Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Империята на Трантор (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stars, Like Dust [=The Rebellious Stars], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 33 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗВЕЗДИ КАТО ПРАХ. 1994. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.30. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [The Stars, Like Dust, Isaac ASIMOV]. Формат: 130×200 мм. Страници: 288. Цена: 38.00 лв. ISBN: 954-444-032-1.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция на OCR грешки

ГЛАВА XI
А може би не!

Или може би не?

— Откъде научи, че планетата е арсенал? — попита Байрън. — Колко дълго остана? Какво видя?

Джилбрет ставаше все по-нетърпелив.

— Въпросът не е какво съм видял. Не ми позволиха да направя обиколка или да видя нещо. — Той си наложи да се успокои. — Чакайте да ви кажа какво стана. Когато ме свалиха от кораба, бях в доста тежко състояние. Толкова бях уплашен, че не бях хапвал нищо — ужасно е да си изоставен в Космоса, — и вероятно съм изглеждал дори по-зле, отколкото съм се чувствал.

Казах им кой съм и те ме отведоха под повърхността. Заедно с кораба естествено. Предполагам, че са били по-заинтригувани от кораба, отколкото от моята особа. Благодарение на мен получиха възможност да се запознаят с тиранийското космоинженерство. Настаниха ме в болница.

— Но какво видя, чичо? — настоя Артемизия.

— Никога ли не ти е разказвал за това? — прекъсна я Байрън.

— Не — рече Артемизия.

— Не съм разказвал на никого досега — добави Джилбрет. — Та както ви казах, отведоха ме в болница. Там ме подложиха на редица лабораторни изследвания, за каквито тук на Родиа не бяхме и чували. По пътя към болницата забелязах няколко металургични завода. Едно ще ви кажа, никога не бях виждал нещо подобно.

Докато бях там, всичко ми изглеждаше толкова реално и естествено, че нито за миг през следващите години не се усъмних във видяното. Мислех за планетата като за моя бунтовнически свят и уверен съм, някой ден огромни флотилии от кораби ще тръгнат от него, за да атакуват Тирани, и на окупираните планети ще бъде предложено да влязат в съюз с бунтовниците. С всяка година нетърпението ми растеше. И всеки път си казвах — може би ще е следващата година. Но същевременно щеше ми се да не е толкова скоро, за да успея преди това да се присъединя към тях и да съм част от грандиозната атака. Не исках да я започват без мен. — Той се изсмя, ала гласът му трепереше. — Предполагам, че доста хора от обкръжението ми биха останали изненадани, ако знаеха какво става в душата ми. В мислите ми. Нали знаете, хората нямат високо мнение за мен.

— И всичко това се е случило преди двадесет години? — прекъсна го Байрън. — А те все още не са атакували? Не са дали никакъв знак за съществуването си? Никакви инциденти? И ти все още мислиш…

— Да, мисля — сопна се Джилбрет. — Двадесет години не са кой знае колко дълъг период, за да се организира бунтът срещу планета, управляваща над петдесет свята. Попаднах там в самото начало. Зная го със сигурност. Необходимо им е било време, за да прокопаят планетата като пчелна пита и да усъвършенстват своите кораби и оръжия, да обучат повече хора и да организират атаката. Само във вашите любими видеотрилъри хората се надигат на бунт при първия знак, измислят се нови оръжия за един ден, на втория се пускат в масово производство, а на третия влизат в употреба. Подобни неща, Байрън, изискват време и хората от бунтовническия свят разбираха добре, че не бива да започват, преди да са напълно готови. Втора възможност за неочакван удар едва ли ще имат. И какво разбираш под думата „инциденти“? Неведнъж се е случвало да изчезват тиранийски кораби, които така и остават неоткрити. Космосът е голям, ще кажеш, и биха могли да се изгубят в него, но изключено ли е да са били пленени от бунтовниците? Спомни си за случая с „Неуморни“ преди две години. Екипажът му съобщи за странен обект, който се приближил достатъчно, за да задейства масаметъра, а после корабът изчезна безследно. Възможно е причината да е метеор, но ако е нещо друго? Търсенето продължи два месеца, ала така и не го откриха. Според мен корабът е бил пленен от бунтовниците. „Неуморни“ беше кораб от нов клас, експериментален модел. Точно това, което им е било нужно.

— А защо не остана, след като те отведоха на планетата? — запита го Байрън.

