Рицет бавно опря приклада на пушката в рамото си.

— И кой мислиш се погрижи бластерът ти да е празен, Джонти? — попита Байрън.

— Какво? — Монархът го погледна объркано.

— Не аз имах достъп до твоя бластер, Джонти. Кой би могъл да го стори? Кой е насочил оръжието си към теб в този момент? Не към мен, Джонти, а към теб!

Монархът се извърна към Рицет и извика:

— Предател!

— Не аз, сър — отвърна спокойно Рицет. — Предател е онзи, който изпрати на сигурна смърт Фермера на Уайдмос.

— Но това не съм аз! — възрази Монархът. — Ако ти е казал, че вината е моя, излъгал те е.

— Самият вие го признахте. Не само се погрижих да обезвредя оръжието ви, но и се включих към вашия комуникатор, така че всяка дума, произнесена от вас, беше чута от мен и хората от екипажа. Всички разбрахме какво представлявате.

— Аз съм вашият Монарх.

— А също и най-големият предател, който някога е съществувал.

Монархът замлъкна и бавно премести поглед от единия към другия. И двамата го гледаха със замислени изражения. Той се надигна бавно, помъчи се да си възвърне достойната осанка и да я задържи със сетни сили.

Когато отново заговори, гласът му звучеше съвсем хладнокръвно:

— Дори всичко да е истина, какво значение има сега? Нямате друг избор, освен да оставите нещата такива, каквито са. Има само още една планета в този район, на която може да е бунтовническия свят. Трябва да е там и само аз знам координатите й.

Гледаше ги надменно. Едната му ръка висеше безпомощно, прекършена в китката, от устните му се стичаше кръв и въпреки това пред тях стоеше човек, роден, за да управлява.

— Значи ще ни кажеш — рече Байрън.

— Не си въобразявайте, че ще го направя при каквито и да било обстоятелства. Казах ви вече, че на една звезда се падат средно по седемдесет кубически светлинни години. Ако се захванете да търсите бунтовническия свят, без да знаете точните му координати, шансовете ви ще са двеста и петдесет квадрилиона към едно, че ще се доближите дори на милиард километра от която и да било звезда. Която и да било!

Нещо прещрака в главата на Байрън.

— Отведи го на борда на „Безжалостни“! — нареди той.

— Но лейди Артемизия… — заговори Рицет.

— Значи тя е била — прекъсна го Байрън. — Къде е сега?

— Всичко е наред. В безопасност е. Излязла е без бутилка с въглероден двуокис. След като съдържанието на въглеродния двуокис е намаляло под определения критичен праг, автоматичният дихателен регулатор в организма й е забавил дейността си. Опитала се е да побегне, но забравила, че трябва да си наложи да диша, и изгубила съзнание.

— Защо се е помъчила да ти попречи? — попита Байрън, сбърчил вежди. — Може би за да помогне на приятеля си?

— Да, вероятно! — отвърна Рицет. — Само че тя е мислила, че съм човек на Монарха, излязъл да застреля теб. Сега ще отведа този плъх, а ти, Байрън…

— Да?

— Гледай да се върнеш колкото се може по-скоро. Той все още е пълновластен Монарх и може би ще трябва да се поговори с екипажа. Не е лесно да се наруши граденият с десетилетия навик за подчинение… Тя е зад онази скала. Гледай да я намериш, преди да е измръзнала до смърт. Няма да избяга.

Лицето й бе скрито от широката качулка, а линиите на тялото й не личаха под широкия безформен скафандър. Когато я доближи, той неволно ускори крачка.

— Как се чувстваш? — попита я Байрън.

— По-добре, благодаря ти. Съжалявам, ако съм ти причинила неприятности.

Стояха и се гледаха мълчаливо, сякаш всичко, което искаха да си кажат, се бе изчерпало в тези две изречения.

— Знам — заговори Байрън, — че не можем да върнем обратно онова, което сме направили, нито да изтрием думите, които сме си казали. Но бих искал да ме разбереш.

— Защо толкова държиш на това? — В очите й блеснаха огънчета. — От седмици все се опитвам да те разбера. Може би отново ще ме обвиниш заради баща ми.

— Не. Зная, че баща ти е невинен. Още от началото подозирах, че е Монархът, но трябваше да го узная със сигурност. Единственият начин да го докажа бе, като го накарам да си признае. И това можеше да стане само така — като го принудя да ме убие и по такъв начин го примамя в капан. Знам, че не е честно. Също както и онова, което той е направил с баща ми. Не очаквам да ми простиш.

— Не те разбирам — рече тя.

— Арта, добре знаех, че той те иска. От политическа гледна точка ти си идеалната партия за него. Фамилията на Хинриадите е далеч по-подходяща за целите, които си бе поставил, отколкото е Уайдмос. След като спря избора си на теб, той вече не се нуждаеше от мен. Оставих те на него със съвсем конкретна цел. Дори се надявах, че и ти ще проявиш внимание към него. И когато го направи, той сметна, че е настъпил мигът да се отърве от мен. Тогава двамата с Рицет заложихме капана.

— И през цялото време си ме обичал?

— Би ли могла да ми повярваш, Арта? — запита Байрън.

