Бренда Джойс
Скандал (33)

32

— Идвам да видя Негова светлост — обяви Кларис.

Колдуел кимна безизразно.

— Той току-що се събуди от следобедния си сън.

— Следобедния си сън — повтори тържествуващо тя. Явно болестта го бе направила слаб и безпомощен като дете. Вече не изпитваше никакъв страх от него. — Значи няма реално подобрение?

Колдуел обаче не я водеше към горния етаж, а към библиотеката.

— Напротив, мадам. Негова светлост вече произнася редица думи, въпреки че още не е в състояние да движи долната част на тялото си.

За миг я обзе ужас. Смятала бе, че Ръдърфорд е напълно парализиран. Но после се успокои с мисълта, че той все още е на легло, че почти не може да говори и че несъмнено съвсем скоро ще умре.

Скоро, но не и преди да му е казала онова, което имаше да му казва, не и преди да му е отмъстила.

Колдуел застана на прага на масивната двукрила врата и съобщи за посещението й. Херцогът седеше в едно кресло, загърнат в светлозлатисто кашмирено одеяло. В камината играеха буйни, весели пламъци. На коленете му лежеше разтворен новият брой на „Лондон Таймс“. В първия миг Кларис се сепна. Изражението и погледът му бяха толкова високомерни и всяващи страх, че тя реши, че Колдуел я е излъгал и че Ръдърфорд се е възстановил напълно. Смелостта й начаса се изпари.

Но тогава той проговори. По-точно — избърбори прегракнало:

— К-какво?

Сърцето й заби трескаво. Не можеше дори да се усмихне. Толкова отдавна очакваше този момент. Обзе я нервно напрежение, което направи гласа й пресипнал.

— Здравейте, Ваша светлост. Дойдох да видя как сте.

Ноздрите му трепнаха.

— Д-д-дом?

Тя присви очи.

— Тревожите се за Дом? Хм, той наистина е в беда, нали? Нямам предвид убийството, в което е обвинен; говоря за това, че целият свят вече знае за незаконния му произход. — Имаше чувството, че ще припадне от вълнение. Изведнъж обаче осъзна, че Колдуел все още е в стаята. — Няма да ни трябваш, Колдуел. Можеш да си вървиш.

Икономът се извърна въпросително към херцога.

— В-върви — каза той. Беше заповед.

Кларис се изпълни със злорадо задоволство. Макар и неохотно, Колдуел излезе и затвори вратата. Сега вече Кларис се усмихна и отиде до Ръдърфорд.

— Знаеш, че все още те мразя, нали? И че не съм ти простила за това, което направи?

Отговорът му беше само една ледена усмивка. Очите му я пронизваха като кинжали.

Кларис трепна. За миг я обзе страх, сякаш херцогът все още беше достатъчно силен и могъщ, сякаш още можеше да я контролира, да я управлява. Но тя бързо пропъди това тягостно усещане.

— Ти ми причини огромна болка! Почти успя да разбиеш живота ми! И защо? Защото обичаше своята безценна Джанис!

Ръдърфорд се сепна. Лицето му пребледня.

— За глупачка ли ме смяташ? Знам, че никога не си обичал Сара, поне не по този начин. Отгатнах го много отдавна. Бях едва деветгодишна, но видях как я гледаше. Веднъж придружавах баща си, който беше дошъл на гости у вас. Бях се скрила в храстите, докато Сара и Джанис седяха в градината С баща ми и те чакаха. Ти се връщаше от езда и нямаше представа, че не си сам. До ден днешен не съм забравила начина, по който я гледаше тогава.

Херцогът изглеждаше поразен. Беше вкопчил пръсти в одеялото и отчаяно се мъчеше да проговори.

— К-к-какво?

Кларис внезапно усети, че я задушават сълзи.

— Никога, никога не си ме поглеждал така.

— К-какво?! — почти изкрещя той. — Какво ще п-правиш?!

— Страх те е да не разкажа на всички, че си бил влюбен в балдъзата си, нали? — Лицето й се сгърчи. — Затова Джанис избяга след дебюта си — дебюта, който ти й организира. Проклинам я! Проклинам и теб! — Беше на ръба на плача.

