Владимир Колев
Бялата зима на аристократите (7)

VII.

Към единадесет бях вече на летището. Но колкото повече го наближавах, толкова по-ясно разбирах, че няма закъде да бързам. Фронтът от запад нахлуваше бесен, бодър и неукротен. Вятърът блъскаше дървета, треви и огради. Шареният ръкав на хангара се мяташе като пощурял. За скокове и дума не можеше да става.

Когато слязох от автобуса усетих, че се наежвам от студ. На бегом се вмъкнах в парашутната зала. Тук беше нещо различно. Живееше се.

В единия край, седнали върху сандъците от наскоро докарани парашути, четирима играеха на карти. Две двойки върху масите съсредоточено правеха мозъчна гимнастика пред дъските на шах. Останалите, разпилени по групи, си бърбореха.

Потърсих с поглед Барбара, но нея я нямаше. Другите поляци бяха там, а нея я нямаше. Анджей ми махна с ръка. От мъжете, определено, той ми беше най-симпатичният. Но не се оправяше даже на минимално ниво с руския. И така си бяхме взаимно симпатични, но неразбиращи се.

На едната от масите се провеждаше международна среща по шах. Играеха Любо и Мирослав. Сигурно е интересно при тях? Любо разбираше играта, а полякът беше много амбициозен. В шаха и въобще. Ако нямах прилично селско домашно възпитание, бих употребил вместо амбициозен една друга дума — фукня.

Мирослав доста старателно беше разпространил сред свои и чужди една романтична версия. Че произхожда по права линия от рода на адютант на Наполеон. Още от времето, когато Полша е била окупирана от французите. В тази история се вплиташе и името на чаровната графиня Валевска, която омаяла Наполеон. От завоевател, благодарение на стандартна биологична операция, той се превърнал в продължител на полската националната традиция. По възможно най-естествения начин — като баща на съвместно реализирано бебе.

Преди няколко дни, когато започна да ми разказва легендата си, попитах Мирослав това детенце ли е било митичният му праотец. Мирослав потвърди, че нещата стояли горе-долу така. Но от това потвърждение възникваше следващият въпрос: това детенце ли е станало секретар на баща си, великия Наполеон? Защото според първоначалната версия ставаше въпрос за секретар на Величието. Мирослав махна безнадеждно с ръка. И каза, че ако искам да го разбера, трябва да говорим на френски. Руският му бил слаб.

— Est-ce que tu peux arriver a faire la francaise terminologie officielle e de parente?^[1] — попитах го уточняващо.

След като помълча, явно опитвайки се да вникне във въпроса ми, той неуверено попита:

— Quelle terminologie?^[2]

— Et tu peux expliquer qui est le fils de qui et qui est le secretaire de qui?^[3]

Последва ново махване с ръка. Явно, положението му с френския беше като с руския. Повече не проявих любопитство. Понякога родовите легенди от миналото дават надежда за бъдещето. И то не само за отделни хора, но и за цели нации. Да сте чували някой народ да се самоопределя по някакъв друг начин, освен като „Велик“? И при хората, и при народите, комплекси се избиват с минали възпоминания…

След две минути гледане ми стана ясно, че Любо не беше оставил никакви възможности даже за търсене на реми. Правнукът на Наполеон губеше.

В това време в залата влезе Барбара.

Сега си мисля, че разменените в този момент погледи ме накараха да разбера очевидна истина. Бях хлътнал. И то така, както не бях хлътвал до този момент! И както не съм хлътвал никога повече, по нито една жена…

Нормално е все някога да си намериш майстора…

Няма да ви говоря за огнена, изпепеляваща или още някаква си измислена страст. Въобще няма да говоря за страст. Думичката ми мирише на конска пот.

За секунди потънах в тези очи. Усещането беше по-скоро близо до навлизането в бистра, естествено синееща вода, която ласкаво те обхваща отвсякъде.

А иначе, погледнато отстрани, просто отидох и й подадох ръка. После я изведох навън. Вятърът ни блъсна като огромен шамар. Между залата и оградата беше по-заветно. Влязохме в еднометровата междина. Пъхнах ръце в пуловера й, привлякох я към себе си и потърках с изпръхнали устни нежната кожа на врата й. Тя се засмя и също напъха ръце в моя пуловер. Докато проверявах дали всичко си е на мястото под раменете й, казах първите думи, откакто се видяхме:

— Здравей! Как си?…

— Бих искала по-често да съм както сега…

Доколкото си спомням, май повече не говорихме.

След малко покрай нас, зад ъгъла, мина някой, който за момент забави стъпки, изкашля се деликатно и влезе в залата. Юлия. Първият човек, който се захвана да ме учи сериозно на парашутизъм. Не ми се искаше да прекъсвам това, с което се занимавах в момента, но нямаше как. Юлия имаше да ми каже нещо.

Бях вдигнал малко температурата. Измъкнах се на вятъра, за да ме поохлади. В този момент видях на двайсетина метра кола, опасана от служебен надпис „Национална телевизия“. Вероятно беше пристигнала преди минута.

