Катрин Каултър
Контесата (30)

ТРИЙСЕТА ГЛАВА

Чудовището пред мен се засмя.

— Още не. Но скоро, скъпа, съвсем скоро.

Нещо се счупи вътре в мен, счупи се напълно, непоправимо. Пуснах Джордж на пода и се спуснах към съпруга си. Свалих си ръкавиците и посегнах към очите му, но той беше прекалено висок и аз не успях да достигна дотам. Впих нокти в бузите му. Усетих как кожата му се съдра, усетих влагата от кръвта му по пръстите си.

— Къде е Джон, дяволите да те вземат? Къде?

Той извика от болка и ме сграбчи за китките. Бях му причинила голяма болка. Толкова ми беше приятно. Задъхана го сритах, но пелерината не ми позволяваше да му нанеса гадните удари, които бях намислила.

— За Бога, отиди да доведеш майор Линдхърст от навеса — обърна се Лорънс към Флинт. — Остави Бойнтън там. Нека малката кучка види, че още не съм го убил. Пък и защо да пропуска тази прекрасна сцена? Все пак тя ще е резултат от всичките ми така добре изпълнени планове. А сега, мадам, стой мирно, иначе ще убия и него, и проклетото куче. — Пусна ме и постави носна кърпа върху бузите си. — Ще ми платиш за това.

— Да, — отвърнах аз. — Ти вече ми каза, че ще платя за всичко.

Наведох се и взех териера. Не казах нищо повече, само стоях на мястото си и се тресях от гняв, от безсилие, като гледах към баща си. Чуваше се само дълбокото дишане на мъжете. Струваше ми се, че аз самата не дишам. Стоях замръзнала на мястото си, с изцапани от кръвта на Лорънс длани. Баща ми лежеше неподвижно, без да издава звук. Огънят изсъска и нагоре политнаха искри.

Вратата се отвори отново. Завъртях се рязко и видях как Флинт блъсна Джон в стаята. Ръцете му бяха завързани зад гърба. Беше само по една бяла риза, бричове и ботуши. Сигурно бе вледенен. Копелета. Лицето му беше насинено. Изглеждаше отслабнал, измъчен. По бузите му бе набола тъмна брада. Колко ли го бяха държали тук? Всъщност знаех. Държаха го тук заедно с Бойнтън от два дена.

Искаше ми се да се спусна към него, но знаех, че не трябва да го правя. Произнесох спокойно и много бавно:

— Добре ли си, Джон?

Учудващо той ми се усмихна и белите му зъби блеснаха в сумрака.

— Добре съм, Анди. Малко ми е студено, но ще оцелея. Бойнтън също ще оцелее. Чудех се колко време ще му бъде нужно да те доведе тук. Знаех, че ще го направи. Съжалявам, че не успях да го спра. Опитах, но бях закъснял. Той ме чакаше заедно със своите биячи. Доколкото разбрах, човекът на леглото е баща ти?

— Да. — Джордж залая лудо. — Млъкни — рекох аз. — Джон не може да те държи сега. Спомни си обучението на Брантли. Бъди търпелив, Джордж.

— Ако това ще направи живота ти още по-мил, Джон, нека ти кажа, че малката кучка те обича — обади се графът. — Дали толкова, колкото я обичаш ти ли? Е, не знам. Но опита да ме убие като разбра, че съм те хванал. Виж само какво ми направи на лицето.

— Иска ми се да бе успяла да направи нещо повече — отвърна Джон. Погледна ме и се усмихна отново, този път — още по-широко. — Повече ли ме обичаш, отколкото те обичам аз, Анди? Мислиш ли, че такова нещо е възможно?

Стоях като закована на мястото си и галех трескаво перчема на Джордж.

— Не. Не е възможно.

Младият мъж ме дари с ослепителна усмивка, но не каза нищо.

— Тя е само едно малко момиче — заяви графът, като се намръщи насреща ми; стори ме се леко озадачен. — Успя да ми разкъса кожата с ноктите си. А, можеш да бъдеш сигурен, че ще си плати за това.

Сетих се отново за притиснатия в корема ми пистолет. Тресях се от желание да го застрелям.

— Е, вече събра всичките си играчи — обърнах се към съпруга си аз. — Използва ме като примамка, за да се добереш до баща ми. Сега имаш и двама ни. Довел си тук дори собствената си плът и кръв. С Джон нямаме ли вече право да разберем за какво е целият театър?