Лицето на Ръдърфорд бе почервеняло.

— К-какво… — произнесе с огромна мъка той — ис-скаш! — Не беше въпрос, а по-скоро яростно възклицание.

— Искам отмъщение — изсъска Кларис, изтри ядно сълзите си и се надвеси разтреперана над него. — Чуй ме добре, старче. Скоро ти ще умреш. И истината — нашата истина — ще умре заедно с теб.

Ръдърфорд изстена.

— Н-не-е-е.

Но тя не му обърна внимание.

— Никога няма да разкрия, че Дом е наш син… че е твой син. Никога!

 

 

Блейк не можеше да не бъде доволен. Да, изпитваше примитивно, чисто мъжко самодоволство. Въпреки че се тревожеше за съдбата на най-добрия си приятел, мислите му бяха заети преди всичко от една жена — жена, която го бе накарала здравата да се поизпоти, за да я спечели. Но накрая беше успял. След бала се бе срещал с Фелисити вече два пъти. И бе установил, че тя съвсем не му отстъпва по чувственост и страст.

Не беше влюбен в нея, естествено. Обичал бе жена само веднъж в живота си и тя беше разбила сърцето му. Със сигурност никога повече нямаше да може да обича така. Но все пак вече бе на двадесет и осем години и вероятно му беше време да се ожени. В момента обмисляше дали да не направи Фелисити своя съпруга.

Откритият му файтон зави зад ъгъла и се отправи към каменната къща на Харълд Рийд. Блейк веднага съзря каретата пред входа. Двама ратаи я товареха с багаж. Камериерката на Фелисити стоеше на тротоара, облечена с пътническа пелерина, и държеше в ръка малка чантичка, която по всяка вероятност принадлежеше на господарката и. След миг от къщата се появи и самата Фелисити.

— Нямам представа кога ще се върна — звънна гласът й. Говореше на иконома. — Но искам когато се прибера, къщата да е в ред.

Той кимна покорно.

Доброто настроение на Блейк се изпари. Замени го лошо предчувствие. Той скочи безмълвно от файтона — нямаше нужда да казва на кочияша, че трябва да го изчака, Фелисити, която тъкмо слизаше по широките каменни стъпала, го видя и се закова на място.

Блейк се приближи до нея.

— Здравей, скъпа.

Тя не се усмихна, само вирна брадичка.

— Здравей, Блейк.

— Накъде си се запътила този път, Фелисити?

Фелисити се поколеба за миг, преди да отговори:

— Имам нужда от малко чист, провинциален въздух.

— О, нима? — подигравателно възкликна Блейк. — Позволи ми да отгатна: отиваш в Хънтинг Уей.

— Точно така — отвърна тя, като го измери е хладен поглед.

Той пристъпи към нея и я сграбчи за лакътя.

— Господи, колко си любвеобилна днес следобед, скъпа. Трудно ми е да повярвам, че пред мен е същата жена, с която се разделих на зазоряване.

Фелисити се отскубна от него.

— Върви си, Блейк. Заета съм и бързам, ако не си забелязал.

— Забелязах — провлечено отговори той. Но в действителност беше ядосан. Не, по-лошо — беше обезсърчен. — Научила си, че Дом е в Уейвърли Хол и затова бързаш да се прибереш у дома.

— Разбира се, че не — каза тя.

Повече от очевидно бе, че лъже. Прииска му се да я хване и да я разтресе с все сила, за да я накара да се опомни и да забрави веднъж завинаги за най-добрия му приятел.

— Проклятие! Той не те иска, Фелисити. Той е влюбен в съпругата си.

— В Ан? — Фелисити изсумтя презрително. — Невъзможно.

— Кога най-после ще се откажеш?

Тя се изчерви и вдигна глава към него, готова да запротестира.

— Недей — спря я Блейк, като вдигна ръка. — Не отричай.

— Добре, няма — каза Фелисити, заобиколи го и забърза към каретата, повдигнала полите на зелената си рокля чак до глезените.

Той впери поглед подире й, обзет от болка и огорчение. Чувстваше се дяволски зле. Сетне я последва.

— Не заминавай.