Почуках на вратата на инструкторската стая и влязох. На единия от столовете седеше Юлия и преглеждаше някакъв списък. До съседното бюро, кръстосал крак върху крак, пушеше непознат мъж с модна прическа.

— Здравей — подадох ръка на Юлия. И попитах с възможно най-незаинтересован вид: — Нямаше ли забрана за пушене в тази стая?

— А ти няма ли да се отучиш да се заяждаш ей така, по навик? — изръмжа ми тя. — Сядай. Имаме да обсъдим един въпрос, на който предварително знам какъв отговор ще ми дадеш. Но ми се иска все пак да помислиш, преди да кажеш „Да“.

— Ами задай ми го така, че да ме поставиш в раздвоение — предложих сговорчиво аз.

Обичах Юлия. В ония години тя значеше много за мен. И макар че имаше циклични моменти охладняване, тя си остана в живота ми много основен човек. Словесните еквилибристики бяха само външната страна на отношенията ни. Доста често тя ми ръмжеше. Имаше моменти, в които влизаха в обръщение изрази от рода: „Ти да мълчиш!“, „Ще изхвърчиш по допирателната, ако не си затвориш устата и кажеш още една дума!“. И още сума ти нежности, които се сипеха върху главата ми. Но аз знаех и друго. Че тя даже не се надява, че ще успее да ми затвори устата. И че няма да ме изгони.

— Искаш ли да направиш един скок днес?

— А-а, това светите инструкции не го позволяват! — целият преливах от добродетелност и смирение. Но мисълта да се пробвам на това проклето време ме разтресе. Чувството беше смесено: хем страх, хем…

— Ти не ме учи на инструкции! — скастри ме Юлия. Но веднага смени тона: — Сам разбираш, че на този вятър трябва да си отваряш очите не на четири, а на четиридесет и четири. Какво ще правиш — твоя си работа, но трябва да уцелиш площадката за приземяване! И да се молиш да не ти се налага да отваряш запасен, защото тогава и Господ няма да може да ти помогне. Ще ти събираме кокалите по цялата поляна…

— Ти и Господ се отнасяте по един начин с мен. Биете ме зад ушите, ама ме пазите — подсетих я аз. — И понеже често ти създавам ядове, съм ти нещо като слабост.

— Ама наистина си няма мярка на устата — погледна извинително към непознатия Юлия.

Пушачът от телевизията повдигна рамене и каза неопределено:

— Вие си знаете… — Тарикатът явно разбираше, че за да си свърши работата, вкарваше хора в нарушение на някакви правила. Но искаше да си свърши работата!

— Няма ли да ме попиташ защо ти предлагам да скочиш? — погледна пак към мен Юлия.

— Защото съм добър и ти знаеш, че ще се оправя, каквото и да стане. А скокът просто трябва да бъде направен. И заснет. Така ли е?

— Добър си — промърмори Юлия. — Остава да кажеш, че си и скромен!

— Скромността краси посредствените. Тия, които или нищо не могат да правят, или не могат да се накарат да правят даже това, което могат да правят… — поясних аз.

— За Нова година се заснема детски филм — спокойно, сякаш въобще не сме си разменяли реплики, обясни Юлия. — По сценарий дядо Мраз трябва да скочи с парашут. Хората много бързат и днес трябва да бъде заснет епизодът.

— Знаеш ли какви радости могат да ти се случат, ако вождовете от отдела разберат при какви условия е извършен скокът? А те със сигурност ще разберат. В аероклуба е пълно с твои колеги, които за едното потупване по рамото от шефска ръка са готови не само информация да дадат. А и магарето под опашката да целунат.

— Млък! Никакви радости няма да ми се случат! Отгоре дадоха благослов да съдействаме на мероприятието, като си отваряме очите на четиридесет и четири.

— Аз пък си помислих, че този норматив се е родил в твоята глава.

— Началниците мислят винаги по-мъдро от подчинените си — обобщи Юлия. — Посмей да го отречеш! А аз съм ти началник. Бягай да си прескатаеш парашута.

Парашутът въобще не се нуждаеше от прескатаване, но нямаше мърдане. Пред особено отговорни скокове трябваше да бъде прескатан и то по-така… Никой не можеше да обясни с точна дума или фраза съдържанието на това „по-така!“ На кого би му минало през ума да скатава парашута си тъй, че да не се отвори?! Но имаше и случаи „по-така…“

Това беше сакрален лаф от лексикона на боговете началници…

Докато избутвахме двуплощника от хангара, вятърът така го подпря, че за малко да го обърне. Но бяхме взели мерки — двама почти висяха на поветреното крило. При излитането машината отлепи на метри от началото на пистата.

В пътническата кабина се бяха качили освен оператора още двама от телевизията и двама от нашите. Привързахме оператора с колан до вратата и го оставихме да се занимава с камерата си.

