Катрин Каултър
Контесата (15)

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Седнах на ръба на ръба на един от деликатните столове. Слава Богу Джордж бе доволен да стои в скута ми. Докато чаках, галех ушите му, без да казвам нищо, само се взирах в студената камина.

Лорънс и Амилия влязоха в стаята.

— Анди — промълви съпругът ми и се приближи. Коленичи до мен и взе дланта ми в ръката си. — Намираш се в нова къща. Толкова неща се случиха днес, все страховити и неочаквани, които биха изпълнили с кошмари дори най-флегматичния човек. Боже мой, та ти даже падна и си удари главата. Кой знае какво би могъл да създаде в мрака този удар?

Усмихнах му се. Всичко, което казваше, беше вярно.

— Не съм измислила нищо. Нито съм го сънувала. Стана точно така, както ти казах.

— Анди, нищо подобно не се е случвало досега в Девбридж Манър — обади се Амилия. — Нали, чичо Лорънс?

Той поклати глава.

— Чували сме, разбира се, истории за духове, появяващи се в тази стая, за странни шумове и сенки, които не би трябвало да бъдат тук, но никой от нас не е виждал нищо необичайно. Били са винаги само слухове, нищо повече.

— Не — заяви бавно Томас. — Това не е съвсем вярно. Помня, че веднъж бях в тази стая, малко след смъртта на Каролайн, и четях пред камината. Трябва да съм заспал. Нещо докосна бузата ми, топло и едновременно — като парче лед. Когато отворих очи, я видях, но само за миг, и после си отиде, или по-скоро — се разтопи във въздуха.

Изгледах го съсредоточено; не ми се искаше да му вярвам. Приличаше по-скоро на творение на развинтено момчешко въображение. А какво представлявах в такъв случай пък аз самата? Бях момиче с голямо въображение.

Но не бях сънувала случилото се, не бях.

Вдигнах поглед, когато Джон влезе в стаята. Джордж надигна глава и изскимтя. Започнах да го галя отново, със съвсем бавни движения на дланта.

— Ножът ми е на мястото си, а шкафът е заключен. — Втренчих се неразбиращо насреща му. — Аз колекционирам ножове — обърна се към мен той. — Един от най-ценните сред тях е мавърски церемониален нож, на повече от триста години. Има остро закривено острие, а към дръжката му е прикрепен красив червен копринен пискюл. И, най-важното, острието е златно, а не сребърно. Той си стои на мястото, под стъклен похлупак и зад заключена врата.

— Искам да го видя — възкликнах аз; станаха веднага и тръгнах към вратата преди графът да поиска да разбере дали не съм луда като втората му съпруга.

Джон нямаше друг избор, освен да ме придружи, тъй като нямах представа къде държи колекцията си от ножове. Тя се оказа в стаята му, разбира се.

Младият мъж запали още свещи. Всички вървяхме зад него, дори Амилия, която се прозяваше и твърдеше, че това е прекалено за ума ми, че подобен странен сън би могъл да споходи всеки един от нас, като се има предвид случилото се през деня, който на всичкото отгоре бе първият ми ден в Девбридж Манър.

Аз не отговорих, само следвах Джон. Едва не се задавих, когато видях поставения върху възглавничка от аленочервено кадифе нож. Отстъпих крачка назад.

— Точно това е ножът, който държеше старицата — промълвих аз. — Сега си спомних и пискюла. Той се мяташе, когато тя вдигнеше ножа. И двата големи рубина, по един в двата края на дръжката. Помня ярките червени петна. — Обърнах се и изгледах събеседниците си. — Как е възможно ножът да е бил върнат толкова бързо тук?

— Не е възможно — отвърна Лорънс. — Трябва да си го видяла по-рано, когато дойде тук, и той се е превърнал в ножа от твоя кошмар.

— Не, не съм го видяла.

— Анди — рече Амилия и се приближи да ме погали по рамото. — Не мисли повече за това. То е свършило. Ти си добре. Джордж е добре. Днес преживя труден ден. До утре сутринта ще забравиш всичко.

