Бренда Джойс
Скандал (27)

26

Ан продължаваше да се взира в купчинката разкъсани дрехи. Не! Дом не можеше да се е промъкнал в стаята й през нощта, докато е спала, и да е накъсал толкова яростно дрехите й. Защото ако наистина го бе сторил, то той беше ненормален. Ако го бе сторил, значи я мразеше до полуда… до смърт. Ако го бе сторил, Бел и Патрик бяха прави.

— Милейди? — обади се плахо Бел.

Ан се опитваше да разсъждава хладнокръвно, но бе толкова уплашена, че не можеше да мисли за нищо друго, освен за това как Дом бе напуснал стаята й снощи разярен от упоритостта, с която го беше отблъснала, и от нескрития й ужас от онова, което бяха направили. Но дали е бил разярен дотолкова, че да стори това?

И ако е бил, дали му се случваше за пръв път?

— Какво ще правите? — извика Бел.

Гласът й изтръгна Ан от вцепенението.

— Не може да е Дом, Бел. О, Господи, не може да е той! — Всеки друг, но не и Дом, молеше се отчаяно наум тя. Всеки друг!

— Милейди, вие сама казахте, че всички улики сочат към него!

Да, беше го казала, но това бяха думите на Патрик. Патрик! Не беше го виждала от дни. Нуждаеше се от него. Трябваше да го види!

— Помогни ми да се облека — нареди тя. — Ще се изкъпя по-късно. — Така или иначе снощи се бе изкъпала.

Бел източа да донесе долните й дрехи.

— При лорд Колинс ли отивате? — попита тя, докато господарката й обуваше кюлотите си.

Ан надяна една тънка долна риза и банелен корсет и се обърна, за да може Бел да го стегне.

— Да.

— Ако негово благородие разбере, ще побеснее — предупреди я камериерката, като дръпна вървите на корсета.

Тя изохка.

— Така е много стегнато!

Докато Бел разхлабваше вървите, Ан си даде сметка, че момичето е право и че трябва да бъде много предпазлива. Не искаше да си навлича гнева на Дом.

— Тогава трябва да се погрижа да не разбере — мрачно каза тя. Колкото и да бе странно, изпитваше угризения заради намерението си да се срещне с Патрик. Но Патрик беше неин братовчед и приятел и трудно можеше да се каже, че с отиването си при него изневерява на Дом. Нищо че Дом категорично й бе забранил да поддържа всякаква връзка с него.

Бел извади една тъмнозелена рокля.

— Какво ще кажете?

Ан кимна, но после й се стори, че роклята е прекалено модерна.

— Не, дай ми онази от черната вълна.

— Пак ли? — недоволно поклати глава Бел, но побърза да я върне при гардероба.

— Камериерката ти има много по-добър вкус от теб.

Ан се извърна пребледняла.

Дом се беше облегнал на рамката на вратата и я наблюдаваше втренчено. Погледът му се спусна към заоблените й, пристегнати в корсета гърди, сетне по-надолу, към дантелените й кюлоти.

Ан се обърна, сграбчи първата попаднала й рокля от гардероба и я притисна към гърдите си.

— Това вече е нетърпимо — извика тя. Лицето й бе пламнало — Снощи се намъкваш, без да почукаш, днес…

— Почуках. Почуках няколко пъти. Но вие двете бяхте толкова погълнати от разговора си, че нито една от вас не ме чу — спокойно каза Дом.

Ан се вцепени, задъха се. А и проклетият корсет я стягаше толкова силно, че й се виеше свят. Какво е чул?

Цветът отново се отдръпна от лицето й. Тя се озърна припряно, но купчината разкъсани дрехи не се виждаше, закрита почти изцяло от ниското канапе пред тоалетната й масичка. Ан се отмести леко встрани, за да я скрие напълно от очите на Дом.

Сетне вдигна плахо поглед и срещна настойчивия му взор.

— Какво си намислила, Ан?

— Нищо.

— Тогава какво криеш? Изглеждаш дяволски гузна.

Ан се размърда нервно.

— Нямам нищо за криене. — Тя направи полууспешен опит да се усмихне. Но противно на волята й погледът й се заби право в купчината дрехи зад канапето.

Дом проследи посоката му и се втурна натам, принуждавайки я да отстъпи назад. Сърцето й пулсираше като обезумяло. Той се вторачи в разкъсаната нощница на пода, сетне вдигна очи. Погледите им се срещнаха.