Стоях до един от илюминаторите и гледах към бързо отдалечаващата се повърхност на земята. Бяхме затънали в сивия, размесен с леки облачни валма въздух. Излишно е да казвам, че тази универсална сивотия не се отразяваше добре на настроението ми. Но се стремях това да не ми личи. Дядо Мраз трябва да бъде олицетворение на весел безгрижник.

Червеният костюм ме правеше тромав и дебел. Вместо каска ми бяха поставили шапка с пискюл, завързана със здрав, опънат под челюстите ластик. Знаех, че при отделянето брадата ми ще хвръкне, но не успях да убедя в това тия от телевизията. Гримьорът ме погледна с чувство на превъзходство и разказа два епизода, които недвусмислено илюстрираха, че е жесток професионалист. И както каже, така става…

На осемстотин метра отворих вратата. Огледах се. Насреща, мътни и студени, прозираха мъхнатите като гъсеници склонове на Витоша. Някъде над нея бледо жълтееше анемичният слънчев диск.

Когато минахме над пясъчния кръг, пуснах хартиена лента с тежест — прострелка, която трябваше да ме ориентира за относа на вятъра. След две-три минути тя падна върху първите къщи на града. Очакваше се. Наистина трябваше да си отварям очите на четиридесет и четири. Понякога даже началниците могат да бъдат прави…

Трябваше да скоча над определена, подсказана ми от хронометъра и прострелката точка. Далеч, много далеч от летището. За да ме докара вятърът обратно. И през време на снижението да маневрирам по една въображаема, често пъти интуитивно напипвана линия, която да ме доведе до спасителната пясъчна площадка.

Изнервяща работа…

При отделянето от самолета брадата се отлепи и изфуча някъде над мен. Но шапката се задържа на главата ми. Изчаках няколко секунди и дръпнах ръчката. Куполът се напълни нормално. За сериозните неща старците се разбираха — Дядо Боже помагаше на Дядо Мраз.

Силният вятър тресеше купола. Налагаше се ту да се обръщам срещу посоката на движение, ту да подпирам странично, ту да тръгвам по посока на центъра. Усещах, че се справям добре, но резултатът щеше да стане ясен чак при приземяването.

Когато на петдесетина метра над повърхността пуснах парашута по посока на вятъра, земята бързо побягна срещу мен. Секунда и половина грешка в разчета означаваше да се блъсна в коравата поляна. Точно според черното пророчество-предупреждение на Юлия за разпилените кокали. Макар че това беше казано образно. Външно щях да си остана цял, но добре натрошен…

Уцелих центъра на кръга и забих крака в пясъка. В следващия момент вятърът дръпна купола така рязко, че се намерих по корем в края на площадката. Но преди куполът да ме повлече, няколко души го затиснаха.

Уф! Чак сега усетих, че преглъщам на сухо…

… Хлапето изпита порочното чувство на гордост, че може да отиде ей така, небрежно, до тази, която го беше учила на занаята и да подхвърли:

— Нямаше начин да не се оправя!

Тя, разбира се, щеше да го погледне присмехулно и да попита уточняващо:

— Може ли да добавяме вече към името ти и титлите Великият и Скромният?

Ако хлапето кимнеше в знак на съгласие, щяха да последват поне два ехидни въпроса. Примерно:

— Не се ли натрупа много величествена скромност на едно място? А и преди час и половина кой развиваше теорията за непотребността на скромността?!

… Не познах. Диалогът въобще не се проведе. Юлия ме прегърна и определи състоянието ми с две много точни думички:

— Бахар и шубе, а?!…

Прегръдката й ми беше наистина приятна. Но не можех да си изляза из кожата. Затова все пак добавих:

— И професионализъм!

Надута дума. Но точна за случая.

 

 

Нямаше какво да правим повече на летището. Автобусът ни подкара обратно към града.

Бях обещал на Барбара да я заведа до катедралата. В тоя ден храмът, огромен и неподатлив на времето, привличаше с уюта си.

Обичах „Александър Невски“. Понякога идвах привечер тук. Обикновено заставах пред най-лявата икона на левия кораб. От нея ме гледаше възрастен мъж. Умен, сериозен. Затруднявам се да продължа с определенията. Добър? Да! Но не добряк. Добротата при него беше философия — така трябва да се отнасяш към човека, дошъл при теб, за да потърси съпричастността ти. Стоях пред него като пред баща.

Бях поровил където трябва и научих и името на художника. Мърквичка. Но и без авторитета на името, човек веднага схваща, че зад опитната ръка стои великолепен, разностранен ум. Пред мен стоеше един убедително изграден образ.

Свети Методий. Единият от двамата братя, поставили основите на славянската култура. Живял наистина на земята. Не го възприемах абстрактно като светец. А като по-възрастен, на когото можеш да се довериш. Художникът го беше приближил до хората. А аз го бях приел и му вярвах.

Вървяхме с Барбара в сумрака, но тъмнината не ни притискаше. Поради неприветливостта на деня даже светлината, която проникваше през многобройните прозорци и витражи, изглеждаше някак уморена. Но времето не се отразяваше на настроението ни. Между нас постепенно се изграждаше някакъв съвместен свят. Усещах го.

