Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Империята на Трантор (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stars, Like Dust [=The Rebellious Stars], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 33 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗВЕЗДИ КАТО ПРАХ. 1994. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.30. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [The Stars, Like Dust, Isaac ASIMOV]. Формат: 130×200 мм. Страници: 288. Цена: 38.00 лв. ISBN: 954-444-032-1.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция на OCR грешки

ГЛАВА XV
Дупка в космоса

Теодор Рицет извърна глава, когато Байрън отново се появи в пилотската кабина. Макар с посивели коси, тялото му кипеше от жизненост, а на широкото му червендалесто лице цъфтеше усмивка.

Той пресече с две великански крачки разстоянието помежду им и стисна сърдечно ръката на младия мъж.

— В името на звездите! — заговори Рицет. — Не е необходимо да ми казвате кой е баща ви. Все едно, че виждам пред себе си стария Фермер — жив.

— Иска ми се да беше така — отвърна тъжно Байрън.

— И на нас също — отвърна Рицет с помръкнала усмивка. — На всички. Пропуснах да се представя, аз съм Теодор Рицет. Имам чин полковник в редовната лингейнска армия, но не използваме чиновете си, докато играем нашата малка игра. Дори не се обръщаме със „сър“ към Монарха. Това ми напомни нещо! — Той сбърчи вежди. — На Лингейн нямаме също лордове, милейди и Фермери. Надявам се, няма да ви обидя, ако понякога пропускам титлата ви.

Байрън вдигна рамене.

— Както сам казахте, никакви титли по време на нашата малка игра. А, да не забравим модула. Разбрах, че трябва да уговоря подробностите с вас.

Байрън плъзна поглед из стаята. Джилбрет седеше и ги слушаше, без да се намесва. Артемизия им беше обърнала гръб. Пръстите й пробягваха ловко по фотоклетките на компютъра, следвайки някаква странна последователност. Гласът на Рицет го върна към действителността.

— За пръв път — говореше той, оглеждайки се — виждам тиранийски кораб отвътре. Не че много ме интересува. Аварийният въздушен шлюз е точно отзад, нали? Доколкото разбирам, двигателите са разположени около централната секция.

— Точно така.

— Значи няма да срещнем никакви проблеми. При някои от старите модели реактивните двигатели са разположени точно по средата на кърмата, така че модулът трябва да се прикачва отстрани. Това значително затруднява гравитационната настройка и снижава почти до нула способността за маневриране в атмосферата.

— Колко време ще ни отнеме, Рицет?

— Не много. Колко голям искате да бъде?

— Колко голям можете да ни доставите?

— Супер де лукс? Защо не. Монархът каза, че въпросът е от първостепенна важност. Можем да ви прикачим модул, който е колкото цял космически кораб. Снабден е дори със спомагателни двигатели.

— Надявам се, че има и спално помещение.

— За мис Хинриад? Далеч по-удобно ще е от това, с което разполагате тук… — той внезапно млъкна.

Още щом чу името си, Артемизия се надигна и бавно излезе от пилотската кабина. Байрън я проследи с поглед.

— Май не биваше да казвам „мис Хинриад“ — рече Рицет.

— Не, няма значение. Не й обръщайте внимание. Та докъде бяхме стигнали?

— А, да, за стаите. Има две доста широки, с обща баня. Снабдени са с гардероб и умивалня също като на големите лайнери. Тя ще се чувства удобно.

— Добре. Ще се нуждаем от вода и храна.

— Разбира се. Водният резервоар ще ви стигне за два месеца, стига да не пълните басейна на кораба. Разполагате с достатъчно замразено месо. Тук се хранехте с тиранийски концентрат, нали?

Байрън кимна и Рицет направи гримаса.

— Вкусът му е като на каша от пясък, предполагам? Какво още ви трябва?

— Дрехи за младата дама — отвърна Байрън.

— Да, разбира се — Рицет сбърчи чело. — Е, това е нейна грижа.

— Не, сър, не е. Ние ще ви съобщим всички необходими размери, а от вас се иска да доставите дрехите в стила, който сега е на мода.

Рицет се изсмя и поклати глава.

— Това никак няма да й хареса. Едва ли ще е доволна от дрехите, които ще доставим. Дори да са досущ като онези, които самата тя би избрала при друг случай. И това не е само предположение. Имам опит с жените от този тип.

— Уверен съм, че сте прав, Рицет. Но така съм решил и така ще бъде.

— Добре и все пак ви предупреждавам. Вие ще уредите този въпрос. Нещо друго?

— Дреболии. Дреболии. Обезмирисители. Ах, да, и козметични средства — парфюм, каквото там им трябва на жените. Това може да уговорим и по-късно. Първо да се заемем с модула.

В този момент, без да каже нито дума, Джилбрет излезе от стаята. Байрън проследи и него с поглед, чувствайки как се стягат лицевите му мускули. Хинриади! Такива си бяха и такива щяха да си останат! И нищо не можеше да се направи. Те бяха Хинриади! Джилбрет беше такъв и тя също.