— Нима мислиш, че не съм искал? Нямах избор. Слушах разговорите им, докато лежах и се преструвах, че съм изгубил съзнание, и така научих малко за тях. Разбрах, че тъкмо започват. Не можеха да си позволят да бъдат разкрити в самото начало. Знаеха, че аз съм Джилбрет фон Хинриад. На кораба имаше достатъчно документи, за да посочат кой съм, дори и аз да не им го кажех. Знаеха също така, че ако не се върна на Родиа, ще последва широкомащабна операция по издирването ми, която няма да приключи толкова лесно. Не можеха да рискуват и да бъдат открити, затова предпочетоха да ме върнат на Родиа. Точно там ме отведоха.

— Какво? — възкликна Байрън. — Но така са се изложили на далеч по-голям риск! Как го направиха?

— Не зная — вдигна рамене Джилбрет и прокара пръсти през посивялата си коса, сякаш за да пробуди забравените спомени. — Предполагам, че са ме упоили. Спомените ми са объркани и замъглени. След определен момент не помня абсолютно нищо. Когато отново отворих очи, намирах се на борда на „Кръвожадни“, който се носеше из Космоса право към Родиа.

— А двамата мъртъвци бяха ли още прикачени към корпуса? Или бяха останали на бунтовническия свят? — поинтересува се Байрън.

— Бяха си прикачени.

— Имаш ли някакво доказателство, че наистина си посещавал бунтовническия свят?

— Никакво, освен моите спомени.

— Как разбра, че наближаваш Родиа?

— Не го знаех. Разбрах по масаметъра, че наближавам някаква планета. Отново използвах радиовръзката и този път към мен се приближиха родиански кораби. Разказах на тиранийския Комисар какво ме е сполетяло, с необходимите корекции, разбира се. Не споменах нито дума за бунтовническия свят. Казах им, че метеорът ни е ударил точно след последния Скок. Не исках да разкривам, че знам за автоматичния режим за Скокове, с който са снабдени корабите им.

— А как мислиш, дали хората от бунтовническия свят са знаели за него? Ти каза ли им?

— Не им го казах. Нямах тази възможност. Не бях там достатъчно дълго. Искам да кажа, в съзнание. Нямам представа обаче какво са научили, докато съм бил в безсъзнание.

Байрън извърна поглед към видеопанела. Ако се съдеше по неподвижното изображение, корабът сякаш беше застинал в пространството. Ала всъщност „Безжалостни“ летеше със скорост десет хиляди мили в час, макар тя да бе доста малка в сравнение с огромните разстояния в Космоса. Звездите бяха отчетливи, ярки, неподвижни. Имаше нещо хипнотизиращо в тази картина.

— В такъв случай накъде сме се отправили сега? — запита Байрън. — Доколкото разбрах, все още не знаеш къде се намира бунтовническият свят.

— Не зная. Но имам представа кой би могъл да знае. Почти съм сигурен — добави с плам Джилбрет.

— Кой?

— Монархът на Лингейн.

— Лингейн? — Байрън се намръщи. Името му беше познато, но не помнеше кога и при какви обстоятелства го бе чувал. — И защо точно той?

— Лингейн беше последното кралство, което тиранийците завладяха. Жителите на планетата все още не са се примирили напълно със съдбата си. Логично ли ти се струва?

— До известна степен.

— Ако искаш друга причина, тя е свързана с баща ти.

— С моя баща? — За миг Байрън забрави, че баща му е мъртъв. Видя го в мислите си, изправен в цял ръст, едър и кипящ от жизненост, ала след това си спомни за участта чу и нещо вътре в него се скъса. — Каква връзка има баща ми с всичко това?

— Беше на посещение в двора преди шест месеца. Подразбрах оттук-оттам какво иска. Дори успях да подслушам някои от разговорите му с братовчеда Хинрик.

— О, чичо! — въздъхна уморено Артемизия.

— Какво, скъпа?

— Нямал си никакво право да подслушваш личните разговори на татко.

Джилбрет вдигна рамене.

— Разбира се, че нямах, но ми беше забавно, а и се оказа полезно.

— Не, почакай — прекъсна го Байрън. — Каза, че преди шест месеца баща ми посетил Родиа? — Той почувства, че го завладява вълнение.

— Да.

— Разкажи ми! Имал ли е достъп до колекцията от примитивизми, с която е известен Управителят? Спомена веднъж, че той имал голяма библиотека с документи, свързани със Земята.

— Склонен съм да вярвам, че е имал достъп. Сбирката е доста известна и обикновено се показва на всички почетни гости, ако проявят интерес. Повечето не проявяват, но баща ти беше изключение. Да, спомням си, че прекара почти цял ден в библиотеката.

Байрън се сети, че преди около половин година баща му бе поискал за пръв път помощ от него.

— Предполагам — рече той, — че ти самият познаваш добре библиотеката.

— Разбира се.