— Непривично ми е — каза тихо тя. — Къде са пейките?

— Изнесли са ги за боядисване. — И понеже ме погледна поучудено, добавих: — В католическия вариант Бог е по-суров и дистанциран към хората. Но пък ги допуска да сядат в храма му. При нас е обратното. Ние търсим близост, на моменти даже фамилиарничим досадно с него. Затова той е взел мерки. Държи ни прави, поне в храма.

Движехме се бавно, разглеждайки фреските с библейските сцени. Умишлено я насочвах към своя ъгъл. Исках да видя дали ще реагира на погледа на моя светец. Отначало тя го подмина, но после очите му все пак я спряха. Загледа се в тях. Погледна към мен и се усмихна. Да, между нас нещо се изграждаше.

Имах някакъв опит в отношенията си с жените. Сега постепенно започвах да разбирам дълбоката и уплътнена същност на любовта. Дума, която употребявах обикновено с ирония.

В преддверието, пазейки се от течението на външната врата, ни дебнеше Раб Пепо. Тарикат със смирено-лукаво изражение на уличен джебчия. Понякога той привързваше единия си крак в панталон с широк крачол и се появяваше в ролята на отчаян, сакат човек. В други дегизировки беше сляп или глух. Понякога — сляп и глух едновременно. Боклук, ама усетлив. Умееше да свири на тънката струнка на човешкото състрадание. Трябваше да се взреш по-надълбоко в тия очи, за да видиш ехидното, насмешливо презрение, което се спотаяваше в дъното им. Може би затова той криеше изражението си и обикновено гледаше смирено в пода.

Раб Пепо ми смигна съзаклятнически и подхвърли:

— Сваляме вносни гаджета, а?

— Защо се изразяваш в множествено число? Със свалка се занимавам само аз. Ти просто зяпаш и завиждаш…

Раб Пепо въобще не се обиди. Той вероятно въобще не познаваше чувството на истинска обида. Но за сметка на това в арсенала на тарикатлъците му сигурно се съхраняваха поне десетина нюанса на засегнатото християнско сърце. Чувствително сърце на човек с мисия — да отваря очите на грешниците и да ги кара да се чувстват виновни. А после да им посочва един лек вариант за отръскване от греховете — като пускат по някоя пара на тия, които клечат пред храма.

При първото ни запознанство той се беше въплътил в ролята на сакат, сляп и ням. Набута в ръцете ми бележка, в която цитираше Буаст: „Милосърдието е ключът към сърцето“ И красноречиво ме подпря със смрадливата си шапка. Имах съмнение, че тази шапка на младини е била бомбе. Наведох се към ухото му и пошепнах:

— Мисли освен за сърцето ми и за черния си дроб! Паричките, за които се пазариш, могат да го увредят. Особено, ако ги дадеш за пиене!

Наведе се към мен и тихо сподели:

— Болен черен дроб е нещо наистина лошо. Но пък да го разболяваш е едно от най-приятните неща. — И допълни: — Прости Боже мене, грешния…

Универсалитетът на Бога го вкарва и в нелепи ситуации. Всеки тарикат, който е усвоил определен набор от думи, фрази и жестове, може да си проси от името Божие пари. Които да прахосва и за неугодни Богу неща. Все пак Раб Пепо не беше от големите грешници. Пиенето е един от пороците, но не най-тежкият.

След като излязохме, вятърът отново ни заблъска. Най-близо беше кафето на университета. Но ако отидехме там, рискувахме да станем обект на маймунско любопитство на мои познати. Чудо голямо… В кафето имаше три двойни маси. Дано поне едната от тях бъде свободна.

Две от масите бяха свободни. Отидох, взех кафе и когато поставях чашите върху плота, видях, че ръцете на Барбара са зачервени от студа. Дадох й възможност да поеме няколко глътки от кафявата течност и взех дланите й в своите. Ако направех това срамежливо под масата, се получаваше глупаво. Гледахме се и мълчахме.

Не знам как съм изглеждал в тези минути. Беше ми хубаво, навлизах в света на тези очи със съвсем малки златисти звездички в тях. И ми беше приятно, че съм ги накарал да греят по този неповторим начин. В ума ми се мяркаше някакво недооформено сравнение — може би с фенерджията, познатия на Малкия принц. Само че той разпалваше уличните фенери на една малка планета. А аз — топлещата душата светлина на две очи. Спомням си, че тогава за пръв път се замислих, каква би била Барбара след… трийсетина години например. Вероятно напълняла? Вероятно — пообеляла, ако не се боядисва? Жените взимат мерки и крият, каквото могат. Е, след трийсетина години и аз няма да съм първа хубост… Сигурно ще съм с просветнало чело? Може би — с кубе, лъскаво, с цвят на морков? Ама че съм сбъркан… Какво значение има какви ще сме след години? Важен е днешният ден! Постепенните промени не притесняват човека. Сривовете на душата идват с резките изменения.

По едно време се появи Нено. Ухили се приятелски още отдалеч, взе си стол от съседната маса и безцеремонно се натресе при нас.