— И естествено, дрехи за мистър Хинриад и за мен. Но това не е толкова важно.

— Ясно. Мога ли да използвам радиото? Най-добре ще е да остана на вашия кораб, докато всички подробности бъдат уговорени.

Байрън изчака Рицет да даде необходимите нареждания. После събеседникът му се извърна и каза:

— Все не мога да свикна, че ви виждам край мен, да се движите, да разговаряте. Толкова приличате на него! Фермерът често обичаше да ни разказва за вас. Заминахте да учите на Земята, нали?

— Да. Щях да завърша след седмица, ако събитията не бяха се подредили така.

Рицет сведе объркано глава:

— Вижте, относно начина, по който ви изпратихме на Родиа… Не бива да ни се сърдите. На нас също никак не ни хареса. Искам да кажа — но да остане между нас, — момчетата бяха твърдо против изпращането ви. Само че Монархът въобще не се посъветва с нас. Всъщност никога не го прави. Да си призная, доста е рискувал. Някои от нас — няма да споменавам имена — дори искаха да спрем лайнера и да ви измъкнем от него. При дадените обстоятелства това би било груба грешка от наша страна. И все пак бяхме готови да го сторим, но последният анализ, който извършихме, показа, че Монархът знае какво прави.

— Приятно е да можеш да вдъхваш подобна увереност в околните.

— Познаваме го добре. Няма смисъл да го отричаме. Има нещо тук — той почука с пръст по челото си. — Никой не знае откъде идва тази негова увереност. Но винаги взема правилното решение. Във всеки случай досега само той е успявал да надхитри тиранийците — никой друг.

— И баща ми.

— Нямах предвид него, но всъщност сте прав. Дори Фермерът беше заловен. Той обаче беше съвсем различен. Разсъждаваше праволинейно. Никога не прибягваше до заобиколни решения. И винаги ценеше хората, с които работеше. Тъкмо затова всички го обичаха. Той беше един от нас, нали разбирате? Аз например, макар и полковник, съм човек с обикновен произход. Баща ми беше металург. Но това нямаше никакво значение за Фермера. Нито пък имаше значение моят чин. Случвало се е да срещне някой младши помощник, да го спре и да размени приятелски думи с него, след което помощникът цял ден се чувстваше като главен машинен инженер. Ето какъв беше баща ви. Не беше мекушав човек. Ако се налагаше да въдвори ред, всеки си получаваше заслуженото. Знаехме, че няма измъкване. Когато трябваше да бъде прям, той беше прям. Не обичаше да спестява горчивите думи. Такъв беше Фермерът. Монархът е съвсем различен от него. Той е човек на логиката. Не можеш да се сближиш с него, какъвто и да си. Забелязал съм например, че няма никакво чувство за хумор. Не бих могъл да разговарям с него така, както разговарям с вас сега. Ето, седим и си приказваме. Чувствам се напълно спокоен. Общуваме съвсем свободно. Но когато съм с него, трябва да говоря само по същество — без излишни думи. Излезеш ли от рамките на официалния тон, той мигом ще ти го напомни. Но какво да се прави, Монархът си е Монарх и това е.

— Склонен съм да се съглася с вас — рече Байрън, — поне що се отнася до неговия интелект. Знаехте ли, че е предположил за присъствието ми на кораба още преди да се качи на него?

— Наистина ли? Не го знаехме. Е, значи разбирате за какво говоря. Каза ни, че ще отиде сам на тиранийския кораб. За нас това си беше чисто самоубийство. Идеята никак не ни се понрави. Но решихме, че той знае с какво се захваща, и се оказахме прави. Би могъл да ни съобщи за предположението си, че вие сте на кораба. Вероятно е знаел, че новината за бягството на сина на Фермера ще предизвика истински фурор. Но постъпката му е съвсем типична.

Артемизия беше седнала на долната койка в малката каюта. Наложи се да се сгъне в доста неудобна поза, за да избегне рамката на втората койка, която висеше над главата й. Но това нямаше особено значение за нея в този момент.

Тя прокара замислено длан по дрехите си. Имаше нужда от баня и беше ужасно изморена.

Уморена бе от непрестанното бърсане на ръцете и лицето си с влажни кърпички. Уморена бе от дрехите, които не бе сменяла цяла седмица. Уморена бе и от косата си, която беше сплъстена и разчорлена.

На вратата се почука.

Неочаквано девойката скочи на крака, готова да се извърне, неспособна да го погледне, да надзърне в очите му.

Но дошлият се оказа Джилбрет. Тя се отпусна уморено назад.

— Здравей, чичо Джил.

Джилбрет се настани срещу нея. Отпърво съсухреното му лице имаше тревожен вид, сетне се сбърчи в някакво подобие на усмивка.

— Струва ми се, че една седмица на този кораб не е най-приятното преживяване. Надявах се поне ти да ме развеселиш.

