Катрин Каултър
Контесата (1)

ПЪРВА ГЛАВА

Първия път, когато го срещнах, не знаех кой е той. А и, честно казано, не ме интересуваше… поне в началото. Бяха минали само три седмици от погребението на дядо ми. Братовчед ми Питър, отървал се по някакво чудо без драскотина в битката край Ватерло, нещо, което обаче не можеше да се каже за душата му, както ми бе писал сам той, не можеше да се прибере у дома от Париж; французите, които според него живеели в някаква постоянна еуфория, първо трябвало да приемат Людовик XVIII — своя законен, макар и доста видиотен крал.

В момента, за разлика от французите, аз не бях в състояние да чувствам почти нищо.

Докато не го видях.

Бях в парка и разхождах Джордж, моя териер, който според някои бил грозен като самия дявол. Почти не забелязвах хубаво облечените хора, които се разхождаха в карети, яхнали породистите си жребци или просто пеша, като мен. С Джордж вървяхме мълчаливо, той — по навик, тъй като от смъртта на дядо ми бяхме заобиколени почти непрестанно от пълна тишина. Кучето не издаде звук, когато вдигнах една клонка и я хвърлих на няколко метра от него, за да ми я донесе. Друг път тази дейност обикновено го караше да лае истерично и да подскача, докато стисне между зъбите си плячката. Сега беше мълчалив дори докато ловуваше. Хукна да се добере до клонката, но бе изпреварен.

Мъжът погледна Джордж, усмихна му се ослепително и я захвърли пръчката на десетина метра по-нататък. Остана на мястото си, поставил ръце на хълбоците, като наблюдаваше териера, който, все така безмълвно, се стрелна с такава бързина, че малките му крачка не можеха да се различат. Но вместо да донесе клончето на любимата си господарка, т.е. на мен, той се запъти обратно към непознатия, размахвайки опашка като метроном, и постави плячката си при ботушите му.

— Джордж — извиках аз, — ела тук. Знаеш, че си кралят на кучетата. По-копринен перчем от твоя не е създаван. Господ те наблюдава всеки ден и е много доволен. Ела тук. Не искам някой да те открадне.

— Той наистина е чудесно животно — провикна се мъжът; аз разпознавам веднага сарказма, когато е толкова очевиден. — Да, той действително е благословен с изумително присъствие, но, кълна се, според мен не може да се мисли, че някой ще го открадне за откуп. Е, някои хора, естествено глупаци, биха казали, че с тази козина в червено и цвят на горчица, могат да го откраднат, само за да заслепят враговете си.

— Козината му не е в червено и цвят на горчица. По-скоро — в бежово и прекрасно червеникавокафяво.

Приближих се до мястото, където стояха непознатият и моят териер. Според мен разцветките на Джордж бяха великолепни, особено бежовото, въпреки че някой сигурно би могъл злобно да го нарече „болезнено жълт“. Е, всъщност нямаше кой знае колко за гледане, тъй като Джордж не достигаше дори трийсет сантиметра височина и тежеше съвсем малко над шест килограма и половина. Погледнах го намръщено. Козината му, смесица от твърди и коприненомеки косми, имаше нужда от хубаво сресване. Не го бях четкала от почти една седмица. Прекалено дълбоко в себе си бях се съсредоточила. Почувствах вина, задето го бях занемарила така.

А малкият предател изглеждаше захласнат. Отпуснах се на колене пред него, погалих го по едрата глава, прибрах назад копринения му перчем и го погледнах право в големите интелигентни очи.

— Слушай, миниатюрен неблагодарнико. Аз съм тази, която те храни, която те разхожда, която търпи хъркането ти, когато вечер преядеш с агнешката яхния на готвачката. Сега си тръгвам и искам да ме последваш. Разбра ли ме, Джордж?

Той наклони глава на една страна, после се обърна към мъжа, който междувременно бе коленичил до мен; проклетите му очи бяха изпълнени с обожание. Човекът опита да свие обезоръжаващо рамене и рече:

— Не се разстройвайте. Просто животните ме обожават. Роден съм с тази дарба, особена сила, ако искате. Ако не внимавам, когато изляза да се поразходя по „Бонд стрийт“, всички глупави кученца изскачат от ръцете на носещите ги величествени дами и хукват след мен. Кучетата по „Пикадили“ ме преследват до едно. Опитвам се да не им обръщам внимание. Винаги ги връщам на собствениците им, но това не престава. Какво да правя?