— Гугукате ли си? Аз съм Нено… — и подаде ръка.

Барбара ме погледна въпросително — няма ли да пусна дланта й? Опита се да я измъкне, но аз я задържах.

— Абе, ти си голям ревнивец! Пусни ръката на момичето поне да се запознае с мен…

— Няма пък! Някой да те е викал?

Неговото появяване не ми беше неприятно. Това беше игра. Разтворих длани, хванах китката на Барбара, подадох я за здрависването и я издърпах.

— Какво намираш в този… турчин? Омотал те е като октопод!…

Въпреки близостта на езиците Барбара вероятно разбра само последната дума. И попита:

— Цо?

— Какво ме пита? — осведоми се Нено.

— Казва ти просто „Какво?“. Говори с нея по руски.

— Знам, че поляците не обичат руския…

— Не става въпрос за обич или омраза, а за език. Който се ползва и от добрите, и от лошите. Отказват да го ползват само глупавите…

Барбара хареса Нено още от първия момент. Разприказвахме се тримата. Бърборехме си някакви остроумни глупотевини и се радвахме на сладостта на празните думи. Обичах приятеля си, обичах Барбара и се греех на най-приятната естествена топлина, след тази на слънцето.

По някое време разбрахме, че в Мензата има за вечеря шницели и пъргаво се изнесохме към студентския стол. Контрольорът пред вратата се опита да спре Барбара за карта, но аз му изръмжах в ухото:

— Колега, това хубаво дете гладно ли да го държим?

— Защо, ще се разплаче ли?

— Не става въпрос за плач, а за радост от живота.

— Май не е българка?

— Хич даже не е — и се намъкнахме в огромната, поела десетилетните миризми на ястия зала.

Хапнахме шницели и пак се смяхме. На какво? На тия години човек се смее на всичко. Стига да не го е хванала някаква блокировка на самочувствието…

А после цяла вечер се разхождахме с Барбара. Вятърът малко попритихна. Но все още можеше да служи като претекст да се забутваме някъде на скрито и на завет. С всяко притаяване все по-настойчиво я притисках, докато започнах да осъзнавам, че правя глупост. Влудявах и нея, и себе си. А нямаше къде да я заведа. Колко е важно да имаш свое място, където да си бъдеш само ти. Или където да можеш да заведеш един човек, с който да изживееш тази толкова приятна лудост.

Отидохме до хотела на групата им. Двете момичета бяха настанени в една стая. Барбара влезе да провери дали Марта не отсъства. Случайно. Но след минути излезе с неутешителни думи:

— Легнала си е. И май пак плаче…

Тия ситни бръчици около очите… Така добре видими… По това време можеше да бъде извън леглото, с някого. Или в леглото, но с някого! А не само да лежи и да реве.

Съзнавах, че просто съм кисел и затова ръмжа срещу Марта. Всеки човек има право да преминава през живота си както иска. Или да го пропилява, пак както си иска. И да си образува бръчици около очите.

Не се шегувам! Сериозно — точно така е!

Денят отдавна се беше изнизал. Усещах, че съм изморен и ми се спи. Така ми се спи, че…

Целунахме се с Барбара. Някак отработено, внимателно като съпрузи и аз забързах към спирката. Имаше опасност да изтърва последния автобус към студентските общежития. Седнах, а по пътя, разбира се, заспах. Често го правех, но обикновено ми сработваше някакъв вътрешен часовник и се будех една или две спирки преди моята. Сега се събудих от потупване по рамото:

— Хайде, приятел, автобусът не е хотел…

Шофьорът бързаше да се прибере в гаража. Все пак излезе човек и ми позволи да съкратя част от обратния път, тъй като бях подминал моя блок с две спирки. Следващият проблем беше, че входът на общежитието беше вече заключен. По правилник това се правеше в полунощ. Ако портиерката беше от свестните, обикновено отваряше на умолителните почуквания на закъснелите. Но тази вечер беше дежурна Анастасия.

По това време беше получила разпространение модна легенда. За оживялата по чудо дъщеря на последния руски император Николай ІІ. Нашата портиерка, типична овца по манталитет, бивша библиотекарка по професия, си беше харесала ролята на императорска щерка. Започна да я отстоява с дълги, безсмислени разкази, в които нищо не се връзваше — нито години, нито прилика, нито каквато и да е историческа достоверност на разказваното. Докато е киснела в библиотеката, да беше попрочела нещо, та да знае поне как да лъже малко от малко по-сносно… И понеже всички й се подиграваха — кой явно и открито, кой с насмешливи подпитвания, тя се беше изнервила. Едно от последствията от тази нервност беше категорично демонстрираното нежелание да отваря вратата след полунощ.