Фелисити вече се качваше в каретата е помощта на един лакей, който след миг затръшна вратата зад гърба и. Тя се настани на плюшената седалка и се обърна към прозореца е лице към Блейк. Не каза нищо, просто го гледаше, стиснала решително устни.

В този момент той осъзна, че е бил пълен глупак.

— Довиждане, Фелисити. — Трудно му бе да произнася думите отчетливо; гласът му беше подрезгавял. — Приятно пътуване.

Лицето на Фелисити внезапно пребледня.

— Обещавам, че ще се видим, когато се върна — каза тя и едва сега се усмихна. — Няма да остана дълго в провинцията.

— Не, няма — кимна Блейк. — При тези обстоятелства ще бъде невъзможно.

Очите й се ококориха слисано.

Той почука на страничната стена на каретата и нареди:

— Тръгвайте, сър.

Кочияшът свали спирачките, дръпна поводите и каретата потегли напред.

— Блейк! — извика Фелисити, залепила лице до стъклото на прозореца.

Блейк й обърна гръб и се отдалечи.

 

 

Изминаха два дни, откакто Патрик го бе прострелял. Дом все още беше на легло и не се чувстваше никак щастлив от този факт. Доктор Коб го бе прегледал сутринта, но макар да остана доволен от състоянието му, настоя, че трябва да си почива още един ден. До десния му хълбок имаше поднос с храна; от лявата му страна седеше Ан.

— Защо не ядеш? — сгълча го тя.

— Мили Боже, това, което вече погълнах, би стигнало за цяла армия. — Ръката му се плъзна около кръста й и Ан внезапно се озова по гръб на леглото до него. Дом се наведе над нея без изобщо да крие намеренията си. — Има само един начин да остана в това легло още цял ден, скъпа — каза той с мамещ глас.

— Ти си болен! — изписка Ан. Сърцето й пърхаше трепетно.

— Не бих казал — изръмжа Дом и за доказателство я целуна. И това съвсем не беше плаха целувка. Ан бързо се отказа от всякаква съпротива. Устните му разтвориха устните й, езикът му погази нейния. Когато най-после вдигна глава, златистите му очи блестяха, а Ан беше останала без дъх и бе изпълнена с копнеж.

— Дом, посред бял ден е.

— Мислех, че в Шотландия съм те излекувал от всякаква склонност към благоприличие — подкачи я той.

Тя въздъхна и го погали по бузата.

— Но там бяхме сами. А сега сме в къща, пълна със слуги, които до един са загрижени — и това е напълно обяснимо — за твоето здраве. Както сам знаеш, Бенет и Вериг час по час надникват да видят как си.

— На вратата има дяволски добра ключалка — каза Дом. Сетне усмивката му угасна и той внезапно се отпусна по гръб на леглото. — Но в Шотландия не сме били сами, Ан.

Ан се надигна.

— Знам. — Тя улови ръката му. — Хубавото е, че Патрик е изчезнал.

— Да. — Дом беше вперил поглед в тавана. — В момента вече трябва да е далеч извън пределите на страната.

Искаше й се да може да облекчи мъката му.

— Нека се опитаме да го забравим, Дом. Моля те. Трябва да се опитаме да забравим цялото минало.

Погледът му обходи напрегнато лицето й.

— Прощаваш ли ми, Ан? Прощаваш ли ми, задето бях пълен страхливец и пълен глупак?

— А ти прощаваш ли ми, задето можах дори за миг да допусна, че ти си този, който се опитва да ме уплаши, и че ти си убил Матю Феърхейвън? — попита вместо отговор Ан.

— Да, прощавам ти. Единственото, което има значение, е че по някакъв начин съумяхме да преодолеем всички ужасни недоразумения и цялото си ужасно недоверие един към друг.

Очите й се насълзиха. Тя положи глава на гърдите му.

— Толкова те обичам, Дом.

Той вдигна ръка и нежно я докосна по бузата.

— Това, което има значение, е че сега вече можем да оставим миналото изцяло зад гърба си и да изковем едно прекрасно бъдеще. Заедно.

Ан кимна.

— Да знаеш само колко съм мечтала за този момент. Мечтая за него още от дете, Дом.

— Аз те нараних много жестоко, Ан. — Дом се надигна и я придърпа към себе си. — Нима наистина си способна да ми простиш?