„Хумор“ — помислих си аз, нещо, което липсваше в живота ми вече повече седмици, отколкото ми се щеше да си припомня. И не успях да му устоя. Усмихнах се. Той ми отвърна с красива белозъба усмивка, хвана ме за ръката и ми помогна да се изправя. Беше едър, много едър, и изключително висок. Но най-вече беше съвсем млад. Незабавно отстъпих крачка назад, след това — втора.

— Джордж — рекох аз, усещайки, че започвам да се чувствам все по-смутена, — време е да отидем да видим какво ни е приготвила за обяд мисис Дули. Както знаеш, всеки вторник тя приготвя нещо специално с бекон за теб. Да, бекон, толкова добре препържен и хрупкав, че можеш да го удариш няколко пъти в пода, преди да се натроши. Хайде, ела. И остави на мира джентълмена. Той може и да се държи мило с теб тук, където има публика, за да се покаже колко е талантлив, но определено не желае да захапеш полите на горната му дреха и да го последваш до вкъщи. Ела.

Обърнах се и тръгнах, като се молех териерът ми да не остане при непознатия, извил сладко симпатичната си глава на една страна и наострил уши, сякаш питаше: „Наистина ли мислиш, че ми е приготвила бекон за вечеря?“.

— Почакайте — извика мъжът и тръгна след мен, протегнал напред ръка. — Не знам коя сте.

Но аз не го изчаках. Не исках да знае името ми. Освен това, какво го интересуваше? Не виждаше ли, че съм в дълбок траур? Не знаеше ли, че един метър разстояние помежду ни вече беше прекалено малко? Дори ускорих крачка. Той беше едър и висок и беше прекалено млад и силен. Едва не извиках от облекчение, когато погледнах назад и видях, че Джордж ме следва, изплезил език, захапал клончето, а перчемът му се мяташе нагоре-надолу. Обърнах се само още веднъж, щом стигнах до ъгъла.

Мъжът го нямаше.

Е, какво бях очаквала? Че ще разпери чифт криле и ще полети след мен ли? Че ще ни грабне с Джордж и ще ни отнесе в някой изоставен стар замък? Не, той не беше чудовище, не се беше зарекъл да прави само злини, но беше мъж, прекалено млад и самоуверен. Беше способен на неща, за които дори не ми се мислеше. Но ме беше накарал да се разсмея. Представяте ли си?

Прибрахме се вкъщи — Джордж да яде не бекон, а агнешка яхния и да хърка цяла нощ, аз пък — да чета разбиваща душата поезия от Колридж и да се питам дали не я бе писал сред облаци опиум.

Забравих за непознатия.

 

 

Втория път, когато го видях, пак не разбрах кой е.

Бях все още в черно и този път даже носех черна воалетка, която скриваше лицето ми наполовина. Излязох от книжарницата на Хукам, а той стоеше отпред с отворен чадър, защото бе започнало да ръми. Усмивката на мургавото му лице бе насочена към мен.

Спрях внезапно. Искаше ми се да го попитам какво правеше тук с тази сияйна усмивка, но единственото, което излезе от устата ми, беше:

— Как може да си толкова загорял, когато слънцето изобщо не се е показвало поне от два дена?

Усмивката се стопи, но не изчезна напълно; тя се прикриваше в очакване да се превърне в смях. Бях сигурна в това.

— Е, този път поне ме погледнахте в лицето, нещо, което отказахте категорично да направите при първата ни среща в парка. В жилите ми тече отчасти испанска кръв, нещо, което баща ми ненавижда. Той обаче се влюбил в майка ми, Исабела Мария, и така съм се родил аз. Интересно какво би помислил за мен сега, ако беше жив, тъй като изобщо не приличам на чистокръвен англичанин; те всичките са бели и с розови бузи.

— А, това обяснява нещата — заявих аз, кимнах и добавих: — Приятен ден.

И отминах нататък. Не се изненадах особено, когато в този момент дъждът заваля истински; все пак живеехме в Англия. Това, което не усетих веднага, бе че той се намираше непосредствено зад мен и държеше чадъра над главата ми.

Е, този човек беше наистина безнадежден. Обърнах се отново към него:

— Благодаря ви, че ме пазите суха. Какво правите тук?

