Катрин Каултър
Контесата (5)

ПЕТА ГЛАВА

Прат изглеждаше така, сякаш някой току-що бе допрял дулото на пушка в гърба. Той не помръдна нито едно мускулче. Съмнявах се, че даже диша. Съзерцаваше чашата, която бях протегнала към него, и бутилката портвайн, сякаш бяха змия, готова да го ухапе.

В този момент си дадох сметка, че бях направила нещо, което една дама не би сторила никога, дори в предсмъртния си час. Зачаках, тъй като нямаше какво друго да направя. Лорънс ме погледна и видя, че съм напълно сериозна. Понечи да отвори уста, най-вероятно, за да ме прати по дяволите.

Но в крайна сметка реакцията му ме изненада. Просто даде знак на Прат с глава да напълни чашата ми. Не мислеше, че съм уличница, както обикновено наричаха обичащите да си пийват портвайн или бренди жени. Усмихнах се вътрешно, докато Прат, без да ме погледне в очите, наля около три непълни лъжички от червената течност в чашата ми.

Помня отвращението си, когато дядо ми бе налял за първи път малко от своя портвайн. Беше свел очи към мен, а аз се осмелих да изпръхтя отвратено.

— Какво е това? Да не би превъзходният ми портвайн да не ти харесва, госпожичке? Превъзходният ми портвайн, който е пропътувал дотук чак от региона на Дуеро в Северна Португалия?

— Може би се е развалил по време на дългото пътуване?

— Достатъчно. Този портвайн е най-хубавият на света. Ще ти кажа само, тъй като си очевидно страшно невежа, че портвайнът е наречен на името на град Порто. Чуй ме, мис Лъжеморал, за чиито вкусови луковици не си заслужава да се говори; това е част от твоето възпитание, и то много важна част. Ще се погрижим да направим небцето ти по-изтънчено. Не искам да те виждам да пиеш от онези отвратителни прасковени, кайсиеви или бадемови ликьори, които някой идиот е сметнал за най-подходящо питие за дамите преди един Господ знае колко време. Изпий всичко, което ти е налято в чашата, и да не си посмяла да се намръщиш или да издадеш отново някакви звуци.

И аз го бях изпила. Сега много обичах да пийна малко портвайн след вечеря, но тогава за обучението на бедните ми чувствителни вкусови луковици бяха необходими цели три месеца.

В продължение на почти осем години бях имала възможността да се присъединя към мъжката традиция за пийване на нещо хубаво на сладки приказки след вечеря. Дали това щеше да продължи?

Стоях в очакване.

Когато Прат и Бети излязоха, натоварени със сребърни подноси и чинии, съпругът ми се облегна назад, хванал грациозно чашата с портвайн между тънките си пръсти, и ме загледа изпод дебелите си тъмни вежди. Исках да му кажа, че дядо одобряваше това, а той бе дори по-стар от Лорънс, може би с цяло поколение. Не, по-добре беше да си държа устата затворена, ако не се сещах да кажа нищо друго в защита на обичая си да пийвам след вечеря. Знаех, че той нямаше да остави въпроса без внимание. Затова чаках. Едва ли щях да чакам дълго за укора. Но не последваха изречени с крясъци обвинения. Не, гласът му беше студен и уравновесен, когато заговори.

— Предполагам, че необичайния ви вкус към пиенето е отговорен херцогът?

— В началото това определено не беше моя идея — отвърнах аз с надеждата, че ще го обезоръжа с откровеността си. — На тринайсет години портвайнът ми се струваше отвратителен. Когато станах на четиринайсет, дядо ме информира колко е доволен, че е успял да възпита вкуса ми. Сега това е просто отдавнашен навик. Вярвам, че не намирате нищо лошо в него.

Беше добра защита. Най-хубавото в нея беше, че не излъгах. Но започнах да се питам дали лъжата нямаше да ми свърши по-добра работа, когато съпругът ми заяви със завидно спокоен глас, който обаче не можеше да ме заблуди:

— Напълно недопустимо е за една дама да пие портвайн. Намирисва на простащина, на леки жени в бирарията. Винаги съм мразел простащините.

— Струва ми се, че този портвайн е прекалено скъп за устата на леките жени, милорд. О, Божичко, не ме ругайте. Смайващо бърза съм в отговорите, нали? Умът ми се е сврял някъде в ъгъла и само наблюдава. Простете ми.

Реших да не споменавам за любовта си към брендито от областта Арманяк във Франция, както знаеше всеки образован човек.

Графът ме изгледа така, сякаш бях някакво невероятно същество, което вижда за първи път.

— Дядо ми — додадох вече по-бавно аз, готова за битка, тъй като не се различавах кой знае колко от която и да било друга млада дама. Спрях, изкашлях се и започнах наново. — Дядо ми никога не е бил простак. Дори за миг през целия си живот. Щом той е одобрявал нещо, тогава всеки, който го оспорва, трябва да е простак, не той.