Ан с мъка събра сили да проговори.

— Ти… ти ли направи това? — дрезгаво попита тя.

Дом я изгледа изпитателно. Стори й се, че е измината цяла вечност, преди да чуе гневното му ръмжене:

— Не. Определено не съм аз.

Ан искаше да му повярва. Но кой друг освен него би могъл да стори подобно нещо?

Той се обърна към Бел, която стоеше като вкаменена зад гърба на господарката си.

— Искам да поговоря със съпругата си насаме.

Бел не помръдна. Само се извърна и погледна към Ан. Сърцето на Ан се сви.

— Каквото и да имаш да ми казваш, можеш да го кажеш пред Бел — прегракнало каза тя.

Очите му потъмняха.

— Но аз не желая да говоря пред твоята камериерка, Ан.

Ан не можеше да измисли подходящ отговор.

— Какво има? Страх те е да останеш насаме с мен? Толкова ли нямаш вяра в себе си? — Погледът му беше открито оскърбителен. — Или не вярваш на мен, когато ти казвам, че не съм сторил това тук? — Той кимна към скъсаната нощница.

Ан сведе очи. Не искаше да го предизвиква, въпреки че самият той се опитваше да я предизвика.

— Бел, излез. — Тя видя, че Бел се колебае, затова добави тихо: — Всичко е наред.

Когато камериерката излезе, Дом даде воля на гнева си — обърна се и затръшна вратата на будоара, затваряйки себе си и Ан в капана на малката, луксозно обзаведена стая. Сетне отиде до Ан и заплашително се надвеси над нея.

— Какво става, по дяволите? — изрева той. Тя се сви, сякаш я беше ударил. — Двете с Бел се държите така, сякаш съм някакъв кръвожаден звяр!

Ан поклати едва-едва глава.

— Ан! — извика Дом. — Заради това ли! — Той посочи скъсаните дрехи.

Тя трепна. За неин ужас по бузата й се търкулна една сълза. Не смееше да отговори.

— О, Господи! — възкликна Дом, протегна ръка и невероятно. Нежно улови сълзата на върха на палеца си. Сетне плъзна длан зад тила й.

Ан се вкамени.

Той се наведе и докосна устните й със своите. Тя остана напълно неподвижна. Очите на Дом потъмняха от гняв.

— Проклета да си! — изръмжа той и я пусна.

Ан отстъпи назад. Сърцето й биеше болезнено силно. По тялото й се стичаше студена пот. Никога нямаше да разбере този мъж. Какво ли не би дала, за да узнае какви мисли се таят в главата му.

Дом изруга отново, впил поглед в нея.

— Какво си въобразяваш, че мога да ти направя, Ан? Държиш се така, сякаш се страхуваш, че ще те нараня. Нямам нищо общо с тези дрехи.

Тя поклати глава, неспособна да произнесе и дума. Коленете й се огъваха. Цяло чудо бе, че още се държеше изправена.

Дом бръкна ядосано във вътрешния джоб на сакото си, извади продълговата, плоска кадифена кутия за бижута и й я подаде.

— Вземи — остро каза той.

В главата й се завъртяха хиляди объркани мисли. Божичко, нима е грешила? Нима Дом бе дошъл да й се извини за снощи и да й поднесе подарък… в знак на обич? А не да й причини зло? Но само един поглед към изкривеното му от гняв лице бе достатъчен да разбие всички тези фантазии. Ан боязливо пое кутията, но не я отвори.

— Какво е това?

— Нещо, което искам да носиш довечера. Отвори я.

— Довечера? Къде ще ходим довечера? — попита тя, обзета едновременно от любопитство и страх.

— На бала у Хардинг.

— Дом! — възкликна Ан. — Да не си полудял? Дядо ти е болен.

— Напротив, напълно с ума си съм и отлично знам какво е състоянието на Ръдърфорд. Но обстоятелствата ми налагат да присъствам на бала. Моля те да отвориш кутията. — Беше по скоро нареждане, отколкото молба.

Ужасена от мисълта, че той ще я застави да го придружи на бала, Ан се подчини и едва не ахна от изумление. В дланта й лежеше тежка триредна огърлица от рубини и диаманти.

— Харесва ли ти? — тихо попита Дом.

Тя вдигна овлажнелите си очи към него. И осъзна, че не е способна да излъже.

— Не. Навярно при по-други обстоятелства… — Гласът й секна.

— Но ти сама създаде тези обстоятелства, Ан — меко промълви той.