Нищо де, това беше решим проблем. Коридорите на етажите завършваха с врата към тераса. Архитектът, вероятно бивш хаймана като студент, беше оставил чрез конструкцията на сградата и спасителен вариант. Двете стени около етажните тераси бяха направени с модерни отвори, по които не беше проблем да се изкачиш до който искаш етаж. Но трябваше някой да ти отвори вратата към терасата, заключвана отвътре с райбер. Хвърлих предпазливо камъче по стъклото на моя позната на втория етаж. Нищо. Но прозорецът на третия реагира веднага. Клара се взря в тъмното и щом чу гласа ми, делово нареди:

— Качвай се, ей сега ще ти отворя.

Преди няколко месеца се случи една история, която ни сближи. Прибирахме се с един колега пак по среднощно време, подготвени, че трябва да се занимаваме с приложен алпинизъм. Още докато наближавахме южната страна на сградата, чухме приглушени, накъсани думи. Две момичета се бяха възнесли до третия етаж, но явно не смееха да се превъртят около дебелия ъгъл на стената. Кавалерите им отдолу сипеха ценни, но безсмислени указания. Момичетата искаха помощ горе, а ония им даваха акъл отдолу. Досещате ли се как е възникнала институцията на съветниците? Това са били умни, но податливи на страха хора…

Отначало мислехме да постоим и да погледаме театър, но усетихме, че двете патета са вече здравата уплашени. Изпълзяхме набързо със Селим, той се прехвърли на терасата, а аз подсигурявах закъсалите грации. За да бъде по-безопасно превъртането около дебелия ръб, ги подпирах доста плътно. В друг случай това можеше да се приеме като обикновено натискане, но тогава на никоя от тях не й мина през ум да ми прави бележка. Напротив, изглеждаха наистина доволни, когато стъпиха на твърдо.

Откъм земята последва нова серия указания, която Клара пресече доста безцеремонно:

— Отсега нататък, когато се срещнем на улицата, гледай да си на отсрещния тротоар!

И ми стана нощен дух спасител. По което и време да хвърлех камъчето, прозорецът се отваряше. Обикновено се отбивах в стаята й, а тя ме черпеше с чай. Понякога чаят беше с коняк или друго питие за благородници. Докато Клара се занимаваше с чая и уж си говорехме, заспах. Напреко на леглото й. В просъница почувствах грижливи ръце, които ми помогнаха да легна по дължина, удобно и ме завиха с одеяло. Не бях в състояние да отлепя клепачи. Затъвах в съня.

Към три сутринта се разбудих. На съседното единично легло плътно притиснати една към друга, спяха Клара и Мая. Целунах Клара:

— Благодаря! Ако искаш, премести се на твоето място да си доспиш…

Мая се усмихна в полусън:

— Искам и аз…

— Какво искаш?

— Поне целувка… Но така, както съм се затоплила, нямам нищо против и за още нещо…

— Дали да не си легна между двете? — попитах за всеки случай.

Клара приключи нежния разговор с категорична препоръка:

— Бъди разумен и изчезни! Няма да успееш да издържиш на две млади стръвници!

Станах неохотно от топлото легло, а Клара бързо се напъха под завивката. Засмя се доволна, а после ме погледна въпросително:

— Няма ли да изчезнеш все пак?

— Разбудих се. Искаш ли да ти разправя една гробищарска история?

— Защо пък гробищарска?

— Ами, такава я преживях?

— Добре, разправяй, ама да е по възможност по-бодлива. Така, както си лежа обубена, ми се слуша нещо, от което да ми настръхне козината.

— Тя, случката си е точно такава.

Под цепнатината на вратата проникваше ивица слаба светлина. Толкова слаба, че подчертаваше още повече тъмнината на стаята. През стената се чуваше нечие юнашко похъркване. От горните стаи, едва-едва пропълзяваше някаква госпъл мелодия.

— Бях ходил до един приятел в Орландовци. Най-забележително нещо на този квартал, както знаете, са огромните гробища. Не, сега не ги наричат гробища, а траурен парк. Край така наречения парк повечето къщета са малки, строени набързо и нескопосано. Приятелят живее някъде около този особен парк. Когато тръгна към него, обикновено ме посреща на последната спирка на трамвая, защото се обърквам в лабиринта от домове, дворове и огради. През оная вечер се заиграхме на табла. Срещата оспорвана, часове текат и изтичат. Когато погледнах часовника, видях, че ми остават минути до последния трамвай. За мой късмет, спирката бе на около двеста метра. Изхвърчах набързо, почти безпогрешно уцелих обратния път, но като доближих, видях спирката пуста. Погледнах си часовника, трамвая трябва да дойде по разписание след две минути. Ама тая ометена от хора спирка… Взеха да ме газят разни съмнения, че ватманът се е разбързал, дошъл е по-рано и вече е отпрашил. Като капак, небето покрито с облаци, няма една звездичка.