В този момент за първи път аз също се усъмних, че съм видяла в действителност старицата; може би наистина бе резултат от удара на главата или ужасната студена заплаха, която бях почувствала в Черната стая. И подсилени от затръшването на вратата в лицето ми и викащата ме Амилия, хваната като в капан в празното помещение.

Вече не знаех какво да мисля. Заля ме огромна вълна от изтощение. Нямаше какво повече да кажа. Обърнах гръб и на четиримата и тръгнах бавно към Синята стая. Джордж ме последва веднага.

— Днес беше едва първият й ден тук — чух гласа на Томас. — Страх ми е да си помисля какво ще стане на втория.

Аз се страхувах повече и от него от тази перспектива.

Затворих вратата на стаята си и, след кратък размисъл, завъртях ключа в ключалката. Ако старицата се появеше отново, щеше да има само две обяснения — тя бе или последствие от силния удар по главата, който бях преживяла сутринта, или привидение. Нито едната, нито другата перспектива не обещаваше нищо добро.

За огромна изненада заспах почти веднага. Кой знае как обаче Джордж успя да ме изпревари. Затворих очи, унесена от звуците на хъркането му.

 

 

Първата ми мисъл на другата сутрин беше: „Не, нищо не съм си въобразила.“ Щях да претърся цялата къща, дори да трябваше да го сторя съвсем сама. Щях да открия коя беше ужасната старица, която ме беше изплашила до обезумяване.

Когато видях как ме гледаха всички по време на закуска, реших да сменя тактиката. Усмихнах им се до уши и заявих:

— Всички бяхте много мили. Божичко, дори се държахте безкрайно добре с мен посред нощ, когато очевидно изпуснах юздите на въображението си и то ми погоди номер със създаването на онзи страховит образ. Извинявам се на всички ви. Случилото се е забравено. Благодаря, че бяхте толкова мили. Бих искала да закуся бъркани яйца.

Взех си чинията и се приближих до шкафа. Сложих за Джордж три парчета препечен до хрупкаво бекон и една малка херинга. Не се изненадах изобщо, че разговорът не вървеше. Въпреки всичко, продължавах да излъчвам добро настроение и да не обсъждам нищо по-сериозно от необичайно хубавото за ноември време. Не след дълго всички си отдъхнаха с облекчение, образно казано, и започнаха да се държат по нормалния си начин.

Към десет часа облякох дрехите за езда и тръгнах към конюшнята, последвана от Джордж. Беше облачно и сравнително студено; от хубавото време бе останал само спомен. Но Брантли ме увери, че няма да завали преди три часа.

Повярвах му безусловно, защото бях убедена, че е Мойсей.

Ръкър оседла Малката Бес и ми помогна да я възседна. Потупах я по лъскавата шия.

— Прекрасна си, знаеш ли го? — Териерът се съдираше от лаене, затова помолих Ръкър да ми го подаде. — Ще потича по-късно. Засега може да поязди.

Хвърлих изпълнен с копнеж поглед към Темпест и тупнах леко с токове хълбоците на кобилата. Викнах през рамо на коняря, който стоеше на мястото си, за да ме изпроводи с поглед:

— Ако някой пита къде съм, кажи му, че съм отишла в селото, за да се запозная с нашите търговци.

Но не отидох в селото. Тримата се запътихме към тесния поток, който течеше из имението Девбридж от изток на запад. Оставих кобилата да пасе на воля каквато трева пожелае. Заведох териера до брега на потока и седнах под една широка върба. Джордж се настани до мен.

— Джордж — рекох аз. — Възможно е онази страховита жена да е плод на въображението ми. Не мисля така, но все пак трябва да огледаме всички възможности.

Кучето се обърна и ме погледна. Наклони глава на една страна.

— От друга страна, не е възможно и твоето въображение да е родило образа й. Видях те как я гледаше и лаеше до скъсване. Беше уплашен не по-малко от мен, но въпреки това беше готов да се хвърлиш към гърлото й, нали, смелото ми момче?

Той изскимтя тихичко.