— Видях, че купувате книга вътре. Навън вали. Вие нямате чадър. Възнамерявам да ви пазя от безмилостните стихии, да ви изпратя дотам, докъдето мислите да ходите и по този начин да си спечеля вечната ви признателност.

— Моля? — възкликнах аз и вдигнах поглед към стоманеносивото небе. — Безмилостни стихии ли? Вие луд ли сте? Та нали сме в Англия.

Той отметна глава назад и се засмя. Смееше се на думите ми. Опитах да се намръщя. Той пристъпи още една крачка към мен, но това не ме притесни. Наоколо имаше поне десетина човека, които бързаха под дъжда или отваряха чадъри над главите си.

— Докъде мога да ви придружа, мис…?

Приготвих се да си тръгна отново. Той докосна леко с длан ръката ми. Спрях рязко; останах на място, без да мърдам, и чаках да видя какво ще направи.

— Добре тогава — промълви бавно той, като ме погледна; разбрах, че му се иска да вдигне воала от лицето ми и да ме погледне право в очите. Но, разбира се, не можеше да го направи. Вместо това каза: — Надявах се, че Джордж ще се окаже подходящ придружител и познат и ще гарантира за мен след срещата ни в парка. За жалост обаче не го стори тогава, а сега дори не е тук. След като не мога да разчитам на кучето, ще трябва да намеря познато човешко същество, което да ни представи както подобава един на друг. Вие очевидно спазвате строго обществения кодекс. Виждате ли да минава някой, когото познавате и на когото имате доверие? Той би могъл да спре, за да ни запознае както трябва.

Желанието да се засмея беше силно, дори прекалено. Дядо ми бе починал само преди един месец. Не, никакъв смях.

Взирах се в красиво завързаното шалче на врата му, после преместих поглед малко по-нагоре, към брадичката; трапчинката й издаваше упорит характер. Той продължаваше да ми се усмихва — с бели зъби и в добро настроение. Тъй като сега дъждът падаше на дребни, гъсти капки, не отстъпих назад. Нямах му капчица доверие, не и с тази очарователна усмивка, но пък нямах никакво желание да се измокря до кости.

— Какво искате?

— Искам да знам коя сте, така че да мога да се запозная с родителите, братята и сестрите ви, както и с останалите домашни любимци. Тогава ще ги уверя, че не съм някой безотговорен нехранимайко, който има намерение да отвлече насила красивата им сродница. Бих искал да ви заведа в сладкарницата на Гънтър, за да ви почерпя със сладолед. Бих искал да ви заведа да яздим. Бих искал да ви накарам да се смеете отново.

Но аз знаех, че това е невъзможно.

— Имам само един брат… по-точно братовчед, и той е в Париж. Би ви застрелял на място, ако види как ми досаждате.

Усмивката на непознатия изчезна.

— Искате да кажете, че ви досаждам, като ви пазя да не се измокрите от главата до прекрасните пантофки ли?

— Е, не точно.

— Това вече е нещо. Както виждам сте в траур, дълбок траур. В такъв случай означава ли, че всеки, когото срещнете, трябва да има вид на страдалец, да въздиша и да бъде готов всеки момент да ви подаде носна кърпичка?

Той целият беше мускули, също като Питър. Разбрах го, макар да беше облечен елегантно в дрехи за езда, което, разбира се, означаваше тесни кожени бричове, бяла риза с жабо, жакет, който можеше да се облече само със солидна помощ и силно излъскани черни ботуши, които стигаха до коленете му. „Чудесна фигура за мъж“ — би казал дядо ми.

— Не ви искам носната кърпичка. Колкото до страдалческия вид, просто не ви виждам в тази роля; вие не преставате да се смеете.

— Благодаря.

— Не съм го мислила като комплимент, получи се така, случайно.

— Знам.

— Аз си върша работата, нито хлипам, нито моля за симпатия, нито устните ми треперят, а вие просто се появявате като…

— Моля ви, не ми създавайте лошо име.

— Вие просто се появявате като лудия чичо Албърт, когото държим заключен на тавана на третия етаж; той обаче периодически подкупва прислужничката и бяга.