— Стига, чичо Джил — отвърна тя, — сега не е време да ми прилагаш твоите психологически номера. Ако смяташ, че можеш да пробудиш чувството ми за отговорност към теб, лъжеш се. По-скоро ще си изпатиш с някой плесник.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре…

— Предупреждавам те отново. Протегнеш ли напред ръка, ще те ударя, а кажеш ли ми: „Сега чувстваш ли се по-добре?“, нищо чудно да го повторя.

— От ясно по-ясно е, че си се скарала с Байрън. И за какво?

— Не виждам защо трябва да обсъждам този въпрос. Просто ме остави на мира. — Сетне след кратка пауза добави: — Той мисли, че татко е извършил онова, в което го обвинява Монархът. Мразя го за това.

— Баща ти?

— Не! Този самовлюбен, вдетинен, ограничен глупак!

— Вероятно говориш за Байрън. Добре. Ти го мразиш. Само че, с моите ергенски представи, съм готов да се обзаложа, че не можеш да пъхнеш и най-острия нож между тази твоя омраза и истинската, всеотдайната любов.

— Чичо Джил — заговори тя, — възможно ли е наистина да го е направил?

— Байрън? Какво да направи?

— Не! Татко. Възможно ли е татко да го е извършил? Би ли могъл да предаде Фермера?

Джилбрет я погледна замислено и тъжно.

— Понятие нямам. Но знаеш ли, тъкмо той предаде Байрън на тиранийците.

— Защото бе уверен, че е клопка — отвърна ядно тя. — И тъкмо такава беше. Замислена от този ужасен Монарх. Нали сам го призна. Тиранийците са знаели кой е Байрън и нарочно са го изпратили при баща ми. Татко направи единственото възможно нещо. Това трябва да е очевидно за всички.

— Дори ако приемем за верни тези твърдения — заговори Джилбрет, взирайки се в нея, — не бива да забравяме, че тъкмо той те уговаряше да приемеш онова ужасно предложение за брак. Щом Хинрик е готов да се реши на подобна постъпка, за да…

— И тук нямаше друг избор — прекъсна го девойката.

— Скъпа моя, ако възнамеряваш да извиняваш всяка негова постъпка като единствения възможен изход от заплахата на тиранийците, тогава откъде знаеш, че наистина не им е подшушнал нещо за Фермера?

— Защото съм сигурна, че не го е направил. Ти не познаваш толкова добре татко. Той мрази тиранийците. Наистина. Зная го. Едва ли би пречупил думата си, за да им помогне. Признавам, той се страхува от тях и не смее да им се противи открито, но стига да може да го избегне, никога не би им помогнал.

— Откъде знаеш дали е могъл да го избегне?

В отговор тя поклати глава, а косите й се разпиляха и закриха лицето й. Скриха и напиращите в очите й сълзи.

Джилбрет я погледна, после разпери безпомощно ръце и излезе.

Свързаха модула и „Безжалостни“ чрез тесен гъвкав коридор, прикачен за аварийния въздушен шлюз в кърмата на кораба. Модулът значително превъзхождаше по размери тиранийския крайцер и се получи доста смешно нещо.

Монархът посети Байрън, за да извършат последната проверка.

— Нещо да ви липсва? — запита той.

— Не — отвърна Байрън. — Смятам, че ще се чувстваме съвсем комфортно.

— Добре. А, между другото, Рицет ми каза, че лейди Артемизия не се чувствала добре или поне така изглеждала. Ако се нуждае от медицинска помощ, по-разумно ще е да я прехвърлим на моя кораб.

— Нищо й няма — отсече Байрън.

— Щом казвате. Ще бъдете ли готови за тръгване след дванадесет часа?

— След два, ако пожелаете.

Байрън пресече свързващия коридор и се върна на борда на „Безжалостни“.

— Ще разполагаш със собствена стая, Артемизия — заговори с равен глас той. — Няма да ти досаждам повече. Ще остана тук през по-голямата част от пътя.

— Не ми досаждате, мистър Фермер — отвърна хладно тя. — За мен няма никакво значение дали сте тук или не.

Малко след това корабите се понесоха в пространството и още след първия Скок се озоваха в покрайнините на мъглявината. Там изчакаха няколко часа, докато на кораба на Джонти приключиха с изчисленията. Вътре в мъглявината щяха да се придвижват почти слепешката.

Байрън мрачно разглеждаше изображението на видеопанела. Всъщност нямаше нищо за гледане! Почти половината от небесната сфера бе покрита с непрогледен мрак, сред който не се виждаше и една искрица светлина. За пръв път в живота си момъкът си даваше сметка колко топлина могат да излъчват звездите, изпълващи Космоса.

— Все едно да се спускаш в някоя дупка в Космоса — промърмори той на Джилбрет.

Последва нов Скок, право в мъглявината.

Почти по същото време Саймък Аратап, Комисар на Великия Хан и предводител на десет въоръжени крайцера, изслуша доклада на своя навигатор и нареди:

— Това няма значение. Следвайте ги въпреки всичко.

На не повече от една светлинна година от мястото, където „Безжалостни“ бе проникнал в мъглявината, десетте тиранийски кораба последваха примера му.