Катрин Каултър
Контесата (17)

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

С мрака се бореха запалените свещи в три свещника. В камината пращеше буен огън. Стаята беше топла. Стоях права и притисках Джордж прекалено силно към гърдите си, с усещането, че кръвта ми се е смръзнала във вените. Огледах притъмнелите ъгли, които не виждах добре; знаех, че там можеха да се крият разни неща.

Териерът изпръхтя и се дръпна с явното желание да слезе. Очевидно не беше забелязал нищо нередно. Аз обаче не помръдвах; сега вече бях насочила вниманието си към прозорците. Белинда беше спуснала пердетата. Бях й казала да не го прави. Беше забравила, или може би опитваше да ме отучи от този доста нездравословен навик.

Заключих вратата, после завъртях дръжката в едната и в другата посока, за да проверя дали няма да се отвори. Да, беше добре заключена. Приближих се до прозорците и дръпнах рязко пердетата. Отворих единия прозорец. Посрещна ме студен, сух въздух. Поех го дълбоко в дробовете си.

Тук нямаше нищо и никого. Напълно възможно бе, ако наистина бях заключила вратата на стаята си, ужасната особа да се бе промъкнала през отворения прозорец. Затворих ги и ги заключих всичките. Сведох поглед към празните дупки на прозоречните рамки и се запитах дали Каролайн не се намираше все още тук, дали насилствената й смърт не я задържаше на това място. Бедното, бедното момиче. Не можех да си представя такава болест, но знаех, че съществува. Един от най-старите приятели на дядо бе забравил дори имената на собствената си съпруга и деца. В деня, в който престана да познава дядо, видях дядо да плаче. Каза, че приятелят му щял да умре сам, съвсем сам, тъй като до него нямало да има познат или любим човек.

Съблякох си дрехите и навлякох нощницата. Завързах светлосините атлазени ленти на красиви панделки. Мисля, че на това ме бе научила майка ми. Преди толкова време. Вече не можех да си представям лицето й. Вдигнах Джордж и двамата заедно се пъхнахме под планината от топли завивки. Не се събудих нито веднъж.

На следващата сутрин яздих с Малката Бес до Девбридж Аштън. Малкото селце бе струпано около централния площад, на който се издигаше стара църква, голямото гробище, чийто най-стар надгробен камък датираше от 1311 година, и виещия се поток. Взрях се внимателно във вече белите патици, които плуваха в него към групичките хилави дъбови и липови дървета. Сред каменните къщи се открояваше много старата страноприемница, наречена „Ръцете на кралицата“. Имаше приют за бедни, ковач, ударите от чийто чук отекваха надалеч в утринния въздух, и половин дузина други работилници, където се обработваше всичко, от тютюн, до кожа и варели. Доста от селяните бяха навън и срещнах трийсетина от тях. Всички се държаха приятелски и аз оцених по достойнство този факт. Девбридж Манър от доста време бе без господарка. Започнах да запаметявам имената, защото знаех, че щеше да ми бъде от полза. Изхарчих също така пари във всяко едно от дюкянчетата, които посетих. Последната ми спирка бе оръжейницата, която се намираше в малко партерно помещение. Собственикът мистър Форестър бе изключително дребен и вечно усмихнат човек, с покрито от лунички лице и плешива глава; стори ми се връстник на Лорънс. Внуците му си играеха в един ъгъл. Край пушките. Това ме изненада, но него изглежда не го смущаваше изобщо. Той знаеше коя съм и ме поздрави многословно с добре дошла в Девбридж Аштън. Аз идвах от Голямата къща, бях новата господарка и знаех, че всяка моя дума, всеки поглед, който би могъл да изразява някакво мнение, щеше да бъде запомнен и по-късно споделен с всички останали жители на селото. Ако дядо можеше да ме види, той несъмнено щеше да ме потупа по бузата и да каже, че се държа точно така както трябва. Отнасях се към хората с уважение и някои от тях може би наистина го заслужаваха. Всички щяха да решат, че съм симпатична, благоприлична дама, стига само да не забележеха злия ми поглед. Тук дядо щеше да се засмее.

— Аштън е името на малкия виещ се поток, който някога, когато Кромуел е ходел още по Земята, е бил много по-голям — обясни мистър Форестър. За жалост по времето на дядо ми дори малките бързеи изчезнали.

— Жалко — отвърнах аз. — Много обичам бързеите.

После не се сдържах и попитах:

— Какво стана с момчето, което боядисало патиците в розово, мистър Форестър?

Трябва да кажа, че въпросът ми го свари неподготвен, след миг той се усмихна до уши. Така забелязах, че му липсваха някои от най-крайните кътници.

— Получи дванайсет удара от бастуна на самия викарий и бе принуден да изчисти боята от бедните птици. Те го изпохапаха здраво, и то не веднъж.

