Включено в книгата
Година
–2016 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 15 гласа)
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2018)

Източник: Авторът


I.

Сънищата си имат своя логика. Понякога неправдоподобният сюжет лежи върху много стабилни формални правила на обикновения живот. И въпреки привидната си невъзможност звучи съвсем убедително.

Това беше едно от най-тръпните ми изживявания във временния друг свят. В него бях някъде около средата на тридесетте си години. От известно време този свят се обитаваше и от жена със сиви очи. В сивотата им прозираше като лъч или отблясък и нещо златистозелено. Според съня ние бяхме вече познати. Разговаряхме. В тези очи често четях насмешка, но добра, насмешка на някакво очакване. Кога ще се сетя?… — А какво трябваше да се сетя?

По едно време ми просветна. Това бяха очите на Барбара. Сивите очи обикновено са студени. А от нейните, може би поради добавения цвят, струеше хубава топлина. Някога това ме накара да се взра в тях. После огледах и разните други неща, които един мъж инстинктивно търси в жената.

Но това вглеждане беше доста отдавна. Така че очите от съня не можеха да бъдат очите на Барбара. Вероятно това бяха очи като очите на Барбара.

В отношенията си с жените не обичам завързаните сюжети. Затова при първия удобен случай обясних на моята позната какво мисля, когато се споглеждаме. Тя въобще не се учуди. Даже се засмя и каза:

— Знам!

Промърморих нещо от рода:

— Много пък знаеш… — а тя допълни:

— Очаквах го. И сега се колебая дали да ти кажа още нещо? Може да се окажеш неподготвен и да не ми повярваш…

— Карай, ще го преживея. Човек, като поживее, свиква да вярва в какво ли не… — проявих великодушен аз.

Тя постоя мълчаливо, огледа ме и после бавно каза:

— Очите ми не са като очите на Барбара. Аз не ти напомням с нещо Барбара.

Аз съм Барбара!

Този път не проявих великодушие. Обясних:

— Ти можеш само да ми напомняш за нея. Защото тя напусна по доста… недвусмислен начин света! — Забавих се, търсейки точната дума, която да не звучи зло, но да е достатъчно категорична и ясна. Колебаех се между „загина“, „катастрофира“, „уби се“…

— Барбара се утрепа. С парашут! В парашутизма не стават диагностични грешки — жив или умрял…

Умишлено употребих тази по селски груба дума — „утрепа“. Тя ми звучеше най-точно и категорично. Моята позната бръкна в някаква чанта, извади снимки и мълчаливо ми ги подаде. Докато разглеждах първия кадър, чух само една дума:

— Оживях!

Върху поляна, закачени в единия си край за шипков храст, се бяха сгърчили, насукани един в друг два купола — на основен и запасен парашут. Под тях се долавяше релефът на нещо. Нещото се виждаше на втория кадър — неподвижно тяло. Каската не беше свалена от главата на това тяло. На другата снимка то беше гипсирано цялото. Следваха снимки без гипс. На всеки следващ кадър тялото беше все по-грозно и по-слабо. Долавяше се сянката на предстоящата смърт.

После идваше обратът. Сгърченият скелет постепенно добиваше нормалният си, човешки вид. Последна беше снимката на болнична пейка. Очите гледаха в обектива. В тях имаше безкрайна умора. Но вече имаше и живот!

Отново напомням — разказаното дотук беше сън.