— Не е вярно — поклати глава Ан.

— Ти настояваш да се разделим, не аз.

Тя го погледна право в очите.

— Ти ме измами.

— Колко пъти трябва да ти повтарям, че не съм те прелъстил заради Уейвърли Хол? — рязко попита Дом.

За миг я обзе колебание. Но после Ан протегна огърлицата към него.

— Не я искам.

— Но тя е твоя. Ти си маркиза Уейвърли и трябва да изглеждаш на висота. — Дом бръкна отново в джоба си и извади още една кутийка, само че по-малка. — Подходящи обици. Погрижи се да бъдеш с вдигната коса. — Той тръгна към вратата, но се спря. — Имаш ли нещо подходящо, което да облечеш?

Ан усети, че кръвта й кипва.

— Имаш предвид вечерна рокля, предполагам?

— Да. Имам предвид вечерна рокля. Тоест нещо модно и елегантно. И не черно — отсече Дом.

— Не искам да идвам на бала — каза тя.

— Но аз не съм те питал какво искаш — хладно отвърна той.

— Защо правиш това? — извика Ан.

— Защо правя кое? Защо ти подарявам скъпи бижута? Защо настоявам да ги носиш… и да ме придружиш на най-важния бал на сезона? — Погледът му я прониза. — Преди четири години ти дадох името си. За добро или за лошо. Е, сега е лошо. Бъди готова в девет.

Ан се взря в мрачното му, красиво лице. Стискаше огърлицата толкова силно, че камъните се забиваха болезнено в дланта й.

— Както желаеш — промълви накрая тя.

Погледът му се смекчи леко, но остана все така неразгадаем. Той се запъти към вратата, но след миг отново се спря.

— Най-добре се подготви за неприятности.

— Н-не разбирам.

— Феърхейвън е разпространил новината, че съм незаконороден син.

Ан го погледна слисано.

— Ще се опитат да ме разкъсат на парчета. Навярно теб също — каза Дом и отново тръгна да излиза.

Ан се вторачи след него, пронизана от внезапна остра болка. Твърде добре познаваше жестокостта на злите езици, но сега не тя, а Дом щеше да бъде обект на техните нападки. Този път Ан изпита дълбоко, болезнено състрадание към него — сякаш никога не я беше мамил, сякаш никога не се бе съмнявала в него.

— Не прави това — прошепна тя. Но вече разбираше защо и двамата трябва да присъстват на бала.

Дом, който вече беше до вратата, отвърна тихо, без да се обръща:

— Нямам избор.

— Въпрос на гордост?

— Да, каза той и я погледна през рамо е пронизващите си златисти очи. — Защото тя е единственото, което ми остана.

 

 

Ан реши да не рискува и накара кочияша да спре каретата пред един шапкарски магазин на Оксфорд Стрийт под предлог, че възнамерява да пазарува оттам. Двете е Бел влязоха в магазина, но Ан остави камериерката си вътре за прикритие, измъкна се през задния вход и веднага нае файтон. Десет минути по-късно той вече се носеше през Хайд Парк.

Тя почука на прозорчето.

— Спрете, ако обичате.

Кочияшът се подчини.

Ан отвори вратата на файтона. Беше прекрасен слънчев ден е лазурносиньо небе. Пред погледа й минаха две облечени по последна мода дами, яхнали странично конете си, следвани неотлъчно от своите коняри, увлечени във весел разговор. До слуха й долитаха тропота на приближаваща карета, радостното чуруликане на сойка нейде в клоните над главата й и звънкият смях на играещи наблизо деца.

Ан носеше черна шапка с плътен тъмен воал, за да не може никой да види лицето й и да я разпознае, дори да се опита. Тя предпазливо огледа алеята за езда, на която бе спрял файтонът. Двама ездачи се приближаваха към нея в галоп. Тя си отдъхна облекчено и размаха ръка.

Патрик скочи от седлото, подаде юздите на коняря, който го придружаваше, и се качи във файтона. Ан бързо затвори вратата. Патрик седна на седалката срещу нея.

— Ан? — въпросително каза той. Лицето му беше мрачно.

Ан преглътна, за да се успокои, и се зае да сваля иглите на шапката си. Сетне я махна от главата си, положи я внимателно на седалката и вдигна сините си очи към него.

— Какво се е случило? — попита тревожно Патрик, като улови облечените й в ръкавици ръце.

— Страх ме е, Патрик — неуверено промълви тя. — Божичко, страх ме е!