— Да си попадал на сведение, че на Земята съществува таен документ с огромно военно значение?

Джилбрет го погледна неразбиращо.

— Научих, че такъв документ, датиращ от последните векове на праисторическата Земя, наистина е съществувал. Мога само да добавя, че баща ми го смяташе за най-ценната информация в цялата галактика, а също и най-опасната. Заръча ми да го открия, но се наложи да напусна Земята по-рано от предвиденото, а и… — тук гласът му потрепери — … междувременно той загина.

Джилбрет продължаваше да го гледа със застинало изражение.

— Нямам представа за какво говориш.

— Странно. Баща ми спомена за пръв път преди шест месеца за този документ. Най-вероятно е научил за него от библиотеката в Родиа. Щом я познаваш толкова добре, какво според теб е могъл да открие в нея?

В отговор Джилбрет само поклати глава.

— Добре, продължавай разказа си — въздъхна Байрън.

— Твоят баща и братовчед ми разговаряха именно за Монарха на Лингейн. Въпреки че баща ти се стараеше да говори със заобикалки, стана ми ясно, че Монархът е най-вероятният водач на тази конспиративна организация. Малко след това пристигна посланическа мисия от Лингейн, предвождана от самия Монарх. И аз… аз му разказах за бунтовническия свят.

— Преди малко каза, че не си споменавал на никого — упрекна го Байрън.

— С изключение на Монарха. Трябваше да узная истината.

— И какво ти отвърна той?

— На практика нищо. Държеше се крайно предпазливо. А нима би могъл да ми се довери? Ами ако работех за тиранийците? Откъде би могъл да знае? И все пак той не захлопна напълно вратата пред мен. И това е единствената ни надежда.

— Така ли? — вдигна вежди Байрън. — Ами тогава да вървим на Лингейн. Предполагам, че няма съществена разлика.

Беше потиснат, след като Джилбрет спомена баща му и в този момент всичко му беше безразлично.

Нека да бъде Лингейн! Решението изглеждаше толкова лесно. Но как да насочат кораба към мъничката точица, която се намира на тридесет и пет светлинни години от тях? Двеста трилиона мили. Две с четиринадесет нули отзад. При скорост от десет хиляди мили в час (каквато поддържаше „Безжалостни“) щяха да са им необходими два милиона години, за да стигнат дотам.

Обхванат от отчаяние, Байрън прелистваше бавно „Стандартен галактически алманах“. Тук бяха описани десетки хиляди звезди с точните им координати. Имаше стотици страници с координати, за които се използваха гръцките букви ро, тета и фи.

Ро представляваше разстоянието от галактическия център в парсеци, тета беше ъгловото отклонение от стандартната галактическа осова линия — тоест линията, свързваща галактическия център със Слънцето на планетата Земя, а фи обозначаваше ъгловото отклонение от осовата линия в равнината, перпендикулярна на галактическата, като последните две стойности бяха представени в радиани. Благодарение на тези три букви всяка звезда в Космоса можеше да бъде локализирана с абсолютна точност.

Разбира се, на строго определена дата. Защото в добавка към звездната позиция по време на стандартния ден, за който бяха извършени тези изчисления, трябваше още да се знаят посоката и скоростта на движение на звездата. Тази малка корекция беше абсолютно необходима. Милион мили са нищо, сравнени със звездните разстояния, но за корабите са дълъг път.

Освен това значение имаше и позицията на кораба. Разстоянието до Родиа например можеше да се определи и по стойностите на корабния масаметър, или по-точно — разстоянието до родианското слънце, тъй като неговото гравитационно поле надхвърляше по сила гравитационните полета на отделните планети. Далеч по-трудно щеше да е, ако трябваше да определят посоката, в която летят спрямо галактическата осова линия. Първо Байрън трябваше да набележи две други звезди. Знаейки тяхното местонахождение и положението на родианското слънце, той би могъл да изчисли точния курс.

Горе-долу това бяха изчисленията, които трябваше да направи. Веднъж определил местоположението на кораба и на лингейнското слънце, оставаше само да насочи кораба и да включи хипердвигателя.

Внезапно Байрън се почувства самотен и тъжен. Но не и уплашен! Не можеше да понесе подобна мисъл. Вече шест часа се занимаваше с определяне на параметрите на Скока. Необходимо му беше още време, за да провери изчисленията си. А така му се искаше да подремне! Пренесъл бе койката от кабината тук, до него.

Другите двама пътници вероятно спяха отдавна. Реши, че така е по-добре и че не желае никой да го безпокои, но когато зад вратата се разнесоха тихи стъпки, той вдигна развълнувано очи.