Помислих си, че Лорънс ще скочи и ще обърне масата отгоре ми, но не го направи. Само си пое дълбоко въздух.

— Досега трябваше да съм научил, че човек трябва да се приспособи към навиците на своя съпруг или съпруга. Вече имам опит в това отношение. За разлика от вас. Вие сте съвсем млада. Не искам да пречупвам духа ви, Андрея, не… Анди, но не мога да позволя да правите така, когато сме с други хора. Не, не спорете с мен. Предлагам ви един компромис. Само ние двамата ще знаем, че пиете портвайн. Не е ли справедливо така?

— И без това никога не пия портвайн в компания — отвърнах аз. — Само пред дядо ми.

— В такъв случай въпросът е разрешен. — Съпругът ми вдигна чашата си и я чукна леко в моята. — За красивата ми нова съпруга. Дано никога не си помисли, че се е омъжила за досаден старец.

— Наздраве — рекох аз и се ухилих до уши като грешница, отървала се току-що от наказание.

Отпих от портвайна. Той не беше толкова хубав като този, който се намираше в мазето на дядо. Ако сега бях с него, щях да изпръхтя и да го изхвърля от чашата си. Но продължих да пия. Дядо определено беше справедлив човек, но понякога животът не беше. Някой вероятно би казал, че бях паднала в собствения си капан.

— Вие може би имате силна воля?

— Ни най-малко — отговорих аз, като премигнах няколко пъти. Сведох поглед към салфетката си. Разгънах я, след това я сгънах отново и пак я разгънах. — Ако някое от действията ми ви е неприятно, трябва да ми кажете. Както казахте, жененият човек трябва да се научи да прави компромиси. Да пречупва волята си. Възможно е в някои случаи дори да е сгрешил.

— Трябва ли да разбирам, че току-що ми дадохте разрешението си да ви поправям, ако нещо ми се стори особено нередно?

Не бях казала нищо подобно, но той бе изключително снизходителен; бях чувала, че доста по-възрастните мъже се държали често така към много по-младите си съпруги. Отново се почувствах поразена от това колко е мил, и отвърнах:

— Точно така. Вие сте джентълмен, Лорънс, също като дядо ми.

В мига, в който думите излязоха от устата ми, аз изгубих способността си да говоря. Само го съзерцавах безмълвно. И, за свой огромен ужас, заплаках.

Кълна се, нямам представа откъде се взеха проклетите сълзи, но те просто заизвираха от очите ми и потекоха по бузите.

— О, Божичко, много съжалявам.

Когато графът ми помогна да се изправя и ме притисна към гърдите си, не се поколебах. Никой не ме беше прегръщал след смъртта на дядо, никой, преди завръщането на Питър. Отпуснах се в обятията му. Той беше висок. Допирът до него ми носеше утеха. Плаках дълго.

Усещах топлия му дъх в косите си.

— Всичко е наред. Ти преживя тежък период. Всичко е наред, Андрея, не, Анди. Поплачи си, скъпа. Всичко е наред.

В този момент щях да се откажа доброволно от портвайна си, ако ме беше помолил. Но той предпочете да не го иска от мен. Вместо това ми предлагаше своето приятелство. Носеше ми утеха. Бях голяма късметлийка, че беше дошъл да ме навести и бе преценил, че би могъл да живее с мен.

След като се наридах и нахълцах, вдигнах лице.

— Ако наистина не ви харесва да пия, ще престана да го правя.

Той се позасмя и ме прегърна отново.

— Не, една графиня не би трябвало да се разделя с портвайна си.

В този момент бях готова да убия заради него. Усмихнах му се през сълзи.

— Ако криете някакви ужасни семейни тайни, кълна се да не ги издам никога.

Лорънс замълча за миг, после изрече спокойно:

— Не бих очаквал друго от вас — дядо ви ви е възпитал толкова добре. Надявам се, че няма да се разочаровате, но моите предци са били изключително уравновесени хора и са следвали един след друг без особен шум, предателство или скандали. Е, може би по малко, но не особено много. Въпреки това ценя обещанието ви. И така, скъпа ми Анди, вие се държахте достойно досега. Надявам се, че новият дом и новите хора, които ще срещнете, ще спомогнат за намаляване на мъката ви. Но все пак, скъпа, мъката е важно нещо, както знаете. В крайна сметка спомените ви за вашия дядо ще улегнат около вас като удобна стара дреха. Те ще ви утешават, ще ви карат да се усмихвате, може би дори да се смеете, в най-странни моменти. Но моето рамо ще бъде винаги наблизо, ако пожелаете да го използвате отново.