Мъжът се засмя. Имаше чудесен смях, богат, и плътен, и неудържим. Много отдавна не бях чувала такъв смях, честно казано. От първата ни среща в парка. Дали несъзнателно не съм изглеждала смешна? Във всеки случай, дори да беше така, не беше нарочно. В живота ми не бе останал особено много хумор. Когато хвърлих първите буци пръст върху гроба на дядо, аз реших, че двайсет и една години усмивки и смях бяха достатъчно голям подарък за всяко човешко същество. Предостатъчно. Дядо беше неделима част от живота ми, откакто бях навършила десет години; тогава майка ми бе умряла, баща ми бе напуснал страната, а Питър бе заминал в Итън. А дядо обичаше да се смее. За огромно мое смущение от очите ми бликнаха сълзи и потекоха надолу по лицето.

Издърпах черната воалетка и избърсах очи с опакото на дланта си. Сълзите продължаваха да капят. Беше наистина унизително.

— Съжалявам — промълви непознатият. — Съжалявам. Кого сте изгубили?

— Дядо си.

— Аз изгубих моя преди пет години. Беше ми трудно. Но, ако искам да бъда честен, трябва да призная, че най-много от всички ми липсва баба ми. Тя ме обичаше повече от залезите в Ирландия, както казваше. Беше от Голуей, и там според нея били най-красивите залези на Земята. Но по-късно обикнала дядо ми толкова много, че си взела доброволно довиждане с тях и го последвала в Англия. Никога не съм я чувал да говори за залезите в Йоркшир.

За момент ми се стори, че ще се разплаче. Не желаех да бъде мил, може би дори да има представа какво чувствам. Исках да бъде мъж и да се държи като такъв. Тогава щях да знам какво представлява, без да си правя труда да узнавам името му. Сълзите ми пресъхнаха.

Непознатият ми предложи лявата си ръка, тъй като с дясната продължаваше да пази и двама ни с чадъра. Валеше изключително силно и ми се струваше, че сме изолирани в малък сив свят, абсолютно сами. Това не ми харесваше, но чадърът вършеше добра работа. Бях съвсем суха.

— Не — заявих аз, като погледнах към ръката му, която нямаше дори ръкавица. Подобно на лицето му, тя също беше мургава. Нямаше да се докосна до тази ръка. Беше голяма, със силни пръсти. — Не — повторих аз. — Не искам да се запознавам с вас. Живея с компаньонката си, мис Крислок, и не приемаме посетители, защото сме в траур.

— Колко възнамерявате да продължава това почерняне на живота?

— Почерняне на живота ли? Нищо такова не правя. Обичах дядо си. Той ми липсва. Траурът е израз на уважението ми към паметта му. Освен това, честно казано, съм му ядосана, задето умря и ме остави тук сама, да продължавам без него. Вече нямам никого до себе си. Той беше стар, но не и болен. Всичко беше наред, докато не отиде на езда. Конят му се подхлъзнал в калта, дядо паднал, ударил си главата в един дъб и изгубил съзнание. Така и не дойде на себе си. Аз го пазих от лекаря, който искаше да му пуска кръв всеки ден. Молех се на дядо, обещавах му да го оставя да изяжда, ако иска, целия ябълков сладкиш на готвачката, заклевах го да не ме оставя, да отвори очи и да ми се усмихне… дори да ме изругае, нещо, което му доставяше не по-малко удоволствие от смеха, но той не го направи. Просто все още не ми се иска да ми напомнят, че животът си продължава, макар да изгубих най-важната за мен личност заради някакъв идиотски инцидент. А и на никой друг не му пука.

— Как може да му пука, когато не е в състояние да разбере дори името ви?

— Приятен ден, сър.

Този път той не ме последва. Само след секунди бях мокра до кости. Воалът залепна за лицето ми като втора кожа и ми причиняваше силен сърбеж. Почерняне на живота! Какви смехотворни слова.

И жестоки. Изрече ги, защото отказах да кажа коя съм. Мъжете бяха неприятни. Те мислят само за себе си; за тях няма по важно от нещата, които искат.

Дядо ми беше починал. Аз скърбях за него. И кой не би го направил за дядо като него? Не си почернях живота.

 

 

Третия път, когато го видях, все още нямах представа кой е той. Разговаряше с един приятел на дядо ми, Тиодор, лорд Анстън. Лордът все още криеше плешивата си глава под гъста къдрава гарвановочерна перука, ходеше навсякъде със стигащи до коленете бричове… не само в „Олмак“ в сряда вечерта. Той яздеше с хрътките си в Хайд парк, но не преследваше лисици, а красиви дами и техните прислужници. Веднъж дядо ми беше казал, като се подсмиваше под мустак, че Тео носил черни сатенени бричове до коленете на един боксов мач. Тази гледка изненадала толкова единия от боксьорите, че той отпуснал за момент ръце и се зазяпал в него. Съперникът му се възползвал от това и го нокаутирал.