— Здравей — рече Байрън. — Защо не спиш?

Артемизия бе спряла нерешително на прага.

— Имаш ли нещо против да вляза? — попита тихо тя. — Ще ти преча ли?

— Зависи какво ще правиш.

— Ще се опитам да съм ти от полза.

Изглежда толкова смирена, помисли си Байрън, изпълнен с подозрения, и почти веднага научи причината.

— Ужасно ме е страх — призна си тя. — А теб?

Искаше да отвърне отрицателно, но някак не се получи. Усмихна се и каза:

— Малко.

Колкото и странно да бе, това й подейства успокояващо. Тя коленичи до него на пода и се зае да разглежда дебелите томове и изписаните листове с изчисления.

— И всички тези книги бяха на борда?

— Ами да. Как иначе ще управляват кораба?

— Разбираш ли какво пише вътре?

— Не всичко. Де да можех! Но надявам се, че разбирам достатъчно. Все някак трябва да се доберем до Лингейн.

— Трудно ли е да се направи?

— Не, ако знаеш координатите, които са някъде тук, и ги вкараш в компютъра. И ако имаш опит, какъвто аз нямам. Например най-добре е подобно пътуване да се извърши на няколко Скока, но аз ще се опитам да го сторя само с един, тъй като ще е по-лесно, въпреки че ще изгубим огромно количество енергия.

Не биваше да й го казва, само щеше да я изплаши допълнително, а тогава щеше да му е още по-трудно да я контролира. Все си повтаряше да внимава какво говори, но и това не помогна. Защото дълбоко в себе си искаше да сподели проблемите си с друг. Да излее тревогите си пред друго човешко същество.

— Има доста неща, които не знам — продължи той. — Не знам например каква е плътността на междузвездното вещество в пространството между кораба и Лингейн, а това може да окаже значително влияние на Скока. В Алманаха — тоест книгата, която е пред теб — се споменава, че трябва да се направят корекции в зависимост от това влияние и че те трябва да се добавят към предишните корекции. Ако, да речем, курсът ни минава близо до някой газов гигант, всичко се преобръща наопаки. Не съм сигурен дори дали правилно използвам компютъра.

— Но какво ще стане, ако сгрешиш?

— Бихме могли да навлезем в пространството твърде близо до слънцето на Лингейн.

Тя обмисли думите му и добави:

— Не знаеш колко по-добре ми е сега!

— След това, което ти казах?

— Разбира се. Докато лежах в койката, се чувствах съвсем безпомощна и изгубена в тази пустош. Сега, след като знам, че ще тръгнем в определена посока, космическата пустош не ми изглежда толкова страшна.

Приятно му беше да чуе това. Колко различна му изглеждаше сега!

— Не зная дали наистина ще поемем в правилната посока — каза той.

— Ще стане — отвърна тя. — Уверена съм, че можеш да се справиш с управлението на кораба.

И Байрън изведнъж реши, че наистина ще може.

Артемизия сви дългите си крака и обгърна коленете си. Облечена бе в полупрозрачно бельо, но изглежда не схващаше този факт за разлика от Байрън.

— Знаеш ли — продължи тя, — докато лежах в койката, имах неприятното усещане, че се нося из пространството. Ето това най-много ме изплаши. Всеки път, когато се обръщах на другата страна, политах във въздуха, а после се спусках бавно, сякаш бях вързана с конци за тавана.

— На горната койка ли легна?

— Да. Долната ми причинява клаустрофобия, защото матракът на горната е само на петнадесет сантиметра над главата ми.

Байрън избухна в смях.

— Това обяснява всичко. Гравитационната сила на кораба е ориентирана към центъра и намалява в периферията. На горната койка вероятно си тежала десет-петнадесет килограма по-малко, отколкото на пода. Никога ли не си пътувала с космически лайнер? От най-големите?

— Само веднъж. Миналата година с татко посетихме Тирани.

— На големите лайнери гравитационното поле е равномерно разпределено във всички части на кораба, така че оста му винаги да сочи „горе“, където и да се намираш. Тъкмо затова и двигателите им са монтирани по оста на кораба, където гравитацията е нулева.

— Вероятно е необходима ужасно много енергия, за да се поддържа гравитационното поле.

— Колкото да се захрани един малък град.

— А няма ли опасност да ни свърши горивото?

— Не се безпокой за това. Корабите се зареждат от превръщането на масата в енергия. Така че последното нещо, за което трябва да се безпокоиш, е изчерпването на горивото. По-скоро ще се износи външната обвивка.

