Владимир Колев
Бялата зима на аристократите (2)

II.

Доста се колебах, преди да тръгна срещу течението на времето. Годините си казват думата. Съществува естественият риск нещо да бъде позабравено, нещо, което е точно като факт, да бъде неточно възпроизведено като състояние. Ще трябва да се понасиля, за да предам неизбежната глупост на двайсет и тригодишния. Не ме разбирайте превратно — определено считам, че зелените години имат стойност в баланса на живота. В началото липсва опитът, действията са по-спонтанни. В душата още не се е напластил скепсисът, здравословен като лекарство срещу възможните неприятности. Но неизбежно икономисващ тръпки и състояния, които могат да бъдат изживени, само ако се отдаваш на живота, без да се занимаваш с двойно счетоводство. От позицията на сегашната си средна възраст, ако трябва да избирам между глупотевините на младостта или опита на натрупани години, без да се замисля, давам предпочитание на импулсивното начало.

Нещо повече. Минава ми през ума мисълта, че натрупването на опита, определян малко глезено като мъдрост, няма особен смисъл. Защото този опит нерядко влачи крак след своята най-елементарна полезност. Човек поукрасява спомените си — в тях той се вижда хем уж какъвто е бил, хем какъвто му се е искало да бъде. Тази двойствена същност на осчетоводеното минало изразява простата егоистична необходимост от постоянно самоутвърждаване.

Затова, ако хлапето, за което ми се иска да ви разкажа, на моменти започне да изглежда прекалено умно, не ми вярвайте докрай. Имайте предвид, че тази история е разказана от мъж, прескочил четирийсетте.

Помислих си и нещо друго. Малко е странно, но на моменти вместо егоцентричното „аз“ може би нещата биха били по-разбираеми, ако на тях се гледа от позицията „той“. Наблюдателят може да недовиди някое вътрешно състояние, но от всяко положение по-добре обвързва фактите с обстановката. И — предполага се — е поне малко по-непредубеден. Затова, на моменти, макар и рядко, може би ще влизам и в „той“-кожата.

Ще споделя защо избрах този подход. Ами, по навик. Правя го постоянно. Често, особено когато нещата засекат, се старая да вляза във втората си кожа. И икономисвам по някое повторение на досадна грешка. Но това не е безболезнена операция — през „той“-очите обикновено откривам неща, които категорично не ми позволяват да се възхищавам от себе си. Какво пък, може и да е за добро?…