Владимир Колев
Бялата зима на аристократите (20)

XX.

Наближаващата сесия ме вкара в централната библиотека. Притежавах нормална, здравословна студентска мързеливост, но когато нямаше накъде, сядах и четях.

Отивах до заведението в приземието, за да си взема кафе. Сградата беше добре отоплена, часовете, прекарани в ровене из литературата, ме бяха изморили и одремали. Предвкусвах удоволствието от горещата напитка. Когато се наредих на опашката, видях познати очи. Редакторът от „Сателит“.

— Взехте ли си вчерашния брой? — посрещна ме с въпрос той, подавайки ми ръка.

— А трябвало ли е да го взема?

— Вероятно. Макар че, може и да… не се почувствате напълно удовлетворен.

— Материалът е излязъл?

— С известни съкращения. Но в същината си е запазен. Излезе като редакционен анонс на блок с дискусионна тематика. Всъщност, ако искате, в чантата ми горе в гардероба имам екземпляр.

— Много ли е пипано по него?

— Намален е като обем, попристегнат е — поясни редакторът. — Някои прекалено спорни постановки са омекотени до приемливи хипотези…

— Материалът беше обзор на хипотези. И беше подпрян с имена — патерици на авторитети. Когато го пишех, знаех, че икономисвам истини. Ако и вие сте го доомекотили, вероятно се е получило или народна приказка, или размит сапун?… Или — най-вероятно — размита народна приказка… — С мъка удържах, разочарованието да не звучи прекалено ясно в гласа ми.

— Истината също подлежи на редактиране, защото…

— … няма абсолютна истина. Предлагате ми да се занимаваме със словесна еквилибристика? Но знаете ли аз как бих сортирал поне в две категории истините? Чисто прагматично. По сексуален признак!

Човекът се засмя и употреби очакваната дума:

— Интересно… Сигурно някакъв фройдизъм?

— Нищо интересно. И никакъв фройдизъм. Има оплождащи истини. Които провокират мисленето. И движат в края на краищата родът човешки напред. Има и импотентни истини. Съвършено изшлайфани, но невършещи никаква работа.

Знаете ли кога научих за първия пилотиран полет до Луната? Две години след провеждането му. Преди това от време на време чувах слухове, започващи с „Американците май че…“ Интересувам се от тази тематика. А по време на полета бях в армията и служех във Военновъздушните сили.

Не изплува нищо! Нищичко… Вероятно, по някакви стратегически съображения?

Когато излязох оттам, дочух нещо, но ми трябваха два месеца, докато намеря съобщението от три реда, напъхано в страница, която никой не чете.

Има два наистина впечатляващи факта, определящи рамките на века и даващи ново начало. Полетът на Гагарин и експедицията на Армстронг, Олдрин и Колинз. Човечеството излиза физически от капсулирането си — чрез Гагарин. И реално прохожда в космоса чрез тримата американци.

За Гагарин се говори и пише и той го заслужава! За тримата американци се мълчи. Защото страната им не принадлежи към нашата система. Но преди да има такава или онакава система, има човечество! Цивилизацията стои над обществено-политическите системи…

Усещах, че повишавам глас. Хората на опашката край нас ни гледаха с любопитство. Един колега, някъде около моите години, попита:

— Ама вярно ли американците са летели до Луната?

— Ама вярно са летели… — изръмжах му аз.

— И кога?

— 16 юли 1969 г.‍

— Има нещо такова, но какво точно — не знам! — авторитетно се намеси друг.

— Ти па откъде си сигурен? — вмести се още някой.

— Слушал е „Дойче веле“ или „Гласът на Америка“. Откъде може да знае? Да не е търчал след ония до месечината? — чу се друг подигравателен глас.

Това, което стана тогава, на опашката в библиотеката, сега може би звучи малко странно.

Хората поддаваха на дресурата. Усвояваха основно официалните истини. Но слухтяха и за премълчаното. Съмняваха се и в казаното, и в недоизказаното, и в премълчаното. Някои се плашеха. Други преодоляваха страха си. На трети не им пукаше, защото нищо не търсеха и от нищо не се терзаеха.

Но всички бяха повече или по-малко дресирани.

Имаше и една категория, която, сега си мисля, е била наистина ценна. Интелигентни хора, които просто си вършеха работата и приемаха истината и времето си такива, каквито са.

Тогава редакторът взе две кафета и тръгна към една от масите. Покани ме с жест да седна срещу него. Без да бърза, отпи глътка. Погледна ме в очите.

— Дразните ли се от цензурата?

— Че кой може да й се радва?

— Посредствените — подсказа ми той. И добави: — Цензура винаги е имало и ще има. Има я и там, където се създава усещането, че я няма. И тя е може би по-опасният сорт. При нас просто си знаем, че сме под капак. И ставаме изобретателни в естествения си стремеж да се доберем до истината. А там, където има видимост за пълна свобода на думите, винаги съществува рискът да бъдеш манипулиран. Именно защото вярваш, че няма нищо скрито-покрито.

— Остава да ми обясните защо не смеем да говорим даже за прозрения, до които умни хора са достигнали преди години. Само защото не минават през някакъв калъп.

— Ами, това въобще не е сериозен проблем. Прекарваме ги през калъпа и ги пускаме. Но истината е здрава и еластична. Тя възстановява формата си дори когато е минала през калъпа.

— Успокоявате ли ме?

Редакторът отпи глътка кафе, замисли се.

— Въобще не ви успокоявам — да не съм мама или пък детска учителка? Винаги са правени опити за прикриване на факти и осмислянето им. Резултатът, категорично, е временен. Няма и не може да има непробиваема цензура! За всичко си има Видовден!

Ще ви предложа да направите един обзорен материал, в който да споменете и съветските, и американските резултати в едър план до момента. Без прогнози. Без паралел. Прогнозите, ако не съвпадат с очакванията, дразнят. А паралелите предизвикват у по-примитивно мислещите хорица подсъзнателно противопоставяне.

Говори за фактите като за нещо отдавна известно — премина на „ти“ редакторът. — За баланс можеш да споменеш и за перипетиите около „Аполо“ 13^[1].

— И ти ли слушаш „Свободна Европа“?

— Всички нещо слушат. Какво толкова?… — с равен глас отговори редакторът. — Ела горе да ти дам вестника.

Материалът беше доста свит откъм обем. Във вид на обзор все пак беше казано, каквото имаше да се каже. Понеже беше излязло като редакционен анонс, липсваше името ми.

Суетен съм бил, защото това малко ме позасегна.

А иначе редакторът беше прав. За еластичността и за възстановяването на формата на истината.