Той я придърпа в обятията си.

Ан го остави да я прегърне, заровила лице в червената му копринена вратовръзка. Патрик я погали по косата. Тя затвори очи.

Но прегръдката му не й донесе очакваната утеха. Вместо това Ан изпита угризения, задето му позволяваше подобна интимност, и внезапно смущение от това, че бяха сами.

Патрик плъзна ръка към лицето й и го обърна към себе си. Тя се сепна.

— Позволи ми да ти помогна, Ан — прошепна той.

Ан с ужас съзря блясъка в очите му и осъзна, че се кани да я целуне. Не за това бе дошла в парка! Тя се опита да се отскубне и отвори уста да запротестира, но Патрик я държеше здраво, а устните му погълнаха думите й.

И това съвсем не бе приятелска целувка. Устните му се впиха в нейните, принудиха ги насила да се разтворят. Езикът му докосна небцето й, после й езика й.

Дом също я бе целувал по този начин, и то неведнъж. Но неговите целувки бяха безкрайно възбуждащи и неизменно успяваха да възпламенят цялото й тяло, да го изпълнят с огнен копнеж. А с Патрик далеч не беше така. Нещо повече, целувката му бе по-скоро отблъскваща. Ан го обичаше, но го обичаше като свой брат.

Най-после успя да се отскубне от него и мигновено седна обратно на отсрещната седалка. Дишаше тежко, притиснала длан към гърдите си.

— Какво правиш?! — възкликна тя.

Той я гледаше втренчено. Очите му постепенно се изпълниха с гняв.

— На него позволяваш да те целува, нали?

Обзе я тягостно чувство.

— Патрик, Дом е мой съпруг.

— Дом е един измамник.

Ан не отвърна нищо.

— Той е един самозванец, господин Никой — грубо каза Патрик.

— И това те радва? — попита тя.

— Значи сега го защитаваш? — извика той. — Той те измами жестоко, и то не веднъж, а два пъти. А ти му позволяваш да те целува. Преди можех донякъде да те разбера. Но сега, след като цялата истина излезе наяве, вече изобщо не те разбирам!

В гърдите й пламна ярост.

— Фактът, че Филип не е баща на Дом, не променя нищо — поне в моите очи. А това, което правим с Дом, когато сме сами, не е твоя работа.

Патрик замълча за миг. В душата му се бореха противоречиви чувства — Ан прочете това на лицето му, в очите му. Сетне тонът му се смекчи.

— Извинявай. Искам само да ти помогна. Ан, ти вече знаеш, че аз…

— Не! — Ан вдигна предупредително ръце и се усмихна насила. Чувстваше се ужасно. — Аз съм омъжена за Дом. Бракът ми не е добър, но за развод не може да става и дума. Ще си остана омъжена за него докато един от двама ни не умре. — В мига, в който го каза, тя пребледня.

Патрик я гледаше втренчено.

— Докато някой не умре — тихо повтори той.

Ан изтръпна. Изведнъж файтонът беше станал прекалено тесен, а въздухът в него — задушен и твърде недостатъчен. Но нямаше сили да протегне ръка и да отвори някой от прозорците.

— Все още ли се опитва да те нарани? — попита Патрик.

— Не! — Тя преглътна. — Не съм сигурна. — Езикът й се плъзна по напуканите й устни. — Господи, не знам какво да мисля.

— Кажи ми какво става, Ан — подкани я той.

Ан се подчини и му разказа за разкъсаните дрехи, като внимаваше да не споменава нищо за онова, което се бе случило през нощта и за връзката му с тези дрехи.

— Ан, ти не можеш да се върнеш в Ръдърфорд Хаус — решително заяви Патрик.

— Трябва.

— Ти си луда!

— Не съм. Помолих за самостоятелно жилище, но Дом отказа. Настоява да живеем заедно. — Тя извърна очи, смутена от пронизващия му поглед.

— И за какво друго настоява, ако не е тайна? — рязко попита той.

Ан трепна и срещна гневния му поглед. Знаеше, че не е длъжна да му отговаря, но все пак го стори, като подбираше внимателно думите си.

— Патрик, правя всичко, което е по силите ми, за да се справя с изключително трудната ситуация, в която се намирам. Но аз съм само една жена, и то далеч не съвършена. Какво искаш от мен?