— Искаш да кажеш, че си бил готов да пожертваш тази обич в името на баща ти и на честа на твоята фамилия? Както е било в старите времена — не можеш да обичаш когото и да било повече от честта си?

— Моля те, Арта! — прекъсна я с нещастен вид Байрън. — Не се гордея с постъпката си, но нямах друг избор.

— Можеше поне да ме посветиш в плана си и да ме направиш свой съмишленик, а не послушно оръдие.

— Въпросът не засягаше теб. Можех да се проваля и тогава ти щеше да си извън всякакво подозрение. Нямаше да го понесеш толкова тежко, ако Монархът успееше да ме премахне. Може би дори щеше да се омъжиш за него и да бъдеш щастлива.

— А сега, след като ти спечели, не мислиш ли, че бих могла да съжалявам за неговата загуба?

— Но не съжаляваш, нали?

— Откъде знаеш?

— Помъчи се поне — заговори отчаяно Байрън — да разбереш мотивите ми. Признавам, че се държах глупаво, може би прекалено глупаво, но можеш ли да ме разбереш? Ще се опиташ ли да не ме мразиш?

— Опитах се да не те обичам и както сам виждаш, се провалих — отвърна нежно тя.

— Тогава прости ми.

— Защо? Защото съм те разбрала? Не! Ако въпросът опираше само да разбера мотивите ти, не бих ти простила онова, което стори, за нищо на света. Ако беше само това и нищо повече! Но аз ще ти простя, Байрън, защото не мога иначе. Как бих могла да те помоля да се върнеш при мен, ако не ти простя?

Тя се хвърли в прегръдките му и впи студените си устни в неговите. Единственото, което ги отделяше един от друг, бяха плътните дебели дрехи. Ръцете му, облечени в ръкавици, не чувстваха тялото, което прегръщаха, но устните му усещаха нежната кожа на лицето й. Байрън пръв наруши мълчанието и рече загрижено:

— Слънцето се скрива. Ще стане още по-студено.

— Странно — отвърна тя, — защото на мен ми става все по-топло.

Двамата тръгнаха назад към кораба.

Макар да изглеждаше съвсем спокоен и уверен, Байрън не се чувстваше така. Лингейнският кораб бе голям и екипажът му надхвърляше петдесет души. Всички го очакваха с нетърпение. Петдесет лица! Петдесет лингейци, отгледани и възпитани от съвсем малки в послушание към Монарха.

Някои вече бяха разубедени от Рицет, други бяха променили мнението си под въздействие на подслушания разговор. Но колко още се колебаеха и дори се отнасяха враждебно към него?

Не беше никак лесно за Байрън да намери верния тон. Той се наведе напред и заговори с поверителен глас:

— Задайте си въпроса — за какво се биете? За какво рискувате живота си? За една свободна галактика, ето за какво. За галактика, в която всеки свят може да решава сам какво да прави, да твори сам благата си, да не робува на никого и никой да не господства над него. Прав ли съм?

Около него се разнесе тих шепот, който можеше да е признак на одобрение, само че беше лишен от ентусиазъм.

— А за какво воюва Монархът? За себе си. Той е Монарх на Лингейн. Ако победи, ще стане Монарх на кралствата от мъглявината. Вие ще смените Хана с Монарх. И каква ще е ползата от всичко това? Има ли смисъл да се умира за тази идея?

Някой от тълпата се провикна:

— Но той ще бъде един от нас, а не от омразните тиранийци.

Друг добави:

— Монархът търсеше бунтовническия свят, за да им предложи услугите си. Това не е ли достойна амбиция?

— Какво обаче се е криело зад тази амбиция? — запита иронично Байрън. — Искал е да им предложи съдействието на своята организация. Да им обещае помощта на Лингейн, дори съюз с фамилията на Хинриадите. За да се сдобие в края на краищата с власт над бунтовническия свят. Да, такава е била неговата амбиция. Но поколеба ли се той, когато плановете и амбициите му се оказаха в противоречие с безопасността на тайното движение? Баща ми беше заплаха за него. Баща ми беше човек честен и отдаден на свободата. Но беше твърде популярен и затова беше предаден. С това предателство Монархът изложи на опасност организацията и всеки един от вас. Ще се чувствате ли спокойни, ако ви ръководи човек, готов на сделки с тиранийците всеки път, когато това му е изгодно? Кой би служил вярно на един страхлив предател?

— Дръж се за тази идея — посъветва го Рицет. — Гледай да се връщаш към нея.

Отново от задните редове се обади познатият глас:

— Монархът знае къде е бунтовническият свят. А вие?

— Ще разговаряме за това по-късно. А междувременно помислете си, че Монархът ни водеше към поражение, че все още не е късно да намерим пътя за спасение, че все още можем да се измъкнем от лапите на…

— Да спрем до поражението, млади човече — прекъсна го тихо нечий глас и Байрън се извърна ужасен.

Всички членове на екипажа скочиха на крака и за миг изглеждаше, че ще се втурнат напред, но за нещастие Рицет се беше погрижил да дойдат на съвета без оръжие. А през вратата нахлуваше отряд тиранийци с насочени оръжия.

Зад Байрън и Рицет се изправи Саймък Аратап, стиснал във всяка ръка по един бластер.