Мрачно, неуютно… Подухва едва доловим, но режещ вятър. На двайсетина метра проскърцва жалостиво улична лампа, под която светлината е като от кибритена клечка. Тъмно и самотно. Имах усещането, че се намирам някъде зад края на света. И за да подсили това чувство за самота, от тъмнината, на пресекулки изплуваше безнадежден лай на куче. Докато се повъртах, по улицата се зададе някакъв мъж. Попитах го дали знае нещо по въпроса, а той махна с ръка: „Нямаш късмет момче. Трамваят вече пътува към центъра“. Засмя се. Смехът му беше спокоен, хубав. Без да искам, се засмях и аз. А иначе, картината се заформяше доста неприятна! Можех да се върна при приятеля, но къщичката бе малка, модел курник. Трябваше да спя на миндерчето в коридора към стаята на баба му. Е, имах пари за такси, но откъде такъв разкош в забутания квартал.

Чичото запали цигара, предложи и на мен. Поослушах се, но протегнах ръка към кутията. Вече нямаше закъде да бързам. Беше доста тъмно, почти като тук сега, но мъжът се държеше спокойно. Заговорихме се, казах му, че уча, той съчувствено отбеляза, че щом уча, значи не ми достигат парите. Елементарно, Уотсън! Позамисли се и предложи: „А искаш ли да заработиш малко? И то — още сега.“ Казах му, че нямам нищо против, стига да не ме върже с някоя яко криминална история. Човекът се позасмя, смехът му не издаваше никаква нервност. „Абе, има криминален елемент, ама лек. А парите ще са повече от месечната ти стипендия. Но, нали разбираш, трябва да си държиш устата затворена по въпроса.“

Признавам си, не ми беше спокойно, но от друга страна маймунското любопитство…

Тръгнахме по успаните нощни улици. Вървяхме десетина минути. Влязохме в дворчето на малка къща. Човекът, без да пали лампа, влезе в някаква приземна врата. Подаде ми отвътре кирка и лопата. Потупа ме приятелски по рамото, заставайки зад мен: „Айде приятел, тоя път ти водиш.“ „Виж какво мой човек, размислих. Ще си държа устата затворена, но съм до тук. Изчезвам! Чао!“ От тъмнината избликна познатия добродушен смях: „Тая с чаото ще я реша аз. Кога да стане! А сега тръгвай пред мен, че нямаме време. Нали се досещаш какво държа в ръка? Нещото е заредено. И няма да се обръщаш. Ако решиш да побегнеш, съжалявам, няма да има три пъти «Стой!» Натискам веднага спусъка“.

Бях се подлъгал от добродушния смях. Ясно беше, че говори съвсем сериозно и въобще не се раздвоява. Беше глупаво да опитвам да дезертирам. Съобразих, че е тъмно, но докато взема петте метра аванс, поне един куршум ще влезе под кожата ми. От друга страна, ми просветна, че почти няма опасност да ме пречука. Просто нямаше интерес. Пък утре на светло, ще размишлявам на спокойствие как да изляза от накиснатото положение…

Отново тръгнахме по тъмните улици. Вървеше след мен. Обаждаше се с кратки реплики: „Наляво“, „Надясно“. Стъпваше тихо като рис. Чувах шумът от собствените си стъпки. Но от неговите — не. Стигнахме до оградата на гробищата. Повървяхме край нея. На едно място имаше отвор в мрежата. Тогава ми мина през ума, че след като вляза пръв, мога да побягна, докато той се провира. Но беше наистина много тъмно. Той познаваше терена, а аз не. Лесно щеше да ме настигне. За случая важеше постановката: ако не можеш да направиш нещо както трябва, по-добре не прави нищо. Като капак, взе, че заваля. Отказах се.

… В стаята беше тихо. Чуваше се само равномерното дишане на третата съквартирантка. Даже и хъркащия беше позамълчал. Попитах Клара:

— Слушаш ли ме, или си говоря сам?

— Продължавай, интересно ми е.

— Наежва ли ти се вече козината?

— Наежва се, ама няма да ти дам да я пипнеш. Продължавай де…

— Така, по системата „наляво-надясно“, стигнахме до един, прясно зарит гроб. Беше професионалист, човекът. Много смислено ми нареди как да подредя отстрани венците, дървения кръст, цветята. И по неговия си начин, добряшки, заповяда: „Хайде лови лопатата. Започваш със спорта, дисциплина два кубика и половина. Пръста ще трупаш ето тук и тук“.

Копаех и изгребвах пръста без да бързам, но и без да се бавя. Селянин съм и знам, че това темпо е най-доброто. Почти се успокоих. Даже започнах да размишлявам в аванс. Да се обаждам ли утре на униформените, или просто да си затрая? Ако се обадя, не се знае как ще ме включат в схемата, дали ще ми се размине. Или ще търкаме по съседски наровете в панделата заедно с моя тазвечерен благодетел. Е, ще ми дадат по-малко години. За чистосърдечното самопризнание. Перспектива, няма що…

По едно време, след като бях позатънал около метър и нещо, чух над себе си познатия, спокоен глас: „Тук се прави пауза за по цигара“. Подаде ми кутията и кибрит. След това запали и той, но скри светулката на цигарата в шепата си. Професионалист.