Оставих го да се посмее и поразсее от историята с патиците и едва тогава му казах, че желая да ми намери възможно най-малкия пистолет. Обясних му, че ми трябва за коледен подарък за братовчед ми, който пътува много и има нужда от нещо съвсем малко, за да може да го носи навсякъде със себе си. Мистър Форестър ме увери, че трябва да е някой от най-малките модели, които могат да се поставят дори в дамска чантичка. Никоя дама обаче не би докоснала такова нещо. За съжаление в момента нямал подобно нещо в дюкяна си. Но лицето му светна, когато поръчах най-скъпия от така описания модел пистолети. Увери ме, че ще го имам преди да е минала една седмица. Платих му и получих три много дълбоки поклона от мистър Форестър и малки непохватни реверанси от четирите му внучета. Всички се бяха наредили в една линия, за да ме изпроводят.

Минах през месарницата, поръчах специално препоръчаното от касапина свинско, купих няколко глинени съда от грънчаря и най-сетне се отбих при местната шивачка, на която веднага поръчах три долни ризи от най-финия лен, с който разполагаше. Последната ми спирка беше в древната каменна църква на площадчето. Запознах се със свещеника, мистър Бърн. Разбрах, че викарият бил на посещение при епископа на Йорк.

Когато се върнах в Девбридж Манър, отидох в конюшнята и станах свидетелка на усилените опити на Темпест да стъпче един от конярите.

Без да помисля скочих от Малката Бес и се втурнах към коняря.

— Дай ми юздите — рекох аз; той се изненада толкова, че се подчини веднага.

Не опънах юздите, а ги държах хлабаво. Темпест се вдигна на задните си крака, изпръхтя и ритна с предните копита. Беше много ядосан. Стоях колкото се може по-далеч от пътя му. Започнах да му говоря както ме бе учил дядо — тихо и предимно глупости. Повтарях многократно, че всичко ще бъде наред, че според мен той беше великолепен, че аз също щях да се ядосам, ако и мен ме дърпаха така рязко, както бе направил с него конярят. Но сега вече всичко беше наред, щях да му дам една ябълка и той щеше да се успокои.

Бавно, много бавно, напрежението на животното започна да спада. Същевременно аз се приближавах все повече и повече, без да пускам юздите, докато усетих дъха му върху дланта си. Едрото му тяло потрепваше.

— Всичко е наред, момчето ми. — Позволих му да ме бутне с нос по рамото. Едва не ме събори. Говорих му в продължение на още пет минути, преди да отпусне глава и да изпръхти тихо. Извиках на коняря, който стоеше недалеч, блед и потен, и кършеше ръце. — Всичко е наред вече. Донеси ми една ябълка, и по-бързо.

Дадох на красивия жребец една огромна ябълка; усетих как устните му се допряха до пръстите ми. След това той сдъвка и няколкото моркова, които Ръкър, главният коняр, ми подаде мълчаливо.

Не им казах нищо, просто проврях ръце в гъстата крива на Темпест и се издърпах върху гърба му, нещо, което не можех да си позволя да направя в Лондон. Но това беше Йоркшир, а и аз бях господарката тук.

— Само ние двамата, Темпест. Нека се поразходим малко, докато се успокоиш напълно.

Така и направихме. Животното вървя известно време и, след като се отегчи, премина в лек галоп. Но не го оставих да галопира — не знаех дали ще мога да го контролирам, ако е все още ядосан. Поведох го към потока и слязох от гърба му.

— Ще науча онзи коняр за какво става дума, Темпест. Той никога повече няма да ти дърпа така юздите. Ако опита, ще го смачкам. И тогава ще можеш да го нариташ. Не, няма да ти се налага да се разстройваш повече.

Зад гърба ми избухна смях. Разбира се, беше Джон.

Обърнах се; той стоеше на не повече от два метра от мен, до една от огромните върби, надвиснали над потока. Беше облечен с дрехи за езда и в дясната ръка държеше камшик. Изглеждаше висок и опасен; инстинктивно, без да помисля, отстъпих назад и се блъснах в Темпест, който просто ме побутна с голямата си глава.

Усмивката изчезна от лицето на Джон. Ботушите му бяха лъснати така, че човек можеше да се огледа в тях. Носеше бричове от еленова кожа и жълтокафяво яке за езда. Не бих искала да се приближи към мен в настроение за бойното поле. Почти бях в състояние да видя меч в ръката му. Беше наистина страшно разгневен. Е, какво очаквах? Бях му взела коня.

— Какво, по дяволите, си направила?

Разбира се, гневът му към мен не се дължеше само на факта, че бях взела Темпест, а и защото бях отстъпила уплашено пред него.

— Ръкър не ти ли каза, че просто изведох Темпест на разходка, за да му дам възможност да се успокои?

— Казах ти никога да не го яздиш. Можеше да те смаже под копитата си. — Погледна към жребеца и се плесна с длан по челото. — Както виждам Ръкър не е сметнал за нужно да ме уведоми, че си го яздила без седло. Луда ли си, жено?

— Не мисля — отвърнах аз, — особено като се има предвид, че промених историята си за старицата, за да не дам повод на никого да ме помисли за втора Каролайн. Не съм наранила нито скапания ти кон, нито скапаната си особа. Между другото, как е ножът ти, Джон? Все така безопасно ли е сгушен върху червената си кадифена възглавничка?