Започнах да го галя по главата; той се взираше някъде над потока и потреперваше леко, тъй като обичаше да го галя и да го почесвам тук-там, по места, които му беше трудно да достигне.

— Не смяташ ли, че е невъзможно злият дух да върне така внимателно ножа в колекцията на Джон, която по една случайност се намира в стаята му?

Териерът изскимтя отново, вероятно защото чу името на Джон.

— Но знаеш ли, Джордж, ние говорим за две съвсем различни неща, които стават тук. В онази проклета Черна стая имаше нещо ужасно, което не мога да си обясня и това ме плаши страшно много. Но онази старица… тя имаше доста човешки вид. Дори аз да съм се побъркала и да съм я сънувала, ти не може да си сторил същото. Не, тя е реална, тя съществува, тя е тук. Да не забравяме и случилото се с Амилия в онази стая. Двамата с теб ще надникнем там, като се върнем в къщата, макар изобщо да не ми се ходи. Някой или се опита да ме убие, или да ме уплаши толкова, че да ме накара да си тръгна. Трябвало да платя за всичко това. Какво означават тези думи? И кой и защо го казва, Джордж?

Кучето все така не отговаряше.

Вдигнах го и го притиснах силно към гърдите си. То ми го позволи в продължение на няколко секунди, след което се измъкна и хукна да гони току-що появилия се от гъсталака фазан.

След време извиках Джордж и яхнах отново Малката Бес. Не отидох в малкото селце Девбридж Аштън. Струваше ми се глупаво да ходя там, когато някой се бе вмъкнал в стаята ми с мавърска кама в ръка. Върнах се в Девбридж Манър. Вече знаех какво да правя.

Застанах в средата на празната стая, където предишния ден бе влязла Амилия. Имаше два дълги, тесни прозореца, без пердета, които да омекотят оставяното от тях впечатление; гледаха към пространството пред къщата. Вдясно се виждаха конюшните, вляво — гората.

Дървеният под беше добре излъскан. Помещението бе съвсем празно. Обиколих всички съседни стаи. Бяха или спални, или дневни, и едните, и другите очарователно мебелирани.

Само малкото помещение, в което бе влязла Амилия, бе абсолютно голо. Не усетих нищо, докато стоях в него, абсолютно нищо. Но предишния ден тук бе имало нещо, нещо, което бе затръшнало вратата в лицето ми. Но то не беше съвсем солидната и реална старица, която снощи бе вдигнала насреща ми церемониалния мавърски нож.

Бях довела Джордж. Той душеше наоколо, но очевидно не усещаше нищо повече от мен. Космите на тила ни не щръкнаха от ужас.

Върнахме се в Синята стая. Веднага заключих вратата. Някога тук е била стаята на Каролайн. Тя се бе покатерила по един от широките прозорци и по перваза се бе добрала до съседното помещение. След което се бе изкачила на северната кула и се бе хвърлила оттам.

Нима беше невъзможно снощната старица също да се бе покатерила по прозореца и да бе вървяла по перваза, докато стигне до друга стая?

Томас беше разказал за жената, която бе зърнал тук за момент, когато бил малък. Възможно ли бе да е бил духът на Каролайн? Защо ли е искал да се върне тук, точно в тази стая? Заради Каролайн ли прислугата смяташе, че помещението се обитава от духове? Или тя беше в другата, малка и празна, стая?

Потърсих мисис Редбрест; тя бе икономка на семейство Линдхърст в продължение на повече години, отколкото аз бях на тази земя. Открих я в очарователния й апартамент в източното крило. Дори да бе изненадана или смутена от неочакваното ми посещение, тя не го показа. Покани ме в прелестната дневна, чиито мебели бяха очевидно отпреди два века. В камината пукаше не особено буен огън. Всички пердета бяха спуснати, за да изолират стаята от засилващия се студ. По всичко личеше, че щеше да завали всеки момент, но когато споделих наблюденията си с мисис Редбрест, тя поклати глава, усмихна се и рече:

— Не, Брантли каза, че няма да завали преди три часа следобед.