Лорд Анстън се ухили до уши, за да покаже изумително хубавите си зъби, потупа младежа по рамото и чукна по калдъръма с бастуна си с дръжка във формата на лъвска глава. Беше с обувки от черен сатен с големи сребърни катарами. Според мен се движеше наистина грациозно за човек, който вече беше с единия крак в гроба.

Ако бях отминала по-бързо, непознатият нямаше да ме види, но аз се бях загледала в обувките на лорд Анстън и опитвах да си представя как ли щяха да изглеждат на моите крака. После се вторачих като хипнотизирана в отстоящата на не повече от метър локва, тъй като разбрах, че лордът щеше да стъпи в нея; затова не отминах навреме. Само след две секунди непознатият бе до мен и насочи към лицето ми ослепителната си белозъба усмивка, като възкликна:

— Какво? Джордж пак ли го няма? Бедничкият, ще надебелее от застоял живот.

— Точно сега Джордж е болен от малария. Вече се подобрява, но все още е прекалено рано да го извеждам сред природните стихии.

Беше чудесен слънчев ден и нямаше природни стихии, за които заслужаваше да се говори в този контекст, но събеседникът ми кимна. И додаде мъдро:

— Маларията е винаги коварна. Аз не бих извеждал Джордж дотогава, докато не бъде в състояние да си държи опашката права и едновременно да лиже ръката ми.

Пак ме накара да се усмихна, дяволите да го вземат. Представих си ясно как Джордж размахва диво тънката си опашчица на закуска, когато мисис Дули го храни от ръката си със сьомга.

— Сега най-после ви хванах — рече той и аз отстъпих крачка назад, преди да си дам сметка, че не беше необходимо да го правя. Непознатият завъртя въпросително глава на една страна. Аз обаче не възнамерявах да му обяснявам, че нямам доверие нито на него, нито на който и да било мъж. — Не се страхувайте — рече най-сетне той, леко смръщил лице, все така наклонил объркано глава на една страна. — Исках да кажа, че когато един мъж успее да разсмее една жена, тя е негова. — Заклатих глава и той добави, този път като се усмихна отново: — Това бе шега, но не съвсем. Лорд Анстън ми каза коя сте. Помолих го да не ви плаши, като ви извика. А той рече: „О, какви ги говориш, Джон? Да уплаша една Джеймсън? Ха! В цялото й мелодично телце няма капчица страх. Тя пее, знаеш ли, което прави гърлото й мелодично. Може би мелодичността се отнася за нея цялата, но не знам нищо повече за тялото й. Може би е сладко, кой знае?“. Да, това точно бяха думите на лорд Анстън. Той добави също, че ви познава от времето, когато сте повръщали мляко на яката на ризата му.

— Възможно е — отвърнах аз. — Но не си спомням да съм го правила. Лорд Анстън е отдавнашен приятел на дядо ми. И свиря на пиано много по-добре, отколкото пея. Пръстите ми са мелодични, не гърлото.

— Той ми каза коя сте. Трябва да призная, че това ме изненада. Колко малък е понякога светът. Вие сте братовчедката на Питър Уилтън. С него се познаваме от момчета, от времето, когато бяхме заедно в Итън. Вие сте Андрея. Питър ми е говорил безброй пъти за вас.

— Не — заявих аз. — Аз не съм Андрея. Направили сте огромна, но и напълно разбираема грешка. Всички грешим. Няма защо да се отдаваме на мисли върху грешките си. До утре ще сте забравили за това. Довиждане. Пожелавам ви приятен ден.

Погледнах назад, когато стигнах до ъгъла. Той стоеше там и ме наблюдаваше, а главата му бе все така наклонена въпросително на една страна. Вдигна длан, за да ми махне, после бавно свали ръка и се обърна.

Виждах го за трети път и все още не знаех кой е. Научих само първото му име — Джон. Едно напълно обикновено и широко разпространено име, но знаех, че той самият не е такъв.

Нямаше нищо лошо в това да знам първото му име. Никога нямаше да науча нищо повече за него. Бях абсолютно убедена, че е опасно.

Всеки мъж, който носеше смеха като любима риза, беше опасен.