Лорънс нямаше да убие собствения си племенник, своя наследник, нали? Не, беше прекалено чудовищно. В такъв случай оставахме само двамата с баща ми.

— Е? Някой от вас няма ли да ми каже? Да каже на Джон?

Баща ми трепна от болката в рамото си и се вторачи в дланите си. Сетне вдигна глава и погледна право към мен. Трябваше да бъдеш сляп, за да не видиш абсолютното отчаяние в очите му.

„Той гледа през мен, в миналото“ — помислих си аз.

— Оттогава мина толкова време…

Не довърши мисълта си, прекъснат от раздираща кашлица. После избърса уста с ръкава си и додаде бавно:

— Срещнах лейди Каролайн в Париж. Тогава тя беше втората съпруга на Линдхърст.

Разбира се, Каролайн. Трябваше да се досетя, но не го бях направила. Толкова очевидно беше. Баща ми обичаше жените, те вероятно го обсаждаха и той ги използваше. Защо не Каролайн? Устата ми пресъхна толкова силно, че ми стана трудно да дишам. Загалих отново Джордж и усетих как Джон застана на по-малко от метър от мен. Макар да мълчеше, знаех, че мисли как би могъл да ни спаси.

— Станахме любовници, Андрея, чуй ме. Аз я обичах и тя ме обичаше. Никога не съм обичал никоя жена така, както обичах Каролайн. Опитай да разбереш — нито аз, нито тя можехме да постъпим по друг начин. Трябва да опиташ да ми простиш.

— Продължавай, Джеймсън — обади се Лорънс. — Време е тя да научи цялата истина за баща си.

— Вече знам цялата истина — отвърнах аз, но и двамата не ми обърнаха внимание.

— Добре тогава, ще чуеш всичко — отвърна баща ми. — Лейди Каролайн забременя. Аз, разбира се, бях женен за майка ти. В крайна сметка и двамата разбирахме, че нямаме избор. Тя трябваше да направи така, че детето да мине като създадено от Линдхърст. Каза, че е пътувала в продължение на почти месец без съпруга си и не беше сигурна дали ще успее да представи детето като негово. Но трябваше да опита. Какво беше един месец в крайна сметка? Бебетата често се раждат преждевременно. Двамата обаче трябваше да се разделим и това ни изпълваше с безкрайно отчаяние.

— О, да, това звучи доста романтично, татко — рекох аз. — Ти уби лейди Каролайн, така както уби моята майка, както уби и Моли, камериерката. Извиненията ви са жалки, сър. Похотливостта ти не се поддава на описание.

— Коя е Моли?

Затворих очи.

— Боже мили, ти дори не я помниш, така ли? Беше камериерка у нас. Забременя от теб и умря, докато раждаше твоето дете, а ти просто си отиде, дяволите да те вземат. Просто си тръгна, вероятно като си подсвиркваше, в търсене на следващото си завоевание. Тя не означаваше нищо за теб. И майка ми знаеше за Моли, знаеше за другите ти жени. А и как можеше да не знае, те бяха толкова много. Помня как те умоляваше със стичащи се по лицето сълзи, помня риданията й, които би трябвало да те спрат, но единствената реакция беше пълното ти безразличие.

— Андрея, за Бога, та ти беше дете. Не е възможно да си разбрала. Виждала си нещата през детските си очи. А това не винаги е реалността, не винаги е истината. Чуй ме. Сигурно вече си си дала сметка, че твоята майка… тя имаше склонност към истерии. Виждаше във всичко обида за себе си, дори най-дребната думичка я караше да плаче, да крещи и да губи напълно самоконтрол. А беше и студена жена. О, да, беше красавица, но — студена. Не ме желаеше така, както един мъж би искал да го желае неговата жена. Не искаше да я докосвам, но най-вече не искаше да имам друга жена. Аз не съм монах. Имах нужда от женска близост, от някой, който милее за мен, с когото да мога да споделям своите желания и страсти. Оказа се, че майка ти не е този човек. За нея бях само едно притежание. Казвам ти, нямах друг избор, освен да открадвам кратки мигове на удоволствие, на покой, с други жени. Тя самата не ми остави друг избор. Сама ме отблъсна от себе си.