Предложи ми чаша чай и аз приех.

Направих й комплимент за ароматния индийски чай и заявих с цялата си сериозност, че разчитам на нейната помощ да ме разведе из Девбридж Манър, който беше наистина огромен. Когато се налагаше, можех да лъжа по-изкусно от хлевоустите виги, както бе твърдял неведнъж дядо ми. В действителност, след навършването на петнайсетата си година, бях започнала да ръководя различните къщи на дядо, включително Диърфийлд Хол, който бе по-голям от Девбридж Манър поне с десетина спални и една бална зала с размери колкото разстоянието между две лондонски пресечки. През първите години бях объркала доста неща, но след осемнайсетия си рожден ден вече бях в състояние да обсъждам с лекота с иконома и ковача поправката на някоя стара вана с медни дръжки и същевременно да решавам с готвачката какво ще сервираме на гостите.

Разпитах мисис Редбрест за семейството й; тя ми каза, че произхожда от клона на Хилдън Дейл от рода Редбрест, и семейството й живее в Йоркшир още от времето, когато викингите дошли от морето, за да изнасилват, грабят и в крайна сметка се установят тук. Да, според нея, в резултат на тези изнасилвания и грабежи, във вените на нейните деди течала малко и от тяхната кръв.

Напредвах съвсем бавно с намерението в крайна сметка да насоча разговора към това, което ме интересува. Когато й подадох чашата си, за да я напълни отново, попитах:

— Случвало ли ви се е да усетите нещо неприятно в Синята стая, мисис Редбрест? Почувствали ли сте нещо по-различно в нея?

Тя изтърва чашата си от изненада. Бърза като змия, аз успях да я хвана във въздуха преди да се бе разбила в лъскавия дъбов под. Слава Богу, че беше празна. Поставих я на масата и заявих спокойно:

— Разкажете ми, мисис Редбрест. Сега аз съм господарката тук, не лейди Каролайн или нейният дух. Кажете ми какво сте видели, чули или усетили в тази стая или в което и да било друго помещение, нещо подобно на случилото се вчера с мисис Томас, когато бе намерена заспала на пода.

Икономката бе много едра жена, на път да прехвърли средната възраст, но все още — красива. Черните й коси бяха прошарени с бели нишки, но бяха гъсти и добре оформени. Това, което задържаше вниманието ми обаче, беше лицето й, очите. Те бяха тъмни като косите и, в този момент — уплашени.

Тя направи последното, което бях очаквала — закърши ръце. Очевидно бях нагазила в много дълбоки води.

Усмихнах й се.

— Мисис Редбрест, аз съм нова тук. Съпругът ми ме запозна с нещо като история на семейството, но то не е достатъчно. Моля ви, помогнете ми да разбера.

— Миледи — започна бавно тя, — случилото се вчера бе шок за всички нас.

— И още по-голям за мисис Томас.

— О, да, бедната. Но тя бе заспала, бе легнала да подремне посред бял ден, а вратата не беше заключена.

— Убедена съм, че не е била, когато господата от къщата са отишли да видят какво става. Но не това е важното, нали? Сега аз съм графиня Девбридж, мисис Редбрест. Няма връщане назад. Този дом сега е и мой. Несъмнено и вие сте чули за случилото се снощи с мен.

О, да, явно беше чула, и само можех да си представям всички приказки, които бе породила историята сред прислугата. Напълно бе възможно вече да се питаха дали графът не се бе оженил за друга Каролайн. Е, бях променила тактиката си със семейството. Но нямаше да я сменям със слугите. Те знаеха всичко и обичаха да приказват. Бяха част от семейството и всичко, което ставаше, ги засягаше. Те бяха моя шанс да науча какво става. Божичко, какво притеснение виждах в тъмните й очи? Или може би беше страх?

„Не се отказвай“ — помислих си аз. Приведох се към икономката и хванах между дланите си едната й едра ръка. Погледнах я право в очите.