— Не само, че ти прощавам — отговори без колебание тя. — Мисля, че разбирам защо го направи.

— Ако наистина разбираш, значи си много по-умна от мен — каза той е нервен смях.

Ан му се усмихна нежно и го погали по челото.

— Мисля, че прекалено много си подхождаме, че ни е било предопределено да бъдем заедно и това те е уплашило. Имал си едно самотно, лишено от обич детство. Твоите родители са ти дали ужасяващ пример за това какво може да представлява бракът. Страхувал си се да обичаш.

— Страхувах се да обичам теб — простичко каза Дом. — Бях се научил да разчитам единствено на себе си, а инстинктивно усещах, че ти си моята съдба… и това ме плашеше до смърт.

Погледите им се срещнаха, сплетоха се. Усмивките им се стопиха. Ан стисна ръцете му още по-силно, наведе се и лекичко го целуна по устата.

— От сега нататък никой от двама ни вече няма да бъде самотен.

Той обгърна шията й с ръка — примитивен, собственически жест, който Ан вече познаваше добре, — и я целуна пламенно. Когато устните му се откъснаха от нейните, лицето й се бе изчервило. Дом се усмихна дяволито.

— Доктор Коб казвал ли е, че не можем да се любим?

— Как ще го питам за такова нещо?! — възкликна тя.

Той се засмя.

— А кога каза, че ще мога да пътувам?

— В края на седмицата.

Дом се намръщи.

— Искам утре да се върна в Уейвърли Хаус.

— Утре! — извика Ан. — Не, не можеш… няма да пътуваш утре.

— Ан, безпокоя се за дядо си. Освен това съм достатъчно здрав, за да мога да пътувам.

Тонът й се поуспокои.

— С нищо не можеш да помогнеш на херцога. А и всеки ден получаваме вести от Колдуел. Дядо ти се държи. Но съм съгласна, че трябва да се върнем в града веднага щом се оправиш.

Дом кимна, но погледът му остана зареян, далечен. Челото му се бе сбърчило мрачно.

— Дом, какво има?

Той срещна погледа й, но бързо извърна глава.

— Нищо. Почувствах внезапна умора, това е всичко. А и се тревожа за здравето на Ръдърфорд.

— Не, има още нещо.

Дом я погледна.

— Да.

Тя улови ръцете му и ги притисна към гърдите си.

— Дом, аз те обичам още откакто те зърнах за пръв път като малко момиченце. Знам какво те измъчва. Но аз винаги съм те обичала, винаги ще те обичам. За мен е без значение, че Филип не е твой баща. За мен е без значение кой е баща ти.

Той мълчеше. Накрая каза:

— За мен обаче има значение. Огромно значение.

— Не бива да мислиш за това. Ти си законният наследник на Филип. Забрави останалото.

Дом се взря в загрижените й очи.

— Бих го забравил, ако можех. Но това е натрапчив въпрос, който ще ме преследва до края на дните ми.

— Не се измъчвай така, моля те. — Ан облегна глава на гърдите му. — Наистина няма значение. Аз те обичам, все едно дали си херцог или просяк.

Дом я целуна нежно по косата.

— И аз те обичам, Ан — каза той. — Обичам те толкова много, че понякога чак боли.

 

 

Ан и Дом пиеха чай в трапезарията на господарския апартамент, когато бяха известени за пристигането на инспектор Хопър. Ан веднага скочи на крака. Беше пребледняла.

— Бяха ти забранили да напускаш града — каза тя на Дом.

Дом седеше на канапето — бе изнудил Ан да му позволи да стане от леглото.

— Успокой се. Аз съм невинен, забрави ли? — Той се обърна към Бенет, който стоеше на прага и изглеждаше не по-малко разтревожен от Ан. — Бенет, покани инспектора, ако желае, да се качи тук и да изпие чаша чай с мен и със съпругата ми.

— Да, милорд — поклони се икономът и излезе.

В стаята се възцари тишина. Ан закрачи нервно напред-назад. Дом взе чашата си от фин уеджуудски порцелан и спокойно отпи от нея. Ан се обърна рязко.

— Как можеш да пиеш чай в такъв момент?