— Господ ви е създал много добър човек, сър — подсмъркнах аз и се изсекнах в кърпичката, която ми подаде. — В моето семейство обаче има тайни, някои от тях доста скандални, но нито една не е достатъчно стара, за да бъде романтична.

— Заедно ще съумеем да създадем някоя чудесна история на ужасите от миналото, с която да се забавляваме през студените зимни вечери.

— Трябва да побързаме, тъй като зимата почти пристигна.

— Ще направя отново справка с историята на моето семейство, за да видя дали ще мога да изнамеря някой възмутителен факт.

Графът ме придружи до спалнята ми, сведе към лицето ми усмихнатия си поглед и ме потупа по бузата.

— Приятни сънища, скъпа Анди.

Проследих го с очи, като тръгна по слабо осветения коридор. Той ми махна, преди да отвори вратата към своята стая. Интересно дали камериерът му Флинт вече бе заспал. Аз самата не бих искала Флинт да спи някъде наблизо до мен.

Щом влязох, бях посрещната от деликатните въздишки, които изпускаше насън мис Крислок, и гръмкото хъркане на Джордж. Сетих се за парченцата пържола, които му бях отделила. Забравих ги увити в една салфетка долу на масата. Мисълта, колко щастлив щеше да бъде териерът, когато му ги дам утре сутринта, ме накара да взема свещ и да заслизам надолу. Може би едрогъдрата Бети все още не беше разчистила всичко.

— Тя е много млада.

Спрях веднага, както бях протегнала ръка да отворя вратата към салона. Беше непознат за мен мъжки глас. Идваше от помещението, където бях вечеряла със съпруга си, и бях плакала за дядо, а той ме бе утешавал в прегръдките си.

Кой беше говорещият?

— Никоя жена никога не е млада — заяви Лорънс и думите му ме поразиха.

Разбира се, че бях млада. Недоволството в гласа му ме накара да се намръщя. Наистина бе слязъл много бързо.

— Ще видим — продължи графът. — Продължавай напред. Ще пристигнем в имението Девбридж за вечеря в други ден, за да изпреварим лошото време. Всичко върви добре. Не се притеснявай.

Хукнах нагоре по стълбите, забравила за пържолата на Джордж. С кого говореше Лорънс? Защо?

Може би с човека, който управляваше бизнеса му? Нямаше да забравя този глас. Несъмнено щях да срещна скоро притежателя му.

Бях млада и здрава, стомахът ми беше пълен и заспах бързо. Спах дълбоко през цялата нощ и дори хъркането на Джордж в ухото ми не прекъсна сънищата ми.

 

 

Бети почука на вратата малко след седем часа на следващата сутрин.

Мис Крислок ме разтърси за рамото.

— Анди, скъпа, трябва да се събуждаш вече. Опасявам се, че ако не изведа веднага Джордж на разходка, ни очакват неприятни последствия.

— Бедният Джордж — заявих аз и се протегнах. — Той така и не си получи пържолата.

— Няма нужда от пържола. Така, излизаме двамата. Ти се изкъпи, Анди. Аз няма да се бавя много.

— Благодаря ти, Мили. И аз, и моят красив Джордж ще ти бъдем задължени.

В този момент бях готова да убия не само заради новия си съпруг, а и заради мис Крислок. Молех се и двамата да нямат големи врагове, защото в противен случай със сигурност щях да увисна на бесилото.

След леката закуска напуснахме страноприемницата. Беше сив, влажен ден. Джордж изръмжа. Целунах го по главата.

— Хайде, Джордж, сега поне небето е сиво заради времето, а не заради ужасно замърсения въздух, както е в Лондон. Затова недей да скимтиш.

Лорънс позволи Джордж да пътува с нас известно време. Кучето, което не беше глупаво животно, го лизна по ръката.

— Нямаш срам — обадих се аз.

Съпругът ми се усмихна.

 

 

Денят премина приятно. Прекарахме нощта в страноприемницата в Колингфорд.

— Остава само още един ден — рече Лорънс, когато ме остави пред вратата на спалнята ми същата вечер. — Ще пристигнем вкъщи навреме за вечерята.

Точно това бе казал и на непознатия предишната нощ.

— Утре — добави той, като ме изчака да се прозея, — ще ти разкажа за Хюго, единствения ми предшественик, чиято история съдържа някои интересни моменти. Той си е водил даже дневник, за да знаят следващите поколения за манията му по прокълнатите еретици. Приятни сънища, Анди.

И така, на следващия ден научих, че Хюго Линдхърст, тогава виконт Линдхърст, бил издигнат в граф на Девбридж от добрата кралица Бес през 1584 година.

— Значи дневникът му съществува все още? — възкликнах аз. — Не си се шегувал с мен?