— Недей — промълви младият мъж и тръгна към мен.

Прииска ми се да се върна на гърба на коня, но знаех, че няма да успея.

— По дяволите, не ме предизвиквай. Не е в твоя полза.

— Престани да се държиш като войник по време на битка с неприятеля. Чуй ме. Щеше да стъпче коняря, ако не му бях взела юздите. Темпест е съвсем добре. И изобщо не му мина през ума да ми стори нещо лошо.

В този момент животното започна да дъвче косите ми.

Джон премести поглед от коня към мен и избухна отново в смях, макар да бях убедена, че не му се искаше.

— Заслужаваш да бъдеш напляскана — заяви той и започна да измъква един дълъг къдрав кичур от устата на жребеца.

А тъй като аз пък нямах капка мозък в главата си, попитах без колебание:

— Кой според теб би бил толкова глупав, че да опита?

Той ме погледна и процеди:

— Едва ми стигаш до брадичката. Явно си силна, след като си се изкатерила на гърба на Темпест… немалък подвиг за една жена. Но това не променя нищо. Мога да направя с теб всичко, което пожелая. Понамалете си арогантността, мадам. — Тук спря и се взря към потока. И додаде ожесточено, без да ме погледне: — Проклета да си, задето си тук. О, да, ще постъпя достатъчно глупаво и ще те напляскам.

И ме сграбчи. Темпест изцвили, аз изтървах юздите и опитах да се освободя, изпълнена от истински ужас. Видът ми трябва да се бе променил, тъй като младият мъж ме пусна. Всичко пред мен стана бяло, после потъна в мрак, накрая придоби червен цвят, цвета на насилието; извиках и се свлякох на колене.

Чух викове, агонизиращи викове, предвещаващи смърт. Видях съвсем ясно лицето на майка си, точно пред мен. Беше силно пребледняла, от очите й се стичаха сълзи и имаше безкрайно съкрушен вид. Тогава насред виковете се появи мъж. Той се огледа, само сви рамене и отмина. Виковете не престанаха, а продължиха като че ли безконечно, докато най-сетне настана отново благословена белота.

Внезапно Джон се отпусна на колене до мен. Хвана ме и ме придърпа към себе си. Усетих твърдите му мускули, силата му, и за момент ми се прииска да я притежавам цялата, но знаех, че не мога. Дланите му се плъзгаха нагоре-надолу по гърба ми. Шепнеше някакви неща в ухото ми. Какви, нямам представа. Шапката ми за езда бе паднала на земята до мен. Тогава усетих ръцете му в косите си; те измъкваха фибите, които Белинда бе наслагала така грижливо, разплетоха плитките. След това пръстите му се сплетоха с косите ми, докосваха скалпа, но изведнъж замръзнаха на място. Младият мъж се отдръпна. Макар да не исках, вдигнах очи към него. Бяхме на колене, с лице един към друг. Знаех, че не е редно, защото бях омъжена за чичо му, но усещането ми беше по-силно от чувството на страх, заради близостта ми до него. Поех си дълбоко въздух и бавно, много бавно, започнах да се отдръпвам. Той отпусна ръце край тялото си и се изправи пъргаво. Тръгна към Темпест и миг по-късно се озова на гърба му.

От тази височина се обърна към мен:

— Казах ти, че никога няма да ти сторя нищо лошо. Този твой страх е много тъмен и много дълбоко загнезден в теб. Той ти действа зле и те разяжда. Той управлява живота ти, не ти. Заради него си се омъжила за старец. Ами аз, мадам? Виж само какво правиш с мен, когато си наблизо. Боже, това ме прави недостоен. — Поклати глава. Беше ми непоносимо да гледам изписаната на лицето му мъка. — На това трябва да се сложи край, трябва.

После срита жребеца в хълбоците и се отдалечи.

Не помръднах дълго. Отне ми дори още повече време да си сплета отново косите, да наслагам фибите и да наместя шапката за езда.

Вървях двайсет минути, докато стигна до къщата. Предположих, че конят, с който Джон бе дошъл до потока, се бе върнал в конюшнята. Срещнах се с мисис Редбрест и обсъдихме подмяната на много износените спални чаршафи с нови. С готвачката планирахме менюто за следващата седмица. Играхме с Джордж и Джудит, а по-късно на урока й по география аз научих как се казва „приятен ден“ на мандарински китайски.

Мис Крислок слезе да вечеря в трапезарията и бях много доволна да я видя. Тя единствена бе на моя страна. Единствено на моя страна. Познаваше ме, откакто се помнех. Обичаше ме.

Джон не се появи.

Когато съпругът ми ме целуна леко по бузата за лека нощ и ме остави пред вратата на Синята стая, аз изведох Джордж и го разхождах цял час, докато ужасният студ най-сетне ни принуди да се приберем.

Спах ужасно, а Джордж хърка през цялата нощ.