— Моментът е изключително подходящ за чаша чай, Ан. Седни и пийни е мен — заповяда меко той.

С лице, което отразяваше като огледало тревогата в душата й, тя се подчини и отново седна в креслото, от което бе станала преди малко. Успя дори да отпие глътка от топлото питие, въпреки че гърлото й се беше свило. Точно тогава на вратата се почука и Ан скочи като ужилена, събаряйки чашата си. Тъмната течност се разля върху бялата като сняг покривка на масата.

— Ан! — строго каза Дом, сетне подвикна: — Можеш да влезеш, Бенет.

— Инспектор Хопър, Ваше благородие — обяви Бенет и въведе закръгления инспектор в трапезарията.

Хопър се спря в средата на стаята. От пътуването размъкнатият му костюм съвсем бе заприличал на чувал. Гъста руменина пълзеше бавно от врата към лицето му.

— Милорд, милейди, простете за нахалството.

Дом се усмихна.

— Всичко е простено, инспекторе. Елате и седнете при нас.

Хопър се приближи и седна на един стол от червено кадифе, чиито крака и облегалки имаха формата на животински лапи с остри нокти. Ан му предложи чай, но той отказа. Дом беше облечен в халат, по инспекторът явно бе доста наблюдателен, защото веднага се поинтересува:

— Ранен ли сте, милорд?

— Бях прострелян неволно — отговори Дом небрежно, сякаш подобни неща се случват всеки ден. — Дошъл сте да ме укорявате за това, че напуснах Лондон, предполагам?

— Не, напротив — каза Хопър.

Ан трепна и ококори невярващо очи.

— Имам удоволствието да ви съобщя, че вече не сте заподозрян за убийството на Феърхейвън.

— Какво? — извика Ан, като скочи на крака.

Дом се усмихна.

— Това е чудесна новина. Какво открихте?

— Появи се нов свидетел, една много благонадеждна особа, уверявам ви. Видял е цялата схватка, включително падането на Феърхейвън, което е причинило смъртта му.

Ан и Дом се спогледаха.

— Разбирам — каза Дом. — Открихте ли убиеца?

— Не. Била е с много тъмен воал.

— Била? — повтори като ехо Ан и отново впери поглед в Дом.

— Да. Феърхейвън очевидно се е карал с жена. Изумително, не намирате ли? Ако не бе имал нещастието да изгуби равновесие точно в мига, в който тя го е блъснала, щеше и до ден днешен да си е жив. Нямаме представа обаче коя е била жената. Не само че е била с много тъмен и плътен воал, а и е пътувала с наемен файтон… Все пак, разполагаме с някои улики — ухили се Хопър.

— Е — каза Дом, като се поизправи, — това наистина са добри новини. Благодаря ви, че дойдохте незабавно да ни ги съобщите, и то лично, инспекторе. Много сме ви задължени.

Хопър стана от стола.

— За мен наистина е удоволствие, милорд. Лично аз съм много радостен, че се оказахте невинен. Е, не бих желал да се натрапвам повече, затова ще тръгвам.

— Глупости. — Ан пристъпи към него и стисна ръцете му с щастлива усмивка. — Не можете да си тръгнете обратно за Лондон още тази вечер. Ще останете тук. Вечерята е в осем. Моля ви, инспекторе. Ще се радваме да ни погостувате.

Инспекторът ококори очи и огледа смаяно голямата стая с висок таван и великолепни мебели.

— Защо не? Никога не съм нощувал в такъв дворец. Благодаря ви, милейди.

След няколко мига един от слугите го отведе в една от стаите за гости. Ан се обърна към Дом. Двамата дълго се взираха един в друг, неспособни да проговорят. Навън се спускаше здрач и трапезарията постепенно се изпълни със сенки.

Ан облиза устни.

— Дом, Патрик твърдеше, че не е подпалил пожара в спалнята ми. Твърдеше, че не е отровил коня ми. Кълнеше се, че никога не е искал да ми стори зло. Призна единствено, че ме е проследил в Шотландия. — Гласът и беше подрезгавял. — Защо ни е излъгал за Феърхейвън?

— Мисля, че има само една възможна причина. — Дом стисна челюст. — За да прикрие Фелисити.