— Части от него. Страниците, които са останали, се пазят под стъкло в старата зала. Ще ти ги покажа. Той построил имението Девбридж, като го завършил през 1590 година. След като станал граф, ентусиазмът му да коли големи групи католици намалял. Започнал да се задоволява само с някое и друго аутодафе от време на време, когато някой католик минел през земите му. Умрял на седемдесет и четиригодишна възраст в леглото, заобиколен от седемте си деца.

Замислих се.

— Този Хюго изглежда доста зъл, Лорънс, но не виждам нищо романтично в цялата история. Не можеш ли да предложиш нещо по-добро?

Графът потъна в размисъл.

— След Хюго няма графове, които да представляват интерес. Процъфтявали сме под управлението на Стюартите, тъй като сме били заклети роялисти. За нещастие това в крайна сметка ни струвало твърде много. Кромуел и неговите хора превзели имението, когато Джеймс Линдхърст, тогавашният граф Девбридж, угощавал богато цял полк от роялистките войски. По-голямата част от сградата била унищожена по време на битката; единствено старата зала останала непокътната.

— Джеймс Линдхърст ми се струва по-обещаващ. Какво е станало с него?

— Последвал краля и в крайна сметка се качил на ешафода. Принуден съм да призная, че твоите предци, които са успели да избегнат неприятностите с Кромуел, са били по-гъвкави от моите. Родът Девбридж има късмет, че Стюартите се връщат бързо. Оттогава досега процъфтяваме. Последните ми предци съумели да се харесат на техни немски височества и били възнаградени подобаващо. И така, скъпа моя, стигаме до днешния ден.

— Ами имението? Кога е било възстановено?

— Както казах, старата зала си е същата от времето на Тюдорите. Всеки Девбридж оттогава досега е добавял по нещо свое и сега имението представлява не особено привлекателна смесица от различни архитектурни стилове.

Засмях се.

— Същото се отнася и за Диърфийлд Хол. Видях го за първи път, когато бях на десет години. Няма да забравя как се губех поне по веднъж на ден в продължение на цели три месеца.

— Ще ти бъде нужно известно време, докато се научиш да се ориентираш и в Девбридж. Аз затворих северното крило, така че ще се тревожиш за по-малко тъмни, плесенясали коридори.

Винаги бях обичала Йокршир. Човек разбира, че се намира в някоя по-специална част на Англия, когато може да види и да подуши тресавищата, които се простират като че ли чак до небето. Земите на съпруга ми се намираха на не повече от двайсет мили югозападно от Йорк, един от най-любимите ми градове. Бяхме се разхождали с карета в продължение на почти половин час сред гъста дъбова гора. И, дори още по-хубаво, Девбридж Манър отстоеше на не повече от петнайсет мили от Диърфийлд Хол. Имах чувството, че се прибирам у дома. Само дето дядо нямаше да е там.

Когато взехме поредния завой на пътя, пред нас се изправи Девбридж Манър, който все още блестеше под последните лъчи на яркото слънце. Както бе казал съпругът ми, той представляваше богата смесица от архитектурни стилове, но всички те се съчетаваха красиво — от назъбената кула до прекрасните арки в античен стил.

Бях се влюбила в имението, още преди да спрем пред огромните входни врати. Те бяха отворени със замах от Мойсей. До последния си ден ще се кълна, че библейският Мойсей не може да е бил по-впечатляващ от иконома на Девбридж — Брантли беше с дълги бели коси, черен костюм и светещи пророчески огънчета в светлите си очи.

Той щракна с пръсти и като по магия се появиха двама лакеи с ливреи в тъмносиньо и бяло. Единият от тях отвори вратичката на каретата, а другият постави табуретка за стъпване.

— Брантли — провикна се Лорънс, — това, разбира се, е новата ти любовница.

Очаквах от устата на Брантли да се излее някой от Божиите закони, но когато заговори, съседните хълмове не се разтърсиха, нито пък някой от храстите пламна.

— Добре дошли у дома, милорд, миледи — произнесе той с мек като бренди глас. — Цялото семейство е вътре и ви очаква.

Влязох със съпруга си в древна зала, мрачна и миришеща леко на ароматизиран с лимонова есенция паркетин и гниещо дърво.

Брантли ни поведе вдясно към красива двойна врата от орехово дърво. Отвори я, разпери широко ръце и обяви:

— Граф и графиня Девбридж.

Гостната представляваше дълго тясно помещение с висок сводест таван, доминирано от тъмночервени пердета и тежки махагонови мебели. Подът бе разделени от три прекрасни персийски килима и тази негова част, която се показваше между тях, блестеше с приятен, тъмен цвят. Всичко сияеше на светлината на най-малко петдесет запалени свещи, разположени в големи орнаментирани свещници.

В стаята имаше трима души. Те погледнаха от Лорънс към мен и отново — към него.

Определено не изглеждаха особено щастливи.