— В Черната стая се усеща някакво злокобно присъствие. В малката празна стая, в която влезе мисис Томас, има нещо съвсем различно. Нямам представа обаче коя беше старицата, която влезе снощи в Синята стая. Помогнете ми, мисис Редбрест. Не искам да умра или да си изгубя разсъдъка в тази къща, както е станало с лейди Каролайн.

Моята събеседница издърпа дланта си от ръцете ми и се изправи с учудващо пъргаво за размерите си. Приближи се до прозорците и дръпна рязко тъмносините пердета, сякаш им беше ядосана. После бавно се обърна към мен.

— Лейди Каролайн носеше лудостта със себе си, в себе си. Вие сте напълно нормална, миледи. И сега, след като признахте пред семейството, че случилото се снощи е само един кошмар, никой няма да помисли другояче.

„Съвсем вярно“ — помислих си аз. Усмихнах й се.

— Така е. Разкажете ми за лейди Каролайн.

— След като нещастната се самоуби, започнаха да се разказват истории, винаги шепнешком, за това, че се връщала в Синята стая. Не исках да им вярвам. На кой му се живее в къща, в която се разхождат призраци?

— На мен определено — не — отвърнах аз и замълчах отново в очакване.

— Най-сетне отидох лично в тази стая и спах на широкото легло, но, кълна ви се, нищо не се случи. Спах много добре, по-добре от обикновено. А когато се събудих, бях спокойна, може би даже необичайно спокойна.

— Може би така спокойна, сякаш някой е бдял над вас през цялата нощ, някой, който ви е харесвал и не е желаел да ви изплаши или да ви стори нищо лошо?

Тя кимна бавно.

— Да, точно така се чувствах. Чувала съм толкова истории и може би вярвам на някои от тях, но никога не бих се признала пред негово височество. Ако бедната жена се връща понякога в тази стая, то е, защото прекара в нея повечето си време тук и тя й е позната.

— Каролайн прекарваше ли много време в другата малка стая, която сега е съвсем празна?

— Да — отговори мисис Редбрест. — Там беше личната й музикална стая, където свиреше на арфата си. Свиреше много хубаво и красивите звуци излизаха навън през прозорците. Всички се усмихваха и вдигаха погледи нагоре, когато я чуеха да свири. След смъртта й някои са чували звуците на арфата.

— Защо е празна тази стая?

— Негово височество накара да изнесем всички мебели. Мисля, че прекрасната арфа на лейди Каролайн сега се намира на някой от таваните. Никой не ходи там вече.

— Защото вратата е заключена ли?

— Да, точно така. Отключвам я веднъж седмично, за да може някоя от камериерките да избърше праха в нея. Това е всичко, миледи, кълна ви се. Колкото до случилото се снощи, нямам представа, наистина нямам представа. Духовете съществуват, има ги във всяка голяма къща, но е съвсем друго, когато някой от тях те заплаши. Не би се понравило на никого.

— Тогава случилото се ще остане просто лош сън, мисис Редбрест, тъй като другите варианти са неприемливи. — Изправих се. — Искам да ви благодаря. Благодарение на вас ми олекна. Скоро ще забравя за ужасната старица, която снощи се нахвърли отгоре ми с ножа на мистър Джон в ръка. Сигурно е най-разумното, което мога да направя.

— Но помислете за всичко, което ви се случи снощи, миледи — толкова страховити неща. От друга страна се намирате в нов за вас дом. Напълно нормално е нещо такова да ви се стори съвсем реално, че почти да ви погълне в себе си.

— Да — промълвих аз и тръгнах към вратата на стаята й. Там се обърнах. — Надявам се да не сънувам повече нищо от този род.

Оставих я със стиснати пред широката гръд длани. Най-вероятно по време на вечерята щеше да каже на прислугата, че никой не знаеше какво се е случило с новата графиня Девбридж предишната нощ. Ах, кой ли можеше да знае? Сън, умопомрачение, може би видение? Слугите щяха да говорят и да правят предположения; може би някой от тях щеше да научи нещо и аз щях да го чуя.

Никога досега не се бях чувствала толкова самотна.