Точно в необходимия момент, ме предупреди: „Сега по-внимателно, стигнахме до сандъка“. Изчистих пръста и чух следващото нареждане: „Ето ти тесла, започни да разковаваш внимателно пироните на капака… Вдигни го. Внимавай да не стъпиш на главата на юбиляря, че може да се обиди… А сега вземи този сувенир и си го постави на ръцете“. Беше ми дал чифт белезници. И макар че чу двойното прищракване, ме накара да вдигна ръце над главата си и ги освети с малко фенерче. „Добре. Хвани се за това въже. Ще се поизкаляш, ама такива са условията на занаята.“ Изпълзях от гроба. Той върза в тъмното въжето на средата на белезниците, а другия му край, за ствола на съседно дърво.

Предупреди: „И без самоинициативи. Няма да успееш да се развържеш, а опита за измама ще ти се отрази по лош начин. И двамата сме пролетарии. Само че, нощни. И бачкаме, точно според Маркс, за мангизи“ Ловко опипа джобовете ми и се позасмя: „Проверката висша форма на доверие, както е казал онзи тарикат, другарят Сталин. Да нямаш някое ножле и да ти бръмне езперспективна мисъл в главата“.

Обичаше да търси повод да се смее човекът. И добре го правеше.

Професионалист и добър прогнозист. Всичко беше обмислено предварително. Можех да не си блъскам главата над спасителни варианти. Безшумно затъна в гроба и след по-малко от минута отново бе на повърхността. „Така се случи, че точно днес присъствах на точно това погребение. Случайност, разбира се. Но пък бързо приключих, както виждаш. Дай да те отключа, че трябва да продължиш със спорта. Да оставим юбиляря да си доспи. Спусни се тука отстрани. Намести капака и го затисни, колкото можеш. Няма да го ковем. През нощта трябва да се пази тишина, може да събудим спящия. А така, сега се разходи отгоре. Останалото ще го свърши натискът на пръстта.“

Технически грамотен. Технологията изпипана без грешка.

След около половин час, подредили дървения кръст и венците, вече се движехме към оградата. Тоя път той мина под нея пръв, гледайки към мен. Не ми оставяше никаква вратичка за бягство.

Вървях по смълчаните улици и се напрягах да си спомня откъде дойдохме и накъде трябва да се движим, но нямах отпечатък в съзнанието. Сбутан, мизерен краен квартал, в който къщетата курници така си приличат…

Влязохме в дворчето, тръгнах към познатата приземна врата. И пред нея се смразих! Макар и със закъснение, просто съобразих: досега нямаше интерес да стреля. Но сега?! Два пъти „бух-бух“, ако пистолетът е със заглушител. Пъха ме в чувал, нощна разходка с колата. Реката е придошла… Човекът е сериозен, професионалист, обмислил е предварително всичко, за разлика от мен, глупчото…

Мозъкът ми включи на високи обороти. Все пак, няма интерес да ме пречука, освен ако не е някой извратеняк. От друга страна, вляза ли в мазето… Мога да опитам да избия патлака от ръката му. Но посегна ли, той дори и да не е мислил да стреля, просто ще натисне спусъка. Няма избор! Все пак, гласът му е на сбалансиран човек. Гласът му… Нали по интонацията му се вързах… Усещах, че тялото ми е като пренатегната струна, която всеки момент ще се скъса…

… Потупване по рамото. Ето сега…

„Владо ставай, вече е седем часът!“ Съквартирантът ми, Нено. А случката — обикновен, кошмарен сън.

… Не беше сън. Измислях го на момента. Докато го разказвах. Клара се разсмя тихо и изпъшка:

— Поръчах си го, получих си го. От акъла ми е. Всичко на тоя свят е от акъла… Сега ми се иска да отида да се изпишкам, а не смея да стана.

От съседното легло се чу и втори глас. На Мая.

— Върколак да те целува! Вампири да те галят.

Караконджули да те яздят посред нощите. Как ти го роди главата, щурчо щурав?… А аз слухтя цял час и не смея да въздъхна.

Понеже съм добър и отзивчив като селски философ, веднага им обясних как стоят нещата. Човекът с патлака си имаше първообраз. Видях такъв мъж в трамвая. Прибираха се, весела, подпийнала група, вероятно бяха взели заплата, минали през кръчмата… Всички говореха високо, глупотевини естествено. Само той бе сдържан, но усмихнат. Симпатяга.

А другото, с импровизацията… През определен етап от живота съм чел Едгар По. Колко му е да измислиш една история с мъртвец… Ако я беше разказал американецът, щеше да кънти грозно и черно. А при мен не звучеше страшно даже влизането в гроба. Човекът в ковчега не беше мъртвец, а спящ юбиляр!

Подходих човешки. Предложих им само да легна между двете. А те — изчезвай! Стръвници били… Сега не смеят да отидат до тоалетната. Така им се пада… Измъкнах се от тъмната стая и след минута, с удоволствие се наместих в собственото си легло. Унасяйки се, през главата ми мина хуманна мисъл: Клара и Мая могат да отидат заедно до тоалетната, държейки се за ръчички. Като дечица в детска градина. Така ще си пазят страх. И ще развиват в себе си чувство за колективизъм. Много полезно, социално чувство.