Много спокойно, като гледах право в него, право в красивата му уста, която току-що бе изрекла толкова много лъжи за майка ми, заявих:

— Всичко, казано дотук, са неоснователни извинения; с тях само опитваш да оправдаеш действията си, и ти го знаеш много добре. Майка ми те обичаше с цялото си сърце. Ти я нараняваше непрекъснато, без да ти пука. Тя ми го каза. Може да съм била само дете, но аз я прегръщах, докато плачеше, когато ти излизаше, за да бъдеш с друга жена. Ти я унищожи с нескритото си равнодушие към нея. Ти беше нейният живот, но тя не представляваше нищо за теб. Ти си не по-малко чудовище от онзи смехотворен старец тук.

За моя изненада той кимна.

— Имаш право за много от нещата. Аз опитвам да се оправдая.

— Ти се питаше защо той не ти писа каква точно е причината да те предупреждава да напуснеш незабавно Девбридж Манър, нали? — обади се графът. — Представяш ли си да ти беше съобщил, че всъщност е отнел съпругата на друг и, след като се беше погрижил тя да забременее, я беше върнал на мъжа й? Помисляла ли си някога, че би могъл да се самообвини така? На него не му е стискало да ти каже истината. Сама можеш да се убедиш.

Да, наистина можех да се убедя лично. Джон се размърда зад гърба ми. Какво ли мислеше той? В стаята цареше гробно мълчание. Погледнах към баща си, видях кървавото петно, изцапало някога бялата му риза. Почувствах почти нечовешката болка, която го измъчваше — от раната в рамото до раните, които му нанасях аз. Дяволите да го вземат, той не заслужаваше нищо друго, освен презрението ми, омразата ми. Стоях неподвижно, изгубена в миналото. Виждах в съзнанието си бледото, обляно в сълзи лице на майка си. Преди десет години… тя беше умряла, погребана, беше си отишла завинаги. Изведнъж, неочаквано, някаква врата се затвори в съзнанието ми. Миналото остана зад тази врата. През нея не можеха да преминат сенките от миналото, горчивите спомени и образи. Сега вече нямаше друго, освен светлина и яснота. Струваше ми се, че току-що ме бяха извадили от някакъв дълбок кладенец. Почувствах как светлината ме обгръща. Усещах се свободна. Цяла. Погледнах към блестящите му сини очи, със съвсем същия цвят и форма като моите, и рекох:

— Защо ме изостави? Майка ми умря и аз не те видях никога повече. Защо ме остави?

— Дядо ти не ми даде възможност за избор. Той разполагаше с достатъчно власт, за да направи така, че да не мога да се доближа до теб. — И додаде с изпълнен със съжаление и горчивина глас: — Бях принуден да те изоставя, детето ми. Дядо ти не искаше да ме допусне до теб. Щях да опитам да се свържа с теб веднага след неговата смърт, но една скъпа моя приятелка умираше и просто не можех да я оставя в този момент.

— И нея ли уби, Джеймсън?

— Не, копеле, не съм я убил. — Погледна отново право към мен. — И ти вярваше, че не съм искал да те видя никога повече, теб, моето единствено дете? О, не, Андрея, аз те обичах. Невъзможността да те виждам изпълваше с ужасяваща празнота сърцето ми.

Погледнах мъжа, който ми беше баща. Той може би не беше чак толкова добър и почтен, не беше стабилен човек, на когото може да се разчита, но въпреки всичко ми беше баща и бе опитал да ме спаси. Беше останал до умиращата си приятелка. Протегнах ръка към него. Искаше ми се да си поплача и да го прегърна толкова силна, че да почувствам същността му дълбоко в себе си.

— За да ме спасиш ли дойде, татко? — прошепнах аз.

— О, да — промълви той. — О, да. — Изправи се бавно. Никой не опита да го възпре. Приближи се до мен и пое дланта им в двете си ръце. Погали Джордж. На него това определено му хареса. После ми се усмихна. — Все така си дребничка. Питах се колко ли висока ще станеш. — Докосна леко с пръсти косите ми. — Цветът им е невероятен — толкова различни бляскави нюанси, не само моите червеникави и кестеняви. Наистина си красива, Андрея. И, предполагам, си и смела. Превърнала си се в достойна за възхищение жена.

Лорънс не помръдваше, само стоеше и ни наблюдаваше.

Баща ми се олюля. Тръгнах заедно с него към тясното легло и му помогнах да седне.

— А сега ми разкажи нататък, татко. Както виждам и тримата сме в незавидно положение. Дължиш ни го, на мен и на Джон.