Тя извърна лице към него. Байрън забеляза, че е свалила грима си, и се зачуди как го е направила при постоянния недостиг на вода. Всъщност не бе загубила нищо, защото кожата й беше снежнобяла и придаваше допълнителна красота на черните й коси и очи. А очите й излъчват топлина, помисли си Байрън.

Тишината продължи твърде дълго.

— Не си пътувала много, нали? — побърза да вметне Байрън. — Искам да кажа, щом само веднъж си се качвала на лайнер.

Тя кимна.

— Само веднъж. Ако не бяхме пътували за Тирани, този дребен царски офицер никога нямаше да ме забележи и да… не искам да говоря за това.

Байрън реши да промени темата.

— Искаш да кажеш, че си свикнала да не пътуваш?

— Да, опасявам се. Татко непрестанно пътува по държавна работа, открива земеделски изложби, оглежда строежи. Почти винаги чете речите, които му пише Аратап. Що се отнася до останалите членове на семейството, тиранийците ни дадоха да разберем, че колкото по-малко пътуваме, толкова по-добре. Бедният Джилбрет! Единственият път, когато му разрешиха да напусне Родиа, бе, за да присъства на коронацията на Хана като представител на баща ми. Повече не му позволиха да доближи кораб.

Артемизия бе свела замислено поглед и несъзнателно мачкаше ръкава му.

— Байрън — прошепна тя.

— Да… Арта? — поколеба се той.

— Как мислиш, вярна ли е историята на чичо Джил?

— Не зная.

— Възможно е да е плод на въображението му. От години изпитва ненавист към тиранийците, но беше неспособен да направи каквото и да било, освен да улавя шпионските им послания, което си е направо детинска игра и той го знае. Представи си, че с течение на времето е повярвал в тази мечта. Нали разбираш, аз го познавам доста добре.

— Нищо чудно, но все пак нека проверим. Нищо не ни пречи да се отправим към Лингейн.

Бяха съвсем близо един до друг. Можеше да протегне ръка и да я докосне, да я притисне в прегръдките си, да я целуне.

И го направи.

Всичко стана съвсем неочаквано. Нищо, поне както смяташе Байрън, не водеше до подобно развитие. В един момент двамата разговаряха за Скока, гравитацията и Джилбрет, а в следващия тя вече беше в прегръдките му и притискаше меките си сочни устни към неговите.

Първата му реакция бе да й се извини, ала дори след като се отдръпна лекичко, девойката продължаваше да държи главата си опряна на рамото му. Очите й бяха леко притворени.

Байрън премълча намерението си и я целуна отново — този път продължително. Това беше най-доброто, което можеше да направи в момента.

Накрая тя беше тази, която заговори с унесен глас:

— Не си ли гладен? Ще ти донеса малко затоплен концентрат. А после, ако искаш да поспиш, мога да наглеждам приборите вместо теб. И освен това… няма да е лошо да се облека. Знаеш ли — продължи Артемизия, докато се надигаше, — хранителният концентрат наистина не е никак лош на вкус, след като свикнеш с него. Благодаря ти, че си го взел.

И по-скоро тези думи, отколкото целувката, бяха истинското помиряване между двамата.

Когато, часове по-късно, Джилбрет влезе в пилотската кабина, той не прояви изненада, заварвайки Байрън и Артемизия в средата на дълъг и на пръв поглед безсмислен разговор. Дори пропусна да отбележи факта, че момъкът е обвил ръка около кръста на неговата племенница.

— Кога ще бъде Скокът, Байрън? — запита той.

— След половин час.

Определеното време измина, уредите бяха програмирани и разговорът постепенно утихна.

Когато настъпи мигът, Байрън пое дълбоко дъх и завъртя ръчката до края отляво надясно.

Усещането тук бе по-различно, отколкото на големите лайнери. „Безжалостни“ беше значително по-малък и Скокът не беше толкова гладък. Байрън се олюля и за частица от секундата погледът му се замъгли.

А сетне настъпи покой и всичко изглеждаше съвсем нормално.

Само дето звездите на видеопанела се промениха. Байрън завъртя кораба и изображението отвън започна бързо да се мени, като всяка звезда описваше дъга по небосвода. Най-сетне една от звездите застана пред тях, ослепително ярка и неподвижна. Приличаше на миниатюрна сфера, на изгаряща искра. Байрън насочи кораба право към нея и фокусира телескопа, включвайки спектроскопския прибор.

Отново разтвори Алманаха и прегледа раздела, наречен „Спектрални характеристики“. После се надигна от пилотското кресло и каза:

— Все още сме твърде далеч. Ще трябва да пришпоря още малко двигателя. Но няма съмнение, че пред нас е Лингейн.

Това беше първият извършен от него Скок, и то успешен.