— Не искам Дом да те нарани пак. Той не е достоен за теб, Ан, никога не е бил. А сега, когато вече знаем, че е само едно жалко копеле…

— Дойдох тук за помощ, а не за да слушам обвинения и обиди — прекъсна го тя с рязък тон, който изненада даже нея самата.

Той се пресегна и отново взе ръцете й в своите. Ан понечи да се дръпне, но щом видя изопнатото му лице, се отказа от намерението си. Но беше обхваната от уплаха и… тъга. Какво се бе случило? В продължение на четири ужасни години Патрик беше най-добрият й приятел, нейният скъп и обичен приятел, нейният единствен довереник. И изведнъж всичко това се бе променило. Изведнъж в душата й се беше прокраднал смут. И как бе могла да не забележи досега враждебното му отношение към Дом?

— Патрик, ти си най-добрият ми приятел — каза тя. — Нуждая се от теб. Ти си единственият човек, е когото мога да говоря.

— И съм тук, до теб, Ан. Винаги ще бъда — тържествено отвърна той, после добави: — Трябва да напуснеш Ръдърфорд Хаус. Няма значение какво иска Дом. Ти не му дължиш нищо, Ан. Аз ще ти помогна да избягаш.

Строго погледнато, Патрик беше прав и Ан го знаеше. След всичко, което й бе причинил Дом, наистина не му дължеше почти нищо.

— Не мога да избягам като някоя долна уличница — тихо каза тя. — Просто не мога да го направя.

Патрик замълча за миг, сетне попита:

— Тогава какво ще правиш, когато Дом загуби името си, титлите си, именията си?

— Какво бих могла да правя? Нищо няма да се промени. Не и за мен. Докато Дом не ми позволи да живея отделно, ще бъда там, където е той.

— Божичко! — извика яростно той. — Този човек е измамник. Едно проклето копеле! Може би е изчадие на някой презрян слуга, Ан! А ти въпреки всичко искаш да останеш с него!

Ан издърпа рязко ръцете си.

— Нямам избор. — Трепереше, но от гняв. — Знаеш ли, Патрик, държиш се ужасно тесногръдо. Не ме интересува кой е бащата на Дом. Ако Дом не ме беше измамил в Шотландия… ако подозренията ми не бяха верни, аз щях да му простя за тези четири години.

Патрик я зяпна слисано.

— Човек би си помислил, че все още си влюбена в него.

— Не. Това е нелепо.

— Отговори ми на един въпрос, Ан. Какво би станало, ако се установи, че истинският баща на Дом е някой крадец? Или убиец?

Очите й се разшириха.

— Това… не е възможно.

— Нима? — Тонът ме беше открито подигравателен. — При всичко, което се случва напоследък, наистина ли е толкова невъзможно?

Тя отвори уста да отговори… и я затвори. Беше обляна в пот.

— Кой може да каже на какво е способен човек е такова потекло? — Патрик направи драматична пауза. — Значи ти иде останеш с него, ще топлиш леглото му и ще му позволиш необезпокоявано да избере кога, къде и как да те убие?

Ан нададе ужасен вик.

— Ще спиш ли с него и тази нощ, Ан? — обвинително продължи Патрик. — Ами ако той се отегчи от тази игра на котка и мишка? Ако, докато се любите, внезапно му хрумне да приключи веднъж завинаги с нея? Би било съвсем лесно за един мъж да сключи ръце около шията на любовницата си, докато тя е попътната от страст, и да стиска… да стиска… да стиска.

Ан седеше като вкаменена. Беше толкова потресена от злокобните му думи — думи, които описваха най-страшната, най-ужасяващата възможност — че когато все пак успя да раздвижи вцепененото си тяло, тя се обърна и отвори с трясък прозореца на файтона.

— Ан, трябва да го проумееш. Дом не произхожда от аристократичен род. Не е наследник на Ръдърфорд. Той е един обикновен човек от простолюдието, едно копеле, един измамник, който при това никога не те е искал. И сега не те иска. Освен, разбира се, за онова, за което всеки мъж иска една жена.

Всяка негова дума се забиваше в сърцето на Ан като кинжал. Тя притисна отчаяно длани към ушите си. Но Патрик дръпна ръцете й.

— Откакто се върна, той непрекъснато те използва и ще продължи да те използва, докато това му харесва. — Той впери трескавия си син поглед в нея. — И тогава, когато престане да му харесва, той ще се отърве от теб, Ан. Разбери го веднъж завинаги. Ти може и да обичаш Дом, но той не те обича. Той иска да умреш.