— Няма кой знае какво повече, Андрея. Каролайн напусна Париж, за да се върне при Линдхърст. Не искаше да ме оставя, но двамата просто нямахме друг избор. Тя знаеше, че семейството й нямаше да й помогне. В един момент изпадна в такова отчаяние, че опита да направи аборт, но не се получи. Писа ми, за да съобщи, че Линдхърст я приел веднага. Получих второ писмо; според Каролайн той не подозирал, че детето не е негово. Беше ми ужасно тъжно, но и изпитах облекчение. Желанието ми беше Каролайн да бъде в безопасност, да намери щастие, а и знаех, че иска детето, нашето дете. И тогава чух за разпространяваната от Линдхърст история, че съпругата му била луда. Вече не се съмнявах, че бе узнал истината за детето. И може би дори беше разбрал, че бащата съм аз. Убеден съм, че след раждането на бебето той е убил Каролайн.

— Да, и аз така мисля.

Чух как дъхът излезе със свистене през гърлото на застаналия зад мен Джон.

— Не ми е приятно племенникът ми да слуша подобни обвинения — обади се Лорънс, — а вашите приказки не са нищо повече, само обвинения. Колкото до евтината ти връзка с моята съпруга, разбрах какво се е случило, още щом ми съобщи, че е бременна. Не ми беше нужно много време, за да открия името на любовника й. Коварните й опити да прикрие истината ме забавляваха. В мене никога не е съществувало съмнение по този повод. Нали разбираш, от мен не може да забременее никоя жена. Семето ми е безплодно. Затова беше ясно, че Каролайн ме е предала. Аз не съм сторил нищо лошо. Ти си безчестният тук, Джеймсън, не аз.

— Не, сър — намеси се Джон. — Не мисля, че това са само обвинения. — Той ми се стори толкова спокоен, така владеещ положението, че дълбоко в мен се зароди крехка надежда. — Вече бях достигнал до извода, че само ти можеш да стоиш зад всички инциденти в имението — старицата с убедителната дегизировка и мавърския нож в ръка, бодливата тел под седлото на Малката Бес. Макар и недодялани, те изпълниха предназначението си — изплашиха до смърт и Анди, и мен. Просто нямаше кой друг да е отговорен за тях, но аз не можех да повярвам на извода, който се налагаше. Все пак ти си ни чичо. Взе и двама ни с Томас в дома си, след като родителите ни загинаха. Въпреки нашите различия, вярвах, че съм от значение за теб, за нашия род. Но ти се промени, нали? Ти уби бедната Каролайн, нали? Тя ти беше невярна и ти я уби.

— Каква изненада само — отвърна графът; усетих в гласа му раздразнение. — Мислех, че съм успял да те заблудя, Джон, поне в известна степен. Виждах, че вземаш страната на Андрея, виждах как я гледаш и как те гледа тя. И се забавлявах безкрайно. Аз я притежавах, тя ми принадлежеше, беше моя собственост и ти никога нямаше да я имаш, никога. Дали щеше да опиташ да я прелъстиш? Дали най-накрая щеше да успееш? И дали тя, подобно на Каролайн, щеше да опита ми пробута като мое своето копеле? — Поклати глава и се изсмя. — Но тя се страхуваше толкова от мъжете и от онова, което мъжете и жените правят заедно. Честно казано не вярвам, че би се случило някога. А естествено, че убих невярната кучка. Каролайн беше курва, тя ме предаде, и заслужаваше да умре. Беше просто акт на справедливост.

Такава значи беше цялата история, предателството, лъжите и смъртта на Каролайн. Но тя бе убита след раждането на детето.

— Татко — рекох аз. — Ти имаш дъщеря. Казва се Джудит. Помня, че когато я видях за първи път, нещо в нея ми се стори познато. Всъщност в нея съм виждала себе си. И теб. Тя е прелестна. Умна и мила. И ще се превърне в красива, чудесна жена.

— Аз също си давам сметка, че Джудит прилича на Анди — обади се зад мен Джон. — Усетих нещо познато, когато се появи ти, Анди, и, разбира се, сега си обяснявам причината. През всички тези години, чичо, ти си виждал бащата в детето.

Видях яростта в очите на Лорънс. В присъствието на племенника си обаче той се контролираше. И не каза нищо.

— Добре си се справила, Анди — додаде младият мъж. — Чичо ми ще носи тези белези по лицето си, докато умре.

— Тя обаче няма да може да ги види — отвърна графът. — И така, знаеше ли за дъщеря си, Джеймсън? Или това е чудесна изненада за теб?

— Да, знаех, винаги съм знаел. Каролайн успя да ми изпрати тайно едно писмо, преди да я убиеш. Аз дойдох в Девбридж Манър. Опитах да я спася, но беше късно. Според историята тя се самоубила, като се хвърлила от една от кулите на имението. Дали вярвах, че се е самоубила ли? Може би имаше и такива моменти. Но винаги съм мислил, че всъщност ти унищожи бедната Каролайн, а сега го знам със сигурност. Колкото до дъщеря ми, не можех да сторя нищо друго, освен да се моля да не й сториш нищо лошо.

Съпругът ми се изсмя. Вече бе наистина щастлив, цялото му лице светеше от задоволство.

— Не се ли питаш, скъпа моя, защо оставих живо детето? — обърна се към мен той. — Плодът на една курва и развратния ти баща? Е, сега ще обясня на всички ви. Всеки път, когато погледнех детето, се сещах за окаяния ти баща и се наслаждавах на мисълта за предстоящото си отмъщение. Знаех, че най-вероятно ще ми бъдат нужни години, докато ми паднеш в ръчичките, в пълна моя власт. Но бях убеден, че този ден ще дойде и ето. Смъртта на Каролайн бе само половината от моето отмъщение.

Приближи се пъргаво до мен и ме сграбчи за ръката, за да ме отдели от баща ми. В този миг моят ранен баща, със сила, която не подозирах, че има все още, се хвърли отгоре му и го стисна за гърлото с двете си ръце. Фрийсън и Флинт скочиха върху него на секундата и го дръпнаха грубо. Флинт започна да го удря по лицето и раненото рамо. Сега бе моят шанс. Пуснах Джордж, измъкнах пистолета от колана си и заявих съвсем отчетливо:

— Ще убия графа, ако не пуснете незабавно баща ми.

Лорънс не се поколеба. Видях беса на лицето му, когато се хвърли върху мен. Отскочих назад. Той се закова на мястото си, задъхан, вперил поглед в малкия пистолет, който бях насочила към него.

— Опитай да се приближиш отново към мен, старче — додадох с нисък, изпълнен със злоба глас, — и ще ти пусна един куршум право между очите. — Махнах с ръка към него. — Може би си мислиш, че няма да ми стиска да те застрелям? Че като жена не съм способна да го направя? Че може би ще заскимтя и накрая ще се разцивря? Е, хайде, ела, опитай и ще видиш.

Той не помръдна, само премести поглед от лицето ми към ръката, в която държах оръжието.

— Този пистолет — произнесе бавно той. — Откъде го взе?

— Купих го от селото, от скъпия мистър Форестър. Изглежда е ходил до Йорк, за да ми го донесе. Все пак не съм пълна глупачка. Беше ми станало ясно, че трябва да се предпазя. Татко, добре ли си?

Той се бе отпуснал върху леглото и дишаше тежко.

— Добре съм, Андрея.

Лорънс продължаваше да съзерцава невярващо пистолета.

— Не би трябвало да имаш пистолет. Никога не ми е минало през ума, че може да имаш такова нещо. Та ти си само една жена.

Изсмях се. Истински.

— В такъв случай си глупак. Не, и тримата не мърдайте, или старецът е мъртъв. Само за миг, не е нужно повече време. Не си помисляйте даже да мръднете с пръст, или го застрелвам. Джон, ела тук да те отвържа. — Човекът, който се намираше зад него, се отмести. — Не мърдай, глупако, или ще убия тоя, който ти е платил. Аз съм добър стрелец. Дядо ми ме е обучил добре.

Помислих, че Лорънс ще завие. Бе станал почти аленочервен от гняв и безсилие, но нямаше избор. За първи път аз имах властта и средствата да го държа в шах. Джон се отдели от мъжете и нареди:

— Лягайте по корем и сложете ръце на тила.

Щом се подчиниха, той се приближи до мен и аз започнах да работя върху завързаните му китки.

— Браво, скъпа — рече той, без да отделя поглед от тримата. — По време на война човек обича да има на кого да разчита да му пази гърба. Много се гордея с теб.

Струва ми се, че пораснах с цели десет сантиметра от думите му. Почти се бях справила с възлите, почти. Сведох очи към проклетото въже, само за част от секундата, но точно толкова беше достатъчно. Лорънс измъкна нож изпод пелерината си и с едно плавно движение го запрати към баща ми. Улучи го точно по раненото рамо. Баща ми изрева.

Тримата мъже скочиха на крака. Изглеждаха решени да ни убият.

— Спрете, дяволите да ви вземат, или ще убия графа.

Никой не спря.